Разказ от Хасан Ефраимов
Ся, вие си ме знаете, че на всяко гърне съм похлупак!
Наред с всичките неща, които върша, аз наглеждам и мюсюлманската общност в града.
Тази длъжност ми бе вменена от самия Ердоган, когато ме покани на вечеря в двореца си в Анкара, със съдействието на самия ни Премиер. Знаете какви са приятели. Викам си: „К’во иска сега пък и тоя?“, а то…
Естествено, че не се оплаквам. Заплатата, която получавам, премахва необходимостта от това да работя и, разбира се, да пиша и книги цял живот.
Тези дни получих десетки оплаквания, че ходжата нещо не си вършел работата.
Викам си: „Коронавирус има, нормално е. Може пък да го е страх човека. А и не е добра идея да се събират много хора на едно място, та било то и с цел молитва.“
Обаче, когато продължиха оплакванията, не се стърпях и го привиках.
Дойде ходжата, един такъв сконфузен. Явно знаеше добре какви ги върши – или по-скоро какви не ги върши. Чинно свали каскета си и през цялото време не спря да го върти и стиска в ръце. То, сега всички вече носят каскет, откак се появи Гешев.
– Ходжа ефенди – почнах го така, отдалеч. – Нещо не си ходел на сутрешни молитви.
– Ти, чунким, си идвал – заби ме оня на момента и аз разбрах, че ме очакват трудни времена.
– Слушай, ходжа ефенди… – не се стърпях. – Знаеш ме, че сутрин…
– Ти и на вечерни не идваш – продължи обаче най-нагло нашият.
– Ходжа ефенди – веднага сложих край на своеволията му. – Ти ли ме привика или аз теб?
– Ти ме привика, доктор бей.
– Нека все пак да не го забравяме! Знаеш, че като реша… И на обедни молитви не си ходел – продължих със задоволство, когато най-накрая го поставих на място.
– Не ходя, ага – клекна покорно нашият.
Аз това и чаках.
– И на икиндия не си ходел, а и на ятсъ.
– Не ходя, доктор бей.
– Е, хората идвали да се помолят, а ходжа, който да поведе молитвата – няма.
– Ми, да идват! Аз какво да направя?
– Моля?
– Аз какво да направя, викам.
– Слушай, ходжа… Има много млади и надъхани момчета. Без това си и на възраст вече. Знаеш, че си тук с моята благословия.
– Да ме прибира короната, че да се отървете.
– Не драматизирай!
– Няма да им чета повече на тия… на тия…
– Слушай, ходжа… Не говори така за хората.
– Нищо не съм казал.
– Да, ама щеше да кажеш.
– Щях, ама не съм.
– Че каква е разликата?
Ходжата отново завъртя каскета в ръцете си така, че той направи цял оборот. Чудя се – как и не го разкъса?
– Искам още от утре…
– Какво?
– Да си вършиш задълженията, какво. Това, че съм добър, не значи, че…
– Сега ще ти обясня, ага.
– Няма какво да ми обясняваш.
– Е, нали ме питаш.
Всъщност… Човекът беше прав – след като го питах, беше редно и да чуя, защо не ходи на служба и не води молитвите. Нещо, за което получаваше и заплата.
– Ага… – започна нашият и спря.
– Какво?
– Ага…
– Нещо друго ще кажеш ли?
– Ще кажа, ага.
– Давай тогава.
– Ми, почвам аз молитвата…
– И…
– Ама, да ти кажа… Така, с желание го правя. Подхващам айетите отдалеч… Преди това се изкашлям, пооправям си гласа… По някое време почвам да виждам дори отвъдното, това, което е оттатък нашия свят…
– Не преигравай, ходжа.
– Не преигравам, ага. Или поне аз така го усещам.
– И…
– И… Тъкмо да се докосна до Всевишния, ага, и…
– Кажи, какво де?
– Нали това се опитвам да кажа.
– Само се опитваш.
– И изведнъж звънва телефон.
– Ужас! Ама и в джамията ли?
– До, по средата на молитвата. И, на всичкото отгоре, оня спира да се моли и отговаря. „Не мога да говоря сега, на молитва съм“ – изрича. А иди и води молитва след това. Че аз забравям дори, докъде съм стигнал.
– Е, що го търпиш това?
– Не го търпя. Казах им десетки пъти да ги изключват тези телефони преди молитва. „Обиждате самия Аллах“ – дори ги заплаших.
– И…
– Ефект никакъв. Някои дори се изхитриха да влизат със слушалки. Че какво ще чуят от молитвата?
– Ужас.
– Не стига това, а като свърши молитвата, нали знаеш, че трябва да кажа няколко слова, а те вече награбили телефоните си и сякаш има кой да те чуе.
– Ужас.
– Ужас, ама аз намерих решение.
– Така ли! Какво?
– „Още един път ако звънне телефонът на някого, ще му го навра в…“ – изрекох преди молитвата.
– Ходжа ефенди…
– Какво друго предлагаш, ага?
– И свърши ли работа?
– Ох-о-о… И още как.
Бръкнах незабележимо в джоба си и веднага изключих звука на телефона си. С ходжата шега не биваше. Пипаше с твърда ръка.
– Не може да заплашваш хората по този начин, ходжа ефенди – продължих с неохота след това. От самочувствието ми не бе останала и следа.
– Що пък да не мога? Те как влизат в Божия дом с телефони? Ама, да му е звъннал телефонът на някого след това? Значи страх от Бога нямат, но от… всички ги е страх.
– Ужас.
– Та си викам: „Защо да ходя на молитви? Така или инак нямат страх от Аллах.“ По-добре да сложим бръснаря на входа, знаеш го какъв е корав и пръстите му едни дебели, и който наруши някоя от Десетте Божи заповеди, да го хваща там, да го надупва и…
– Ходжа ефенди…
– Ще настъпи мир, ага. Помни ми думата.
– Не може да предлагаш подобни неща.
– Що да не мога? Искаме ли мир или не искаме?
– Искаме.
– Искаме ли да се спазват законите?
– Искаме.
– Предлагам решение само.
– Все пак, не може да не ходиш на молитва. Получаваш заплата.
– Спокойно, ага. Минах на дистанционно.
– Моля?
– На дистанционна молитва минах, викам.
– Как така, дистанционна молитва? Ама, зачита ли се така?
– Е, училищата как могат, а аз да не мога?
– С училищата е друго.
– Що пък да е друго? Направих група. Натискам копчето на телефона и заставам пред тях. Така водя молитвите. Не съм се отказал от задълженията си. Знаеш, има коронавирус. А и телефоните им да послужат за нещо.
– Е, какво да кажа друго? Явно се справяш добре, ходжа ефенди. В крак си с обстановката и съвременните тенденции.
– Да, ама…
– Какво има още?
– Ханъмите им, ага…
– Какво ханъмите им пък сега?
– По време на молитва минават по баджаци пред камерата.
– Оф…
– Ми, разсейвам се, ага. Ей, на… Снощи един айет го прочетох три пъти и накрая пак не бях сигурен, че съм го изчел.
– Оф, ходжа… Бъктъм от тебе! На колко години си? Не те ли е срам да гледаш ханъмите?
– Аз каква вина имам, ага? Те сами минават пред камерите, а някои даже застават отпред, усмихват се и ми махат. И аз душа нося.
– Оф, ходжа… Отивай и прави нещо там. Каквото решиш.
– Няма ли да се караш?
– За какво да ти се карам? Справяш се отлично. Само гледай да няма оплаквания.
Ми, какво да се прави? Такива времена настанаха с този коронавирус.
.
