Разказ от Хасан Ефраимов
– Докторе… Чакай, бе! Докторе…
Беше отново баба Гица. Че и кой друг да е, освен нея, по време на тази карантина? То, през останалото време няма хора, че сега. Затова и не ми пречи, че центърът е пуст. Най-накрая свобода, няма коли, няма навалици. Така, както съм свикнал. Дали няма вариант да продължи вечно? Като се замисля, някои хора реват, че България опустявала. Ама, нека бе. Нека опустее. Аз не се оплаквам. Нека идат да се блъскат, прилъгани от Шейтана.
Баба Гица отново бе подпетила галошите, бързаше и ги суркаше по земята.
– Леко, ще се пребиеш – не се стърпях.
– Ох, докторе… Да се пребия, че да се отърват.
– Кой да се отърве сега пък?
– Всички, кой? Не виждаш ли, на всички моята пенсия им е виновна. А бе, докторе, чакай да те питам.
– Ади, питай.
– А бе, докторе, ти защо пак с това пусто колело, бе?
– Ти остави колелото, ами ти защо обикаляш по сокаците? Нали знаеш, че е забранено да се излиза?
– И к’во ще ми направят? Помниш, как го запуках оново палицайче с бастуната по главата. Хайде де, ще ми казва той на мене къде да ходя и къде да не ходя.
– Ще те глобят.
– Ха… Че какво ще ми глобят на мене, бе докторе? Дъртата ми… ли ще глобят?
– Бабо Гицо…
– Аз пари нямам! Да не ми дават пенсия, че да си я вземат. Само тази котура имам.
Баба Гица се обърна назад и показа схлупената си къщурка.
– В нея се родих, в нея ще умра. Да знаеш, докторе, пукна ли аз, след мен ще се свлече и тя. Цял живот работа, а в една котура се родих и в нея умирам. И какво ще ми вземат?
– Не говори така.
– Ще ме арестуват ли? Ха… Ми, нека! Закуската ти закуска, обяд, както си му е тертипът, първо, второ, десерт. Вечерята ти вечеря. Пък ще има и на кого две приказки да кажа. Щели да ме арестуват! Ми, да ме арестуват и повече да не ме пуснат. Ама, чак пък такива баламурници не са.
Като се замислих, така си беше. Баба Гица нямаше нищо, затова и нищо не можеха да й направят. За да ти направят нещо, трябва да ти вземат нещо, ама като нямаш… Беше най-свободният човек на света. Независима от всички зависимости, оковали с веригите си нашето ежедневие.
Изведнъж започнах да й завиждам. Ех, ако бях като нея, такава майна щях да дръпна на всички. Дори на целия свят!
– Докторе, а бе какво смятат да правят тия амсалаци, бе? – обади се отново баба Гица и ме изкара от унеса.
– Кои амсалаци?
– Ми те, всички са амсалаци вече, бе докторе.
– То, за тебе, всички са амсалаци!
– Ми, не са ли, бе докторе?
– Така е! – съгласих се отново. Нямаше какво да й опонирам.
– Като свърши тая пуста карантия, дъртата ми… ли ще ядат?
– Бабо Гицо…
– Гледай каква пролет се е белнала, а те са се наврели в панелките си. Ни картофец да боднат, малко бобец, лучец… Страх ги е да не умрат! Сякаш са дошли да векуват на този свят. Пък и не умират, нали виждам. Викам, барем мен да вземе пустата корона, ама на… Чакай да ти кажа, докторе… Като бях млада… Ама, едно хубаво докторче, напето като теб. „Ела да ти хакна“ – вика…
– Бабо Гицо…
– Ама, чакай бе, докторе. И ти с това твое мръсно подсъзнание… не ме оставяш дори да довърша. Искаше да ми хака БЦЖ ваксина.
– Ми, така кажи.
– Да кажа, ама не ме оставяш.
– И ти какво направи?
– Ми, отидох, какво да направя друго? Човекът иска да хака, аз ще се правя на интересна. Като обръснах бедрото, докторе, ама така едно хубаво се излъсках. Контричка ударих даже. Влизам от вратата и веднага надигам полата.
– БЦЖ се прави на ръката.
– Ти ще кажеш! Не ми обяснявай ти на мене. Моето докторче го хакаше отзад.
– Бабо Гицо…
– Ми, в дупето, бе докторе. Сякаш не знаеш как се хака…
– Казах ти, че БЦЖ се прави в ръката.
– Знаеш ли колко БЦЖ-та ми хакна моето докторче и все отзад?
– Бабо Гицо…
– Да ти кажа, докторе… Така ми завиждаха приятелките. „За БЦЖ-то ли?“ – питаха като се запътя при докторчето. Та, след толкова БЦЖ-та, докторе, мен да ме хване корона?
– Ох, бабо Гицо… Иначе и за БЦЖ-то знаеш!
– Ама, много време мина! Викам, да не намалее ефектът. Ти нямаш ли БЦЖ-та, бе докторе?
– Нямам!
– Да ми хакнеш така…
– Бабо Гицо… Казах ти, че нямам.
– Ти пък нищо нямаш! Да се чуди човек, как ги залъгваш тези шафрантии, дето ги водиш? То, и едно БЦЖ като нямаш…
– Нещо друго ще казваш ли?
– Ще казвам, що да не казвам? То, без това, освен с тебе и с кучето ти, няма с кого да си хортувам. Ама, кучето ти, и то проклето като теб. Две думи не казва. А, докторе…
– Какво?
– Туй новото момиче, дето го домъкна…
– Не е момиче, а ми е жена!
– Жена е, виждам! Добре, че не мъкнеш поне джендъри.
– Бабо Гицо…
– Много хубаво момиче, да знаеш.
– Знам!
– Това поне не го изтървай. Така, една мусакичка да ти наготви… Усмихвай му се, и докторе…
– Какво?
– Знам, че нямаш, ама хакай редовно БЦЖ-то, ама не в ръката.
– Ох, бабо Гицо…
– А, и докторе…
– Какво пак?
– Не се бой, засадила съм цялата градина. От глад няма да умрем. Ти как ми помагаш, ще помогна и аз, ако трябва.
– Че откъде намери толкоз семе?
– Как откъде, бе докторе. Новата ти жена ми даде. Тази коя поред ти е, бе докторе?
– Тя пък откъде има семе?
– Два чувала картофи ми домъкна, докторе. Гледаш го, уж едно такова слабичко, а…
– Откъде ти ги домъкна тези картофи?
– Как откъде, бе докторе. От килера ти.
– Ужас! Бях ги купил за кризата.
– Е, ще си купиш пак. Бълха те ухапала! Ми, казах, че нямам семе за картофи, и то горкото, веднага: „Чакай, ние имаме“.
– Ужас!
– И лук ми даде.
– Кажи, че не ти е дала и боба.
– Е, къде без бобец, бе докторе? Той, българинът, ако не хапне бобец, с малко кисело зеле и ряпа… Така, да се изпърди едно хубаво зимата. Да му се раздвижат червата!
– Ох, бабо Гицо, да ти е сладко. Тръгвам!
– Ти пък все тръгваш! Вместо да хакнеш едно хубаво БЦЖ, че да не се разболява момичето…
Качих се на колелото, оставяйки баба Гица далеч зад мен, и веднага се заредиха пустите и неизорани дворове, въпреки прекрасната пролет, ширнала се навред.
– Ей, хора – усетих глас в себе си. Идеше ми да крещя. – Сейте си дворовете, хора. Картофец боднете, малко бобец, лучец… Къде без бобец? Той, българинът, като не хапне бобец, с малко кисело зеле и ряпа… Така, да се изпърди едно хубаво зимата. Да му се раздвижат червата! Ей, хора, сейте… Сейте… Иначе… Иначе, тя карантината ще свърши, ама ще ядете на баба Гица дъртата…
.
