Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
Аз по време на холера. И никаква надежда да бъда вечно млада в умиращия свят.
За холерата знаех това, което пишеше в учебника по история на Средновековието. Не обичах часовете по история, защото учителката ни олицетворяваше средновековната инквизиция. Наричахме я Холерата. Тя не само беше строга и скучна, но имаше и една голяма, неприятна, черна брадавица на носа. Приличаше на сестра на Баба Яга.
Когато срещах непознати думи в детството, се допитвах до баба – моят жив тълковен речник в онова време, лишено от Гугъл. Тя знаеше всичко, което занимаваше тогава моя ум. Баба беше просветена жена, със своя изстрадана и синтезирана житейска мъдрост. Питам я аз един ден, какво точно е холера. Тя спира за миг да меси хляба и, без да ме поглежда, казва с въздишка: “Чумата да я ръгне, дано.” – И продължи да върти майсторски тестото в ръцете. Разбрах, че холерата е нещо страшно, и я свързах с грозната пъпка върху носа на моята учителка.
На 19 години заминах да следвам в Прага и никаква холера не ме вълнуваше. Преди да отпътувам, надписах няколко пощенски плика с тамошния ми адрес с латински букви, залепих на всеки един от тях необходимата марка и ги оставих тайно на баба, за да ми пише писма, когато се затъжи за мен или има да ми съобщи нещо важно. И до ден днешен – тя в отвъдното, аз тук на земята – не сме престанали да си споделяме радости и мъки, по начин, който е само наш, защото онези пликове отдавна свършиха, а и адресите ни днес не се изписват с букви.
Беше месец ноември, началото на зимата. Аз съм в Прага отскоро и се мъча да науча езика. Получавам първото си писмо от баба. То е кратко: “Баща ти е в болницата. Какво е решил Господ, не знам.” Толкова. Не споменава нито от какво е болен, нито какво да правя аз. За първи път влизам тогава в католически храм, чиито врати бяха широко отворени. В наша черква бях влизала само в детството и то тайно, заедно с баба. По онова време у нас това беше забранено. Изправена пред разпятието на Христос в католическия храм, осъзнах, че не знам как да отправя молитва. Това беше работа на баба и тя се молеше за всички ни. Паднах на колене и горестно заплаках. Мястото на Бог в душата ми беше празно.
С татко много се обичахме. Аз бях неговото момиче. Носих и името на майка му. Исках да се помоля, но не знаех какви слова се изричат. След малко, като по чудо, сякаш мама ме милваше и бършеше сълзите ми. Така правеше в детството, когато се наранявах и много ме болеше. Не беше мама. Това идеше от Него. Почувствах Го. Много по-късно щях да разбера, че Той е един за всички и е навсякъде. Случвало се е да се моля и в джамия, и в синагога, и сред пясъците на Сахара. Той винаги беше там. “Аз изповядам религията на Любовта, по който и път да минат камилите.“ (Ибн ал-Араби) – И щях да запомня тази проста мъдрост за цял живот.
Поех на път с влака за София още същата вечер. Когато си купувах билета, на гишето ме предупредиха, че на югославската граница сигурно ще ме свалят, защото в цяла Югославия е обявена епидемия от холера. Нищо не можеше да ме спре. В главата ми като горещи въглени пареха думите на баба: “Какво е решил Господ, не знам.” Трябваше да изпреваря Господ.
Във влака почти нямаше пътници. През нощта тайно се вмъкнах във вагона, на който имаше табела “София“. Щом стигнахме югославската граница, откачиха няколко вагона, а тези, които щяха да преминат през Югославия празни и транзит, заключиха. Никой не откри, че съм се спотаила в едно купе. Зазорявяше се. Като железен призрак влакът преминаваше през села и градове, които гледах от прозореца на купето. Бяха пусти, сиви, страшни. Вагонът не се отопляваше и аз седях, вкочанена от студ. Нямах нито храна, нито вода, а щях да водя битка на живот и смърт с Господ.
Стисках очи и се мъчех да заспя. По някое време съм задремала. Пробуждаше ме само човъркането като свредел на една вледенена мисъл в главата ми: “Дано да видя татко жив.” В един момент пак отварям очи и срещу мен седи жена, безмълвна и цялата в черно. Реших, че от глад халюцинирам, и се мъчех да стискам клепачите си, за да изгоня призрака. След малко ги отварям, но жената пак е там. Усещам, че хем ми е страшно, защото не знам по какъв мистериозен начин непознатата е попаднала срещу мен в купето, хем ми е утешително, че не съм сама. От баба пак знам, че явили ти се в просъница жена в черно, това е Богородица. Искам да я заговоря, но не излиза звук от мен. И тогава с ужас забелязвам голямата черна брадавица на лицето й. Облива ме топла пот. Срещу мене стоеше Холерата. Да избягам не мога, но се сещам за баба и казвам наум: ”Чумата да те ръгне, дано!“. От това ми става още по-страшно. Мисля си, ако дойде и чумата при нас, тук вече ще стане ад. Исках, а не знаех как да се моля на Бог. В душата ми бяха насаждали безбожие.
Неочаквано усетих светла мисъл и започнах да се моля по човешки на Холерата. Стискам очи и повтарям: “Моля те, трябва да стигна при баща ми. Помогни ми. Ти можеш да вземаш животи, но и да не вземаш. Пощади ме, моля те.” Какво ли още не изричах в молитвата си, отправена към образа на смъртта. По едно време се улавям, че повтарям: „Обичам те, обичам те…“. Времето сякаш е спряло, само влакът върви. Студ, глад, жажда и страх са ме стиснали за гърлото. Излизам от този кошмар, когато пристигам на българската граница и виждам български униформи. Поглеждам към Холерата. На лицето й, като по чудо, няма черна брадавица! От мястото й струи едва забележима светлина и полека изчезва нагоре. “Богородица се явява в черно” – сещам се за баба. Ще минат много години, ще прочета много книги, животът ще ме среща с просветени люде и аз ще осъзная, че любовта може да трансформира злото в добро. Достатъчно е да го изречем в молитвата си, защото тя е любов към всичко около нас и точно тази любов превръща черните и гнойни душевни циреи в светлина, и ни учи, че лошото понякога идва за добро. Разбрах това, след като баба се беше преселила в Рая. Тя ми остави от нейната мъдрост само толкова, колкото е трябвало. Другото трябваше сама да откривам.
Някъде около полунощ пристигам на софийската гара. В този час влак за моя град има само пътнически. Това значи вместо два часа, че ще пътувам четири. Нямам друг избор. В купето съм пак сама, но е топло. Не четири часа, четири години пътувах. Пристигам рано сутринта. Градът е безлюден, студен и мрачен – като днешна визитна картичка на град под карантина на Ковид-19. Жива душа няма, няма и такси. По време на социализма такситата бяха две или три за целия град. Влизам в телефонната кабинка на гарата, за да позвъня в къщи и да разбера, в коя болница е баща ми. И тук силите ме напускат окончателно. Забравям домашния ни телефонния номер. Тръгвам пеша по безлюдните улици. Някъде по средата между гарата и дома ни е болницата на ВМИ. Не знам от какво е болен татко и в кое отделение да го търся. Започвам подред и го откривам в кардиологията.
Заставам със свито сърце пред затворената врата на неговата стая. Надничам през квадратното прозорче. Виждам мама, седнала на стол до него и се моли. Влизам, а тя ме поглежда така уплашено, сякаш съм Холерата. Близките ни се уговорили да не ми съобщават, защото знаеха, че Югославия е в епидемия и пътуването през нея е невъзможно. Това не се отнасяше за баба. Тя е чула сърцето си, когато ми е изпратила писмото. Влиза лекуващият лекар и ми казва да се простя с баща ми, защото времето му изтича. Татко е в безсъзнание от няколко часа, но все още диша. Мама стои мълчалива и гали ръката му. Отстъпва ми мястото на стола до леглото и бърше сълзите си.
И тогава я видях. Холерата! Стои изправена до леглото на татко в черните си одежди. Помислих, че пак халюцинирам от умора и притеснение, и разтърках очи. ”Богородица винаги ни се явява в черно” – ме успокоява баба от одвъдното. Не! Това беше моята „приятелка” Холерата. На лицето й нямаше черна брадавица. Илъчваше светлина. Погалих татко и след минута чуваме слабия му глас: “Ти какво правиш тук! Нали отиде да учиш?“
Всички се споглеждаме. Влизат и други лекари и ни извеждат от стаята. Господ беше удължил земното време на татко, но аз знаех, че го върна любовта ми, тази любов, която може да омилостиви и холерата. Любов, която ни е дадена свише от Бога.
Оттогава, каквото и зло да ме сполети, не казвам: “Да го ръгне, чумата“, а се опитвам да проумея защо е дошло, какво иска от мен. Смирявам се с присъствието му, докато то си свърши работата, за която е изпратено. Когато Божията промисъл се осъществи, злото си маха черната пъпка от лицето и става добро, защото това е смисълът – лошото да се превърне в добро, на лошото – да отговорим с любов. Когато и ние се самозабравяме и ставаме зли, Господ с любов се мъчи да ни вразуми. Ако не го разберем и отвърнем лице от Него, той ни изпраща самото злото, за да се борим с него и да отстраним гнойната пъпка. И тогава то се трасформира в СВЕТЛИНА за нашия разум.
“Не знам, дъще, за какво си дошла да се молиш отдалече, но от мен едно да знаеш: Не се оплаквай на Господ, колкото и да ти е тежко. Каквото и да ти се случва, все е от Него. Много грижи си има Той, защото ние, хората, сме неблагодарни. Не му създавай нови тревоги. Той най-добре знае от кое колко да ни даде. Не ще Той ум да му даваме. Понякога ще ни прати и нещо, което не ни е по сърце, но така Той изпитва благодарността ни. Той е наш Отец и всичко от него е за добро, а ние не всякога го разбираме. Помоли се само да ти даде от любовта му. Нищо друго на нас людете не ни трябва. Когато Господ те обича, лошо няма да ти прати. Господ е това!“
Това ми каза баба Сава от с. Глубочица преди много време и ме научи как да се моля, където и да се намирам:
“Боже, дари ме с любовта си, според Твоята воля. Амин!”
.
Лето 2020-то, сл. Хр.
Банско
.
