Чистачът

Новела от Георги Ников

„Няма невъзможни неща.“

ЧИСТАЧЪТ. Политически трилър от миналото

Хронология на дейността на един необикновен чистач

Всичко се случи и започна на кръстовището на Орлов мост, когато автомобилът марка „Опел“, купен с долари от „Кореком“, се вряза с пълна сила сред тълпата от хора на пешеходната пътека. Така загуби живота си, загина прегазен на място млад човек, на име Андрей, един младеж на двадесет година, чиито родители бяха обикновени работници. А беше през пролетта на хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Една седмица по-късно, Камен и приятелят му от студентските години Георги Ставрев, в един прекрасен майски ден, в любимото им заведение „Синьото“, намиращо се близо до Националното радио, на няколко чаши наливна бира с пържени картофи, обсъдиха с подробности нелепата кончина на младежа.

– Извършителят на това пътно-транспортно произшествие, убиецът, отново се е измъкнал, без да получи наказанието, което му се подобава – доложи Камен и продължи: – За всичко това има и свидетелства, но извършителят е отрекъл показанията. Оспорил е и резултата от алкохолната проба, когато се е явил с адвоката си на следващата сутрин пред съответните разследващи органи. Много е ясно, че чак на другата сутрин той вече е бил трезв „като корнишон“, в кавички разбира се. Така накрая, съответният районен съд е отсъдил в полза на човека, прегазил на кръстовището момчето, и му е постановил само шест месеца условна присъда, с подписка. Това е пълно безобразие!

Жоро го попита какви са причините за това снизходително решение.

– Както обикновено, са комплексни, системни и са няколко на брой – продължи неговият близък съратник. – Като това например, че убиецът, прегазил в пияно състояние момчето, и съдията, постановил леката присъда, членуват в една масонска организация.

В началното училище, още като малки, те седяха на един чин. После завършиха един и същи университет – Историко-филологическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски “, в една и съща година, със златни медали. По-късно завършиха и школата на МВР в Симеоново в столицата, отново с отличие. Те бяха единствени синове на родителите си, като техните бащи се оказаха потърпевши във връзка със случилото се около преврата на Горуня, през шестдесетте години на миналия век. Бяха участвали активно на страната на метежниците. Тогава, след Априлския пленум, през хиляда деветстотин петдесет и шеста година, бащите им, които са се оказали верни на старата власт, на Антон Югов и на Вълко Червенков, заемащи високи длъжности по тяхно време, са били низвергнати напълно от новоизбраната власт и са прекарали живота си, почти до края на дните си в концентрационни лагери. След скоропостижната им смърт новата власт е реабилитирала техните синове, взела ги е под закрила, под пълна юрисдикция и е започнала да ги обучава.

Камен и Жоро бяха прекарали юношеските си години за сметка на държавата, на пълен пансион в Пионерския дворец, в какъвто комунистите бяха превърнали по онова време Семинарията, бившето духовно училище в столицата. Там те се бяха осъзнали напълно като личности. И никога нямаше да забравят руския изтребител „Миг-15“, монтиран в двора на Семинарията, като един не подлежащ на съмнение символ на пълен атеизъм. И в някогашната семинария, вместо духовни лица, сега бяха подготвяни най-верни и твърдолинейни последователи на комунистическата идея, каквито бяха Камен и Жоро, и другите техни връстници. За да ги обучава в бойни изкуства, беше нает учител по таекуондо от Северна Корея. Двамата се разбраха да се видят след няколко дни, за да решат какво ще предприемат занапред по този случай.

Срещнаха се седмица по-късно в една мансарда, на последния етаж в сградата на Студентския дом, на площад „Народно събрание“. Двамата бяха завеждащ и помощник-завеждащ на отдел „Стопанско разузнаване и връзки с неформалните общности“ в Комитета за държавен и народен контрол в столицата. Когато те влязоха в една от стаите на мансардата, Жоро доложи на своя другар:

– Състоя се извънреден, неформален, а аз бих казал и таен съвет на членовете на Централния комитет на нашата комунистическа партия, на който присъстваха само половината от редовните му членове. Тези, които са и по-смелите. Затова съм призван от тях, но под сурдинка, да те уведомя за решенията, които бяха взети на това съвещание, тъй като те ще те касаят накрая персонално. Всички там присъстващи членове, до един смятат, че в страната ни се извършва систематична, целенасочена подмяна на властта. Тази на комунистическата партия. Извън нея, във всички сфери на живота, се е установил някакъв непонятен либерален свят, където се шири корупция. Там се генерират крупни финансови средства, които позволяват да се формира дребната буржоазия и тя е в разцвет.

Камен го допълни по този повод:

– А някакъв тарикат, родом от Стара Загора, е намерил начин да внесе четиридесет и осем чисто нови дизелови „Мерцедес“-а. И ги е пуснал да се конкурират като таксиметрови автомобили, с внесените с държавни средства от Русия за тази цел, чисто нови дизелови автомобили марка „Волга“.

Жоро му даде знак, че знае за този случай. Прекъсна го, за да може да продължи:

– Ето защо е нужно този тип да бъде ликвидиран. Това е окончателното становище на всички членове на Централния комитет на партията, които са имали смелостта да присъстват на това провело се неформално съвещание. Трябва да бъдат ликвидирани също и двамата убийци, които са прегазили с автомобилите си двете деца. Това са случаят с Андрей, прегазеното момче на кръстовището на Орлов мост, от пиян, самозабравил се председател на АПК; и случаят с момичето на пет години, прегазено на друго пешеходно кръстовище в гр. Севлиево, също от самозабравил се индивид, за съжаление, обаче, член на нашата комунистическа партия, напразно сметнал себе си за недосегаем. И трябва да стане така, че да се получи обществен отзвук, някакво обществено достояние. На хората трябва да се покаже, че когато съдебната система е корумпирана от тези, които искат по този начин да избегнат правосъдие, винаги ще се намери начин те да бъдат наказани. Чувството за справедливост е необходимо да се възвърне в нацията ни.

– Как ще стане това? – попита го Камен.

– Имаме достатъчно верни и добре подготвени за това хора, какъвто си ти например – уверено му отвърна Жоро.

– Колко човека ще бъдем тези, които ще се заемат да свършат тази трудна работа? – поинтересува се отново Камен.

– Само аз и ти, само двамата ще бъдем! – отговори му емоционално неговият приятел. – На практика, на терен, ще бъдеш само ти, а аз ще бъда координаторът, този, който ще ти осигури всякаква логистична подкрепа. Както и политическа.

Камен му опонира:

– И в какво ще се състои моята длъжностна характеристика!? Все пак, желая да бъда осведомен!

– Чистач. – Обикновен чистач ще бъдеш – каза само Жоро. Той постави на бюрото една напълно нова тухла единица, произведена от керамичните заводи в гр. Горна Оряховица. – Това ще е твоето оръдие на труда. Другото ще е метлата. Не се допускат никакви огнестрелни и хладни оръжия в бъдещата ти дейност.

Камен само се усмихна. След това отиде до кухненския бокс, за да донесе няколко студени бири. Когато се върна обратно с бирите в ръце, неговият приятел Жоро поиска да му подаде отварачка, но той го възпря. След това Камен взе една бира, а с пръстите на дясната ръка, най-отгоре с показалеца и палеца си, я стисна здраво за гърлото. Малко след това капачката подаде, изви се силно, отскочи нагоре и бирата се отвори – без отварачка. Само благодарение на силните пръсти на твърдата като дъска ръка на Камен. На масата остана да лежи прегънатата на две бирена капачка.

Жоро отвори своята бира по същия начин. След като си изпиха бирите си, Камен отиде до чешмата, напълни догоре празното бирено шише с вода, стисна го здраво, а с коравата длан на другата си ръка го удари отгоре така силно, че се създаде вакуум. Дъното на бутилката цялото се отлепи и водата в нея се разля на пода. Ако се счупеше цялата бутилка, опитът се зачиташе като неуспешен. Уроците, които те двамата получиха навремето от учителя им по таекуондо от Северна Корея, даваха и тук своя плодотворен резултат. Камен, както и Жоро, бяха от тези съвсем малко хора, които можеха само с двата пръста на едната си ръка да убият друг човек.

– Значи, моята длъжностна характеристика ще бъде тази на чистач. Чистач… така ли?! – зададе риторичен въпрос Камен. – Чистачът. Прозвището, с което той по-късно щеше да стане известен. След което вече попита Жоро по същество: – Имаме ли отнякъде необходимата политическа подкрепа?

– Да се каже чак подкрепа, е трудно! Но все пак ще имаме съдействието на един от най-влиятелните членове на Политбюро на нашата комунистическа партия. Този, който отговаря за младежта и спорта в държавата. Под негово ръководство се намира Българският ловно-рибарски съюз, където членуват триста хиляди човека. Те до един са въоръжени с пушки. С малки изключения, всички са членове на комунистическата партия – увери го Жоро, като добави: – От всичко той най-много ненавижда дамските квартети, изпълнителите на джазова музика и хомосексуалистите. Да не дава Господ те да са от армията! Но харесва народната музика.

През пролетта на същата година най-големият свързочен полк в държавата, директно подчинен на КСВ – Командване на сухопътни войски и на Варшавски договор, провеждаше своето учение в района на село Кортен, в Югоизточна България. Районът беше изпълнен със свързочна техника. На една поляна в края на гората имаше група войници, които се забавляваха. Те бяха образували кръг, а в една кална локва пред тях се въргаляше един човек, облечен в сив цивилен костюм. Мъжът, облечен в цивилния костюм, от всичко на света най-много обичаше да се напива до пълна безпаметност, в присъствието на нисшия армейски състав – сержанти, редови войници и старшини. Той беше и човекът, който осигуряваше политическа подкрепа на Чистача и неговия началник Жоро, и беше един от най-влиятелните членове на Политическото бюро на Българската комунистическа партия. Под негово ръководство в страната бяха Българският ловно-рибарски съюз, Комитетът за държавен и народен контрол и Димитровският комсомолски младежки съюз.

През лятото на 1973-та година всеки един непредубеден наблюдател можеше целодневно да забележи в градинката пред заведението „Кристал“ в столицата, където е лобното място на Стефан Стамболов, един чистач. Той се открояваше сред преминаващите минувачи с високия си ръст от сто деветдесет и четири сантиметра и с факта, че работеше изключително сам. Метеше там паважа на градинката с една голяма метла, от сутрин до късна вечер. Носеше син работен костюм, а на гърба на костюма беше изписано „Чистач“. След работа, вечер, имаше време да се преоблече, за да може да изпие един коняк в бистрото на „Кристал“, или отиваше до мансардата в Студентския дом, за да се срещне с Жоро. В един студен, но слънчев есенен ден, рано сутринта, Чистачът проведе разговор по телефона с члена на политбюро, който по цели шест месеца от годината прекарваше времето си на лов из саваните на Африка. В момента беше в едно малко селище, някъде из равнините на Източна Етиопия. Разликата между двете часови зони не беше голяма. От него Чистачът получи подробна инструкция.

На следващата сутрин той отиде да работи отново в градинката пред „Кристал“, или пред ЦДНА – Централен дом на Българската армия, от другата страна на булевард „Руски“. Беше неделен ден и той метеше паважа в югоизточния край на градинката, там имаше построен обществен писоар. Чистачът точно изхвърляше в чувала, поставен на четири колела, събраната от него шума, когато долу на входа на тоалетната се показаха двама военни, с чин армейски капитани. Те бяха облечени в празничните си военни униформи, бяха еднакви на ръст и здраво се бяха хванали за ръцете, както е прието при всички влюбени. С ръста си от сто деветдесет и четири сантиметра, като черен облак Камен се спусна бързо по стълбите и с големите си, корави длани им нанесе жесток побой. Тридесет секунди по-късно те двамата бяха вече мъртви.

Четири дни по-късно Камен и неговият началник Жоро, на работен обяд в любимия им ресторант-панорама, на последния, шести етаж на гранд хотел „София“, подробно обсъдиха действията на Камен. Жоро рутинно отбеляза:

– Починалите са с чин капитани от сухопътните войски на армията. Работили са в един и същ отдел в Централния дом на народната армия, на булевард „Руски“. В Генералния щаб на сухопътни войски са в пълна паника. Също и сред ръководството на ЦДНА. Отзвукът е – нещо нечувано! Намерени са мъртви двама капитани, които се е оказало, че са с хомосексуални наклонности. Търси се техният убиец, който ги е ликвидирал от ревност. Техен любовник. Третият в този любовен триъгълник. Той също е хомосексуален тип, притежаващ армейски висш чин. Кой е той?! В армията го търсят навсякъде усилено. И от военна полиция, и от прокуратурата. Настанал е лов на вещици! Хванат ли го, моментално ще бъде уволнен и ще бъде изпратен, както подобава, в психиатрична клиника, откъдето дълго време няма да излезе.

Камен се усмихна само, като каза:

– Надявам се, че мен няма да ме потърсят.

Жоро добави още:

– Причината за смъртта на двамата любовници е счупване на ребро в областта на лявото предсърдие, което е прекъснало притока на кръв по главната артерия към сърцето. Това са данни от аутопсията. И те са еднакви и за двамата капитани!

През хиляда деветстотин седемдесет и трета година, а и десет години по-късно, до морето пътуваха общо четири – само нощни, експресни влакови композиции. Две композиции „Диана“ експрес и експрес „Слънчев бряг“ – до Бургас, до Южното Черноморие; и експрес „Чайка“ и експрес „Златни пясъци“ – до Северното Черноморие, до Варна. Експрес „Дунав“ пътуваше до Русе.

Този ден експресният влак до Русе беше композиран с осем луксозни вагона. Един ресторант, три вагона с по шест места в купе, само от първа класа, два спални вагона и два кушет-вагона. Влакът тръгваше от Централна гара в столицата в единадесет часа вечерта и трябваше да пристигне в шест часа и петнадесет минути сутринта на следващия ден в Русе. Камен си купи два билета за спален вагон и си запази всичките места в купето. След това отиде да вечеря във вагон-ресторанта. Понеже не беше свикнал да се храни на такива места, той се учуди на високата цена на водката. Три лева. Това беше страшно много. Когато преустановиха да взимат поръчките му, той се отби и намери време да си поговори с шафнера на спалния им вагон. После се върна в купето си и, необезпокояван от никого, подремна за няколко часа.

На единствената спирка в Горна Оряховица се прехвърли на среднощния експрес, техен влак-близнак, който пристигна там от гр. Варна. И в шест часа сутринта се озова отново в столицата, вместо на железопътната гара в Русе. И, понеже беше първо число на месец юли, посети централата на Българския ловно-рибарски съюз на булевард „Витоша“, за да си вземе заплатата. Членът на Политбюро и негов покровител се беше постарал тя да не е малка за работата, която вършеше. И да я получава редовно от подчиненото му дружество.

На следващия ден Жоро го извика при себе си, за да му съобщи, че предишния ден са намерили трупа на човек на железопътната линия, малко след гарата на гр. Враца, по посока към Горна Оряховица. Той или е паднал сам, или от някого е бил изхвърлен от среднощния експрес за Русе. Жоро каза:

– Мъртвият е известен на властта като крупна фигура, един от председателите на Български кооперативен съюз в страната. Той е човекът, който е намерил начин да внесе четиридесет и осем чисто нови дизелови „Мерцедес“-а и ги е пуснал да се конкурират като таксиметрови автомобили, с внесените от държавата за тази цел от Русия автомобили марка „Волга“. Изключително ерудиран мъж, с добри обноски и със собствена харизма.

– Защо ме информира? Нали е мъртъв! – отговори му Камен.

След като прегази на Орлов мост с колата си момчето, не получи за това справедлива присъда и изтече срокът за пробацията му, председателят на един от най-големите Аграрно-промишлени комплекси в Югозападна България и член на голяма масонска ложа, се премести да работи в столицата. Понеже беше член на Български земеделски народен съюз, негови другари по партийна линия го назначиха на висока длъжност в Министерство на земеделието. По онова време БЗНС имаха квота в управлението на държавата. Вечерта, след края на работния си ден, той обичаше да се нахрани вкусно в някое заведение. Но винаги сам. Такъв ресторант беше „Стадион“. В началото и в края на осемдесетте години на двадесети век се смяташе, че той притежава най-добрата скара в София. Беше разположен на ъгъла, където улица „Граф Игнатиев“ с трамвайните си линии пресича по-големия от нея булевард „Патриарх Евтимий“.

Понеже беше петък, в края на работния ден тази вечер Калоян, в качеството си сега на началник сектор в Министерство на земеделието, си поръча по служебния телефон резервирано място в любимото си заведение. Когато пристигна, всички места бяха вече заети. Заведоха го до неговото. Поднесоха му аперитива с ордьовъра. Той попита сервитьорката Ани, дали освен салата „Снежанка“, има нещо друго да му поднесе за през вечерта.

– Честна дума – отвърна му тя, – нямам време даже и да погледна, дали има листче.

Сервитьорката му донесе една нова кутия цигари „Слънце“. Той я отвори и извади листчето отвътре – подобни листчета се предлагаха на клиентите и в други питейни заведения – като култовата пивница „Феята“, бистрото при „Царевец“, бистро „Капри“, сладкарница „Орион“ и много други. Прочете на глас какво пишеше на него:

– Мая! Съвсем скромно и срамежливо момиче. Трети курс студентка в консерваторията. Търси приятелство с чаровен, улегнал мъж, който да я въведе в живота. Обича да посещава скъпи заведения. Поради което, много моля, приносителят на това листче да разполага поне с шестдесет лева у себе си, преди да се запознае с мене. – Следваше телефонен номер.

– Е… – пошегува се Калоян. – Винаги нося много пъти по толкова пари у себе си. Той попита Ани: – Познаваш ли новото момиче?

– Честна дума, въобще не знам за какво става въпрос. Нали не си въобразяваш, че ние от заведението ги поставяме тези листчета в кутиите от цигари „Слънце“ – отговори му културно тя. Това не й попречи след малко да му каже: – Предишното момиче, Дора, те търси отвън!

Когато излезе, той не успя да я види, а забеляза един непознат човек – Чистача. Много висок на ръст мъж, напълно непознат на него. Това беше последното нещо, което видя човекът, който прегази с личния си автомобил момчето, наречено Андрей, на кръстовището на Орлов мост в столицата. Но не беше имал късмет да лежи в затвора за това свое деяние. Понеже определени хора – тези тридесет човека от Централния комитет на комунистическата партия, притежаващи власт по това време – го бяха нарочили. Както се очакваше, Андрей беше овъзмезден напълно.

През лятото на хиляда деветстотин седемдесет и трета година, сред членовете на една ловна дружина от района на гр. Севлиево, се случи неприятен инцидент с фатален изход. От близко разстояние бе застрелян със сачми за едър дивеч един от нейните членове. Останалите от дружината се чудеха как това се е случило. Те до един се кълняха, че са стреляли само по преминаващото там наблизо диво прасе. И, че е изключено да е произведен случаен изстрел. Не се разбра каква е истината. Но така загуба живота си секретарят на Окръжния комитет на комунистическата партия от гр. Севлиево, който прегази с автомобила си едно невинно дете, на пет години, момиче, и за това свое деяние не лежа в затвора. Това беше първият, но и последен случай, при който Чистачът – Камен използва огнестрелно оръжие, пушка със сачми.

Когато два месеца по-късно Жоро го покани заедно да вечерят в ресторант „ЦУМ“, на последния етаж на едноименния магазин в столицата, Камен беше учуден от това, което му каза той тогава:

– Интересни неща са започнали да се случват в провинцията – каза Жоро. – Когато съответните съдилища по места, поради липса на компетенция, или според теория за конспирации против държавата, отново са тръгнали да издават леки присъди, съответните извършители на престъпленията, подсъдимите, са изказали своето изключително желание да лежат в затвора в пълния състав, както е предвидено за това в Наказателния кодекс. По този странен начин завърши своя изказ Жоро. – За това е виновна твоята пропаганда и пропагандата на члена на Политическото бюро на партията.

– Не съм виновен аз – отвърна му неговият приятел Камен.

***

– Чистачът се е завърнал – това коментираха някои осведомени хора, след като се установи, че убийствата в градинката пред „Кристал“, в среднощния експрес за Русе и в заведението „Стадион“ в столицата, са политически и са извършени от ръката на професионален убиец, специално нает за тази цел от властите. Това се случи седем години по-късно, в средата на хиляда деветстотин и осемдесета година. След случая, когато бе прострелян със сачми за едър дивеч един член на ловна дружина от района на Севлиево, или по-точно това беше секретарят на Окръжния комитет на комунистическата партия от същия град, Чистачът преустанови дейността си в страната. Във връзка с този случай се получиха брожения в Централния комитет на партията и противниците на Чистача сега бяха повече от тези, които безрезервно го подкрепяха.

Той напусна столичния град и се установи да живее за известно време в провинцията. Премести се да работи като политически офицер, който се грижи за лоялността на пасажерите на круизните кораби от типа „Ракета“, които пътуваха по река Дунав – до Будапеща и до Виена. По това време българските власти от всичко най-много преследваха невъзвращенците, които искаха да напуснат страната, и те правеха всичко възможно, за да ги ограничат в това начинание. Чистачът напълно споделяше тези чувства и, докато той беше на власт като офицер, специално назначен да отговаря за политическото здраве на пътниците на тези круизни кораби, трима от тях не се върнаха в родината си – но и не достигнаха до крайната си дестинация, до Виена. Те безследно изчезнаха от живота на своите роднини.

Чистачът се върна в столицата окончателно точно на деветнадесети юни същата година – или седем години след като я беше напуснал. Три дни по-късно двамата – той и Жоро, неговия пряк началник – обстойно разговаряха в служебната им квартира, находяща се в сградата на Студентския дом на пл. „Народно събрание“, относно неговото политическо бъдеще. На Камен му беше казано да не се занимава повече с политика, да се съсредоточи върху решаване на проблемите с криминалния контингент, както и да се погрижи за себе си.

И той го направи, но по свое усмотрение. Премести се от градинката пред заведението „Кристал“, да почиства с метлата си градинката пред хотел „Рила“, в центъра на столицата. Тогава това беше хотелът на властите и той я почистваше – градинката пред хотела – от осем и тридесет сутринта до седемнадесет и тридесет следобед – така старателно, че много от хората му повярваха напълно. Свикваха с този висок сто деветдесет и четири сантиметра мъж, чистач – разговаряха с него, черпеха го с цигари – стараеха се да бъдат приятели с него. Без да се натрапва излишно, Чистачът не отбягваше такива случайни запознанства и срещи – защото такъв бе преди и стилът му на работа, по круизните кораби. Понеже почистваше и от другата страна, около района, където се намираше и главната централа на веригата магазини на „Кореком“, в които всичко се търгуваше в долари – сега беше облечен в сив работен костюм. На гърдите му беше изписано пак „Чистач“, а на гърба – абревиатурата „Кореком“.

Един следобед, след като отиде да си вземе баничка, той се отби до една аптека наблизо – от другата страна на трамвайните линии на ул. „Граф Игнатиев“. Беше лято, но на опашката се беше наредила млада жена, която бе изцяло облечена в скъпо, кожено палто, струващо две-три хиляди лева – страшно много пари по това време. Като приключи и се отдалечи от гишето, тя разтвори коженото си палто така, че показа на Чистача, че отдолу е напълно гола. С това доказа, че го е разпознала. Той си каза: „Отслабнала е Дора!“. След това излезе навън и започна да разговаря с нея, като по този начин получи и необходимите му сведения. Същата вечер се прибра в квартирата си малко по-късно.

В онези времена, или двадесет година преди да настъпи края на двадесети век, в София имаше два киносалона, където, според битуващото обществено мнение се смяташе, че те са средища на хора с хомосексуални наклонности. Такива именно бяха киносалоните на филмотечно кино „Култура“, на пл. „Славейков“, и филмотечно кино „Дружба“, находящо се на бул. „Патриарх Евтимий“. На Камен му беше дадено право да се облагодетелства, където е възможно, като се захване същевременно да разнищва и проблемите на криминалния контингент в страната – благодатна почва за този, който обаче го може. Неслучайно той беше и заместник-началник на отдела за връзки с неформалните общности (да се разбира от криминалния сектор) на Комитета за държавен и народен контрол в столицата. Това беше политически орган, с който трябваше да се съобразяват дори и членовете на Политическото бюро на комунистическата партия в държавата.

Това желание, да съчетае полезното с работата си, го доведе един хубав ден пред кино „Дружба“ в столицата. Чистачът даде от себе си всичко възможно, за да продаде единия от двата свободни билета точно на малкия, симпатичен мъж на неопределена възраст, който започна да се навърта около него, за да търси свободни билети. Двамата заедно влязоха в киното, филмът започна. Някъде към средата харизматичният малък мъж, с части от тялото си – къде с крак, къде с ръка – доказа на Камен, че е с хомосексуални наклонности и има известни аспирации към него. Чистачът го изведе навън и там му нанесе жесток, но дозиран побой – така, че да го остави жив. Дора го беше информирала навреме, че този дребен мъж с хомосексуалните си прояви е успял да завлече и да измами много хора от неговия бранш, и така неслучайно е станал притежател на три имота в идеалния център на София – две къщи с големи дворове и един апартамент.

Три дни подред след това Чистачът посещаваше малкия мъж, ‚‚своя клиент’’ в болница „Пирогов“, и му носеше букети с цветя и свежи цитрусови плодове, които през тези години се откриваха трудно. Един подобен показен магазин се намираше тогава в приземния етаж на Министерство на външната търговия, срещу централата на „Кореком “, до хотел „Рила“, и там можеха да пазаруват и други хора, не само притежатели на карти на Комитета за държавен и народен контрол. Поради това внимание, а вероятно и поради обстоятелствата, че такива хора с хомосексуална ориентация се подчиняват винаги на по-силния пол (че дори се влюбват в своите насилница) – но де факто Камен придоби от него, от този мъж с хомосексуални наклонности, когото наби така хубаво, къща с добре поддържан двор, находяща се на култовата улица „Мизия“ в центъра на столицата – там, където тя пресича бул. „Клемент Готвалд“ – при Перловска река, до Военна академия „Георги Сава Раковски“.

Два месеца, по-късно, по нареждане на Жоро, негов пряк началник, Чистачът се зае да разрешава друг криминален проблем – с така наречената цветарска мафия, тази, която върлуваше по гробищните паркове, рушеше там паметниците и се занимаваше с кражба на цветя. Точно на църковния празник Черешова задушница същата година, късно вечерта, Камен се озова в района на Централния софийски гробищен парк. За да се мине време, той се притаи в една от големите семейни гробници. Някъде около два часа през нощта той излезе навън и отново се оказа сам – срещу организираната престъпна група, която се занимаваше с кражба в промишлени количества на цветята, които хората оставяха на гробовете в памет на своите роднини – и по този начин мафията ги лишаваше от тяхната духовна утеха. На следващия ден, по съответни канали откраднатите цветя се продаваха от тези престъпници на друго място, на дребно или на едро. Например в района на гробищният парк, при „Бакърена фабрика“, или пък обратно, и така по няколко пъти, като се печелеха големи суми пари. Ето защо това се превърна в голям обществен проблем и, след като Камен го предотврати, се получи положителен отзвук в страната.

Мафиотската група се състоеше от петима души и те вече бяха натоварили един цял камион с откраднатите цветя, когато Чистачът излезе навън от семейната гробница и като черна сянка, подобно на призрак, ги нападна в гръб – настана жесток бой. По-късно, след известно време, той и неговия началник Жоро – в любимото им заведение, ресторант-панорама, на последния, шести етаж на Гранд хотел „София’’ – направиха подробен разбор на случилото се. Жоро каза:

– Разбита е голяма мафиотска банда, която в продължение на дълги години е тероризирала с дейността си съвкупното столично население, както и цялата управа на Централния гробищен парк. До този момент държавата е била безсилна да се справи с тях, докато не се намесихме ние с теб двамата! Трима от членовете на бандата са вече мъртви, а останалите двама са влезли за дълго в болница и те няма да могат да се възстановят физически до края на дните си – завърши доклада си Жоро. Камен само го допълни:

– Но този път и на самия мен не ми беше лесно!

Това не му попречи след този случай, на следващия ден, да отиде да мете отново в градинката пред хотел „Рила“ и като някакъв паяк да чака, дали няма да се отвори нова работа.

В края на осемдесетте години на миналия век в държавата, от всички игри на щастие, най-голяма зависимост се получаваше при залагания, свързани именно с игра на табла, както и залагания при играта на шах, колкото и това да е чудно. Най-разпространени тези залагания бяха в градове като Русе, особено много във Варна, София и Пловдив. Залагаха се недвижими имоти, къщи, ниви, вили, апартаменти и др. Цели семейства, ведно с възрастните хора, оставаха без покрив над главите си. При пълен банкрут, най-много самоубили се участници при залагания, свързани с играта на шах, имаше в района на Варна – нали се говори, че тя е културна столица на България. Това беше и въпрос на лична чест – при залаганията, свързани с тази древна игра, тъй като без това, според злите езици на околните хора, се говореше, че участниците в игри на шах са могли спокойно да покрият всички критерии, за да станат и републикански шампиони.

Турнирите бяха добре организирани, но твърде потайни, провеждаха се в късните часове на деня, обикновено в някое мазе, таван, мансарда. В добрите, класическите случаи, присъстваха по един секундант, от страна на всеки участник в партията, един платен нотариус и един служебен съдия, който се грижеше за пускане на часовника, например. Ценните книжа, документи и заверени нотариални актове винаги се оставяха на масата. В много случаи те се разиграваха само при една-единствена партия шах, и дотам се достигаше. Чистачът участва по повод на своите задължения на заместник-началник на отдел „Връзки с неформални общности“ на Комитета за държавен и народен контрол, именно в едно подобно разиграване при игра на шах, което се проведе в заведението „Мизия“, в една малка стая, която участниците в залагането бяха наели от управителя. Култовата механа се намираше на другия край на едноименната улица „Мизия“, там, където тя пресича улица „Цар Иван Асен II“ – близо до кино „Влайкова“. В тази механа се сервираха, в началото на осемдесетте години на миналия век, стерилизирани кисели краставички безплатно във вторник и четвъртък, а в пивницата „Волга, Волга!“, която се намираше на ъгъла, където сега се пресичат булевардите „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“ – през всички останали дни от седмицата.

Сервитьорката Дора – тази същата, позната ни от аптеката до градинката пред хотел „Рила“ – тъкмо сервира безплатни порции с кисели краставички и кана вино, когато единият от опонентите в партията шах се обади:

– Ти печелиш загуба! – засмя се той ехидно и посегна за документите.

– Да, но не! Тъй като преди това ти падна флагът и времето ти свърши! – отвърна му Чистачът и бързо прибра нотариалните актове от масата.

Той си припомни случая с „румънците“, от които при игра на покер в хотел „Славянска беседа“ – бистрото и ресторанта, които се намират на един и същ етаж, спечели повече от две хиляди долара. Тогава в настъпилото меле, когато те го нападнаха, той се би сам, кама за кама, наравно с тях и ги победи, но в последния момент единият от „румънците“, го наръга с ножа си. Откараха го, Камен беше тогава с пробойна рана в областта на лицето, в интензивното отделение на болница „Пирогов“ – и го положиха да легне там. Но преди да дойдат да поискат личните му документи, той успя да избяга от болницата. Понеже и без това двете хиляди долара все още бяха в горния джоб на коженото му яке – а никой не иска да се разделя с такива пари. Оттогава белегът остана на лицето му.

Така че, сега неговите „опоненти“, в лицето на двамата секунданти по шах, наемния нотариус и служебния съдия, нямаха никакъв шанс против него, обиграния в битки Чистач. Човекът, който още на младини е бил обучен по таекуондо, в бившата Семинария, тогава Пионерски дворец, от учител, специално нает от Северна Корея. В настъпилата суматоха и бой след като приключи играта, той се справи с тях лесно и по този начин спечели поне няколко неща – разби групата за залагания, която значително се беше обогатила от дейността си, като същевременно придоби от тях обширен апартамент, находящ се на небезизвестната тогава улица „Малко Търново“ – най-късата улица в държавата, около шестдесет метра, състояща се само от стъпала. Това не попречи на друга група от негови противници да го вкара, по-късно, почти едва ли не в моргата.

Това се случи по следния начин: той договори парите, доларите, с които уж по-евтино следваше да им купи на тях, на групата, чисто нов автомобил от магазина на „Кореком“ на улица „Орион“. Взе парите от тях: 5248 – пет хиляди двеста и четиридесет и осем долара – и влезе вътре да плати. Магазинът имаше само един изход – и, когато излезе от него, Чистачът подаде надлежно на групата квитанцията от платената сума, за да отидат да си приберат колата; и си тръгна доволен, с договорената комисионна. Но в него на практика оставаха много повече пари – тъй като на касиерката той даде само петдесет и два долара и четиридесет и осем цента, като взе нещо дребно, малък аксесоар. Естествено, че тя тогава му издаде касова бележка за сума от 52,48, като разликата между 5248 долара и 52,48 долара и броени цента от бележката, се оказа в неговите дълбоки джобове. Но групата, макар и късно – го усети все пак, и накрая успя да го стигне“, в края на улицата „Орион“ – и те бяха осем човека – но той се би с тях! Работата е работа… тя не е жалила никого. Не и него – Чистача! Човека, който по това време се противопоставяше на терен на тях.

След този случай Камен остана за известно време да се лекува в дома си, находящ се на най-малката улица, където Дора се грижеше за него. А, когато се оправи, той се отби до централата на Български ловно-рибарски съюз, находящ се на бул. „Витоша“ в столицата, близо до кино „Млада гвардия“, за да си вземе заплатата от над две хиляди лева, което си бяха страшно много пари по това време. Членът на Политическото бюро на комунистическата партия се грижеше винаги тези пари да не са малко, за работата, която той вършеше – включително, че можеше да пострада – и да получава заплатата си редовно.

В този порядък минаваше работният ден за Камен – Чистача, месец след месец. Работа, работа на терен! Беше вече през пролетта на хиляда деветстотин осемдесет и девета година, когато, по важен въпрос, неговият началник Жоро го извика при себе си. Той му го информира за следното:

– В края на годината ще настъпят кардинални промени в държавата – нашите противници ще се опитат да надигнат глава, ще се опитат да се противопоставят на нас, да ни ограничат. Затова ти трябва да се върнеш да работиш отново за нас, на политическото поприще. Ето каква е твоята конкретна задача – продължи да докладва Жоро. – В държавата е пристигнал кораб, натоварен с изключително скъпа и ценна за производството японска ламарина, за няколко стотин милиона долара, която е необходима за нашата отбранителна промишленост, за да може да произведе военни изделия през следващите две години. Корабът е акостирал в едно пристанище, започнали са да го разтоварват и по-късно материалът, японската ламарина от него е изчезнала! – завърши своя изказ неговият пряк началник.

От това, което той му докладва, Камен разбра следното: „Пристигнал е кораб, натоварен с ценна японска ламарина, в залива Алепу, в големия Бургаски залив – на 6 километра на юг от Созопол. Като уникален природен феномен, заливът Алепу е затворен обект и се охранява от гранична полиция – от военните. Скъпата японска ламарина, така необходима за военно-промишленото производство през следващите две години, са я натоварили от кораба на моторни шалани*, които са отплавали нагоре по река Ропотамо – дотам, докъдето реката е плавателна. Откъдето, натоварена на тежък транспорт, с камиони, ламарината е трябвало да достигне до военните заводи в Сопот и в Карлово. И, въпреки че са я натоварили в забранения залив на Алепу, на моторни шалани, наети от военните, във военното пристанище в Атия – тя е изчезнала. Японска ламарина с тегло 36 хиляди тона – цял един кораб! – е изчезнала, някъде в субтропичната джунгла на река Ропотамо.“

Чистачът увери своя началник Жоро, че ще доведе този казус до благоприятен завършек. И това се случи – но много след след хиляда деветстотин осемдесет и девета година – защото Камен и Жоро не се отказаха никога от своята работа, въпреки че вече не бяха на власт. Някои не успяха да осребрят своите милиони, да им се порадват, но други хора ги преразпределиха – Чистачът и други като него!

* Шалани – вид плоскодънни баржи

–––––––––––––––––––––––––––––––––

Георги Ников е роден през 1956 г. в София, в семейството на медицински работници. Завършил е 31-ва гимназия в София и „Икономика и организация на материално техническото снабдяване в пласментно снабдителна организация“ във ВИНС – Варна. Работил е в ръководството на ПСО „Стройснаб“ в София, в Държавна инспекция за ефективно използване на материалните ресурси към Министерство на снабдяването, в Данъчна служба – Кремиковци. Живее в Своге. Пише поезия и проза. Негови творби са публикувани във в. “ Пулс „, „Новият пулс“, в. „България Сега“ – Чикаго, в литературни алманаси. Член е на Творчески клуб „Полет“ – Своге. 

.