На баба

Разказ от Диана Стефанова

Това пубертета и критическата сега ги измислиха! – твърдеше баба. – Ние едно време нямахме такива работи!

– Как така сте нямали!? Имали сте, но не сте знаели какво е. – обяснявам й аз.

– Не ми се вярва… – не отстъпва тя. – Ако съм имала, щях да знам.

– Бабо, това не е болест, а са различни състояния. Например като си растяла, не си ли усещала промени в настроението, страх, гняв, невъзможност да се справиш с живота?

– Не си спомням такова нещо. От 10-годишна готвех за всички – точа, меся и пека хляб, докато другите са на нивата, и гледах най-малкия си брат. Не съм имала време да мисля какво ми е. Ставам, изпращам мамини и почвам да шетам, че като си дойдат уморени, къщата да е чиста и манджата да е готова.

– Ами критическата? И там ли нищо не си усетила?

– Там какво става?

– Да ти е напрегнато, да си нервна, да те обливат топли вълни?

– Че аз откъде да знам? Като ми е топло – ми е топло! Като ме ядосват – се ядосвам! То цял ден си навън и работиш, откъде да ми дойде на акъла топло ли ми е, студено ли ми е? Има работа и трябва да се свърши, и толкоз! Вие сега много време имате и се чудите какво да ви е. Аз нали ги гледам сега на село: млади мъже и жени – навън светло, те се затворили. Гледат филми и не правят нищо. От 3 часа следобед почват да се прибират, сериали да гледат. Слънцето високо горе на небето – те пред телевизора. Работа навън нямат ли? Защо си губят времето, не знам. Много телевизия гледат, пък неграмотни.

– Е, чак пък неграмотни…

– Ами никой от тях не знае каква луна е днес, например.

– Това защо им е?

– Луната е важна. По нея много неща са разбират – какво ще е времето, кога е хубаво да сееш, кога се налива класът на нивата. Всеки трябва да знае каква луна е – пълни ли се месечината или се изпразва, и в колко часа изгрява и залязва слънцето.

– Това е било важно преди, бабо. Сега други неща са по-важни.

– И какви са те?

– Ами да си образован, да имаш хубава работа, да печелиш пари…

– За образованието съм съгласна. Трябва да се учи! Ама и за там труд се иска.

– А и сега времената са различни – няма работа, парите са малко и на всички им е трудно…

– Аз съм на 100 години и не помня да е било лесно – и война е било, и глад е било, и болести. Изселиха ни от родните къщи и ни докараха тука. Мъжете заминаха на фронта. В цяло село само жени, деца и старци. Ние тук, у нас, бяхме останали четири жени – аз, свекърва ми и двете момичета – майка ти и леля ти. Аз сея, аз жъна, аз вършея, продавам и купувам зърно, вземам кредити от лихвари, че и от банка, и купувам земя. Свекърва ми гледа децата и двора. После тука, като беше гладът 50-те години, деца умираха, защото нямаше какво да ядат… ама сега гладни били, пари нямали. Ами нямат – няма и да имат! Защото не работят. На село, за да си гладен, трябва много да те мързи и нищо да не правиш! Сега всички искат да имат, ама нищо да не правят. То така не става!

Баба така и не се убеди, че и преди е имало пубертет, критическа и депресия (това последното така и не го разбра какво е и как се хваща). За нея лекарството за всички тези „работи” беше трудът. Тя ставаше по изгрев и цял ден работеше. Вечер, като влезеше в къщи, се прекръстваше и казваше: „Благодаря ти, Боже, че мръкна!”. Защото, докато е светло, тя работи и не се прибира.

Зимата плетеше чорапи, чепкаше и предеше вълна, и шиеше. Всяко лято слагаше стан и тъчеше. Боядисваше изпреденото, насноваваха с дядо основата и баба, като една вълшебница оплиташе и комбинираше цветове. Можех да я гледам с часове и само чаках да стане, за да седна аз и най-често да объркам всичко. И досега понякога чувам музиката на стана. Има нещо вълшебно в тъкането – в ритмичността на шума, в тишината между ударите на бърдото, в движението на совалката, в цветовете и тихото пеене на баба.

Такава си остана. Все нещо работеше. Като се прибирах на село – и все я виждах или да мете, или да варосва дръвчета. Накрая, когато не можеше вече да държи мотика изправена, копаеше седнала. Покопае малко около себе си, пък се премести, и така… Вече беше много възрастна и като я видех с бастун в едната ръка и метла в другата, й казвах: „Бабо, стига си работила! Почивай си вече!”, а тя неизменно ми отговаряше: „Когато спра да работя, и ще умра! Там ще си почивам!”. После се замисляше…

– Чудна работа! Стара съм и ми ред да умирам, а пак ми е свиден животът. Що така? Господ сигурно го е направил тъй – все да ти се живее.

Понякога я заварвах седнала на стълбите пред къщи и я питах:

– Какво правиш, бабо? А тя с лека усмивка ми отговаря:

– Чакам да умра!

– Да седна до тебе, да чакаме двете?

– Седни, ама стой по-далеч! – отговаря и продължава да се усмихва, видимо доволна от шегата. Умееше да се шегува със смъртта. Преди 100-тния й рожден ден й разказвам какво предстои и кой ще дойде – роднини, журналисти, телевизия, хора от кметството и кое как ще се случи. Тя ме слуша с нарастваща тревога и притеснение, и казва:

– Ааа, много страшно ми се вижда всичко… Аз дали няма да мога да умра дотогава? Като казах „умиране”, нали знаеш къде са ми дрехите за погребението? – подхваща темата за пореден път и пак става сериозна.

– Знам, бабо!

– Ще извикаш, който съм ти казала, да ме изкъпят и да ме облекат. И да не забравиш най-важното – като умра няма да плачете! Чу ли? Аз не съм умряла преждевременно, а защото ми е дошъл редът. Изживяла съм си живота. За такива като мене не се реве! Реве се за млади хора, дето си отиват без време. Няма какво да ти е мъчно! Е, ще останеш около ковчега през нощта, че няма кой друг, но няма да плачеш! И да не те е страх! Те, умрелите, не са страшни, страшни са живите! От тях да трябва да се пазиш! После, когато ме заровят, няма да ме мислиш – ще пееш, ще танцуваш, ще се радваш; и без черни дрехи, че така съм ги омразила. Цял живот все черно нося. Чу ли?! Да не забравиш какво съм поръчала! Няма да плачеш!

Не стана точно така, но… поне успях да се сбогувам с нея, да й подържа ръката, преди да умре, и съм сигурна, че знаеше, че съм там, защото ме стискаше силно и шепнеше името ми… Винаги се е страхувала да не умре сама…

Не знам дали сега баба си почива. Малко се съмнявам… сигурно е организирала всички ангели и дяволи, и им е намерила работа, че да не ги хваща критическата или депресията… каквото и да са тези „работи“.