Културната еволюция – тайната на нашия успех като вид

В книгата „Тайната на нашия успех“ (The Secret of Our Success) увлекателно е обяснено как нашата културна еволюция ни помогна през вековете да се развием и да просперираме.

Йозеф Хенрих – автор на интересния труд – ни доказва с убедителни примери, че тайната на нашия успех се крие не във вродената ни интелигентност, а в нашия „колективен мозък“ – в способността на човешките групи да се свързват социално и да се учат една от друга през поколенията.

По-долу препубликуваме от сайта „Война и мир“ превода от английски на Георги Драганов на подробния отзив за книгата на Scott Alexander (slatestarcodex.com).

I.

Културата е тайната на успеха на човечеството – звучи като възможно най-кухата теза. Тайната на нашия успех на антрополога Йозеф Хенрих (Joseph Henrich), въпреки това, успява да е невероятна книга.

Хенрих иска да обори (или поне да изясни) популярната гледна точка, че хората са успешни като вид само заради интелекта си. Според тази гледна точка, ние сме достатъчно умни, за да изобретим добри инструменти, които ни позволяват да оцелеем и да се адаптираме в непознати среди.

Противно на тези теории: ние всъщност не можем да правим това. Хенрих превежда читателя през множество истории на европейски изследователи, изоставени в непознати среди. Тези изследователи най-често умирали от глад. И те умирали от глад насред безкрайно много храна. Някои от тях са били в арктически земи, които инуитите (група от ескимоските народи) считали за най-богатите си места за лов. Други били в джунгли, заобиколени от ядивни растения и животни. Една особено злополучна група била в Алабама и хората от нея биха загинали, ако преди това не са били заловени и поробени от местните индианци.

Тези изследователи имали множество предимства пред нашите предци хоминиди. Като за начало, техните изследователски групи били съставени изцяло от силни млади мъже в пика на своята сила, без нуждата да поддържат жени, деца или старци. Често те били подбирани заради своето образование и интелигентност. Мнозина били от Викторианска Англия, една от най-успешните цивилизации в историята, пълна с гении като Дарвин и Галтон. Повечето от тях имали предишен опит с оцеляване в дивата природа. Но въпреки големите им мозъци, когато са изправени пред задачата, за която уж нашите големи мозъци са еволюирали – намирането на начин да ловуват и да събират храна в дива среда – те се провалят катастрофално.

Не е и изненадващо, че те са се проваляли. Ловът и събирането на храна всъщност са наистина трудни дейности. Ето описанието на Хенрих как инуитите ловят тюлени:

Първо трябва да откриете техните дупки за дишане в леда. Важно е околността около дупката да са покрити със сняг – иначе тюлените ще ви чуят и ще изчезнат. Тогава отваряте дупката, помирисвате я, за да се уверите, че още се ползва (кой от нас знае как миришат тюлените?) и след това преценявате каква е формата на дупката, използвайки специално извита част от рога на северния елен карибу. Дупката след това се покрива със сняг, с изключение на малка дупка на върха, върху която е сложен индикатор. Ако тюленът влезе в дупката, индикаторът се раздвижва и ти трябва да удариш на сляпо с харпуна си дупката с цялото си тегло. Харпунът ти трябва да е около 1,5 метра дълъг с чупещ се връх, вързан с тежка плитка от въже от сухожилие. Можете да вземете сухожилието от споменатото преди карибу, което сте свалили с лъка си, направен от донесено от морето дърво.

Задното острие на харпуна се прави от изключително здрава кост на полярна мечка (да, трябва да знаеш как да убиваш полярни мечки. Най-добре е да ги хванеш, докато спят в бърлогите си). Щом си забил главата на харпуна в тюлена, започва борба с него, докато го изкараш на леда, където го довършваш със споменатото преди това острие от меча кост.

Сега вече имаш тюлен, но трябва да го сготвиш. За съжаление на тази географска ширина няма никакви дървета, а донесените от морето съчки са прекалено рядко срещани и ценни, за да бъдат ползвани често за огън. За да имаш стабилен огън, трябва да издълбаеш лампа от талк (знаеш ли как изглежда талкът?), да направиш малко масло за лампата от мас и да измайсториш фитил от определен вид мъх. Ще имаш нужда и от вода. Повечето лед е замразена солена вода, така че ползването ѝ за пиене ще те дехидратира още по-бързо. Ако обаче ползваш стар морски лед, който е загубил повечето от солта си, ще може да го стопиш за вода за готвенето. Естествено, ще трябва да откриеш и идентифицираш стария морски лед по цвета и текстурата му. За да го разтопиш, ще трябва да си подсигурил достатъчно масло за лампата си от талк.
Не е изненадващо, че изоставените изследователи не са могли да се сетят за всичко това. По-изненадващо е, че инуитите са успели. И въпреки че Арктика е необичайно враждебно място за хората, Хенрих ясно посочва, че подобни техники за лов и събирачество с такова ниво на сложност са стандартни навсякъде.

Ето как индианците от Тиера дел Фуего, Аржентина, правят стрели:

За жителите на Фуего направата на една стрела изисква процес с 14 стъпки, който включва седем различни инструмента за работа с шест различни материала. Ето някои от стъпките:

– Процесът започва като бъде избрано дървото за тялото на стрелата, което най-често идва от чаура, гъст вечнозелен храст. Въпреки че е силно и леко, това дърво не е интуитивният избор, тъй като кривите му клони изискват продължително изправяне (защо просто не започнеш с по-прави клони?).

– Дървото бива затоплено, изправено със зъбите на занаятчията, и накрая довършено със стъргало. Тогава, използвайки предварително затоплен и прорязан камък, тялото на стрелата бива натиснато в жлебовете на камъка и местено напред-назад, като е притискано надолу с парче лисича кожа. Лисичата кожа бива импрегнирана с прах, което я подготвя за етапа на полиране (знаеш ли защо трябва да бъде точно лисича кожа?).

– Частици смола, събрани от брега, биват сдъвкани и смесени с пепел (а ако не включим пепелта?).

– Сместа след това бива наложена върху двата края на нагрятото тяло на стрелата, което след това трябва да бъде покрито със слой бяла глина. (Ами червена глина? Трябва ли да я затоплим?). Това подготвя краищата за перото и върха.

– Две пера биват използвани, за предпочитание от гъска (защо не птичи пера?).

– Десничарите-стрелци трябва да ползват пера от лявото крило на птицата и обратното за левичарите. (Това има ли значение изобщо?)

– Перата биват залепени за тялото, използвайки сухожилие от гърба на гуанако, след като са изгладени и изтънени с вода и слюнка (защо не сухожилие от лисицата, която трябваше да убия за нейната кожа?).

Следва острието на стрелата, което трябва да бъде изработено и след това прикачено към тялото на стрелата. И естествено да имаме и лъка, колчана и уменията за стрелба с лък. Но няма да продължавам, защото мисля, че схванахте идеята.

Откъде ловците-събирачи знаят как да правят всичко това? Най-често го обобщаваме с култура. Как се е формирала? Не чрез някой умен инуит или човек от Фуего, който е измислил всичко. Ако това беше така, умните европейски изследователи би трябвало също да могат да го измислят.

Очевидният отговор е културна еволюция, но Хенрих не се справя по-добре от другите, за да извади мистерията от тази фраза. Трябва да са се включвали проба и грешка, и по-малко успешните групи/хора са имитирали техниките на по-успешните. Но това наистина ли е задоволително обяснение?

Открих главата за езика като полезно припомняне, че ние вече практически приемаме нещо такова за истина. Как е бил измислен езикът? Особено ме интересува въпросът, заради моя кратък опит с conlanging общности – хора, които се опитват да създадат свои езици като хоби или като част от фантастичен свят, както Толкин е направил с елфския език. Повечето хора се справят изключително зле с това. Техните езици или са неизползваеми, или са точни копия на английския. Само хора (като Толкин), които вече имат години формално обучение по лингвистика, могат да свършат приемлива работа. И вие ми казвате, че оригиналните езици са били измислени от пещерни хора? Със сигурност не е имало комитет от прото индоевропейски номади, които са гласували дали да имат инфлексиращ или аглутиниращ език. Със сигурност никой не е изтичал от пещерата си, крещейки „Еврика!“, след като е открил възклицанието. Ние просто някак приемаме, че пещерните хора са работили наистина здраво върху комуникацията един с друг и накрая езикът – все още едно от най-сложните и впечатляващи постижения на човечеството – просто се е случил.

(По същия начин се чувствам и към биологичната еволюция – как еволюираш окото си по метода на пробата и грешката? Чел съм статии, които спекулират върху точния процес и те имат много добри основания, но все още не се чувствам доволен от това – О, разбира се, че това ще стане! В някакъв момент просто трябва да приемеш, че еволюцията е по-умна от теб и по-умна, отколкото може да очакваш да е възможно.)

Приемането на създаването на културата като вторично за този тип мистериозен процес, Хенрих се обръща към предаването ѝ. Ако създаването на култура става с определено темпо, тогава от вярността на предаването на културата зависи дали дадено общество напредва, стагнира или запада.

За Хенрих хората са започнали да бъдат нещо повече от просто поредния вид маймуни, когато сме започнали да предаваме култура с висока степен на вярност. Някои антрополози говорят за хипотезата за Макиавелианска интелигентност – хипотезата, че хората са еволюирали да имат големи мозъци, за да могат да успеят при социалните маневри и за да изкачват йерархиите на доминация. Хенрих контрира това със своята хипотеза за културна интелигентност – хората са развили големи мозъци, за да могат да поддържат неща като техниките за ловене на тюлени на инуитите. Всичко, което ни отделя от маймуните, е част от еволюционния пакет, създаден, за да ни помага да поддържаме такава култура, за използваме такъв вид култура или да се приспособим към новите възможности, които този вид култура ни дава.

II.

Тайната ни дава много примери за свързани с културата адаптации и не всички те са в мозъка.

Нашите храносмилателни трактове да еволюирали заедно с нашите култури. Нещо повече, те са еволюирали, за да бъдат необичайно малки:

Нашите усти са с големината на устите на маймуната саймир – вид, който тежи по-малко от килограм и половина. Шимпанзетата могат да отварят устите си два пъти повече от нас и могат да държат значителни количества храна, натъпкани между устните и големите си зъби. Ние също така имаме мънички челюстни мускули, които достигат едва до под ушите ни. Челюстните мускули на другите примати достигат до върха на главите им, където те в някои случаи дори се захващат за централно костно било. Нашите стомаси са малки, имайки едва една трета от повърхностната площ, която можем да очакваме за примати с нашата големина, и нашите дебели черва са прекалено късо, бидейки едва 60% от очакваната им маса.

Сравнени с други животни, ние имаме толкова атрофирали храносмилателни трактове, че не би трябвало да можем да живеем. Какво ни спасява? Всички наши техники за преработка на храната, особено готвенето, но също така рязането, изплакването, варенето и кисненето. Ние сме свършили голяма част от работата на храносмилането още преди храната да влезе в устите ни. Нашата култура ни учи как да правим това, както с общи насоки като – дръж нещата над огъня, за да ги изпечеш и със специфични насоки като – това растение трябва да бъде киснато във вода 24 часа, за да бъдат изхвърлени токсините. Всяка култура има свое собствено познание за готвенето, свързано с местните растения и животни. Честа причина за смъртта на европейските изследователи е било готвенето на неща по начини, които не отключват никаква част от хранителните вещества, и така те умират от глад, докато са изглеждали добре нахранени.

Огънят е особено важна иновация за обработка на храната и тя се предава изцяло културно. Хенрих е донякъде груб в настояването си за това. Той препоръчва на читателите си да излязат навън и да опитат да запалят огън. Дори дава някои полезни съвети – има замесен кремък, при някои хора работи търкането на две пръчки и т.н. Той предсказва – и историите, които съм чувал от злополучни туристи, потвърждават, че вие няма да можете да направите това, въпреки вашето IQ, което надвишава с много това на нашите човекоподобни предци. Всъщност, някои групи (най-вече аборигените от Тасмания) изглежда са загубили способността да палят огън и никога не са я открили наново. Запалването на огън е било открито малко на брой пъти, може би дори един и оттогава насам се предава културно.

Но не става дума само за нарязването на неща или за печенето им. Традиционните техники за обработка на храна могат да бъдат произволно сложни. Процесът по никстамализация на царевицата, който е нужен, за предотврати недостиг на витамини, включва накисването на царевица в разтвор, съдържащ смлени изгорени миди. Древните мексиканци открили това и живели от царевица напълно спокойно в продължение на хилядолетия. Когато конкистадорите завладели тези земи, те игнорирали този процес и директно яли царевицата. В продължение на четиристотин години европейците и американците яли неникстамилизирана царевица. Според официалните данни за този период, три милиона американци развили витаминозен недостиг, свързан с царевицата, и около сто хиляди починали. Чак през 1937 г. западни учени открили за кои витамини става дума и открили индустриална версия на никстамализацията, която направила царевицата безопасна. Американците от началото на 20 век били много по-умни и имали множество предимства пред древните мексиканци. Но културата на древните мексиканци уцелила точния начин, който отнел на западните хора векове, за да го повторят.

Нашите ръце и крайници също са еволюирали съвместно с нашите култури. Ние сме се подобрили драстично в някои области – след епохи на използване на инструменти, нашите ръце надвишават многократно тези на другите маймуни по отношение на изяществото. В други случаи ние сме развили системи, които вече не са нужни – ние сме много по-слаби от всяка друга маймуна. Хенрих описва цирков номер от 1940 г., при който водещият предизвиква силни мъже от публиката да излезнат и се борят с невръстно шимпанзе. Шимпанзето е вързано, с маска на лицето, за да не хапе и носи меки ръкавици, за да не драска с ноктите си. Никой човек не издържал повече от пет секунди. Нашият общ прародител с другите маймуни ставал все по-слаб и повече сме разчитали на изкуствени оръжия, за да имаме предимство.

Дори нашите потни жлези са еволюирали заедно с културата. Човеците са успешни ловци с постоянството си – те не могат да бягат толкова бързо като газелите, но могат да продължат да тичат по-дълго от газелите (и почти всяко друго животно). Защо сме еволюирали в тази ниша? Тайната е нашата способност да носим вода. Всяко общество на ловци-събирачи е открило своя собствена техника за носене на вода, обикновено някакъв вид воден мех. Това позволява на хората да имат охлаждаща система, базирана на изпотяване, което им позволило да могат да тичат, колкото дълго им трябва.

III.

Но повечето от нашите различия с другите маймуни наистина са в мозъка. Но те просто не са там, където бихте очаквали.

Томасело et al тестват малки човешки деца спрямо маймуни, със серия от тип традиционни IQ въпроси. Резултатите са учудващи – в области като памет, логика и пространствено разсъждение, трите вида се справят приблизително еднакво. Но в умението да учат от друг, хората побеждават убедително и двата вида маймуни:

Спомнете си, че Хенрих смята, че културата се акумулира чрез случайни мутации. Хората нямат контрол върху това колко култура бива генерирана. Те имат повече контрол върху това каква част от нея бива предадена на следващото поколение. Ако 100% от нея бъде предадена, тогава с натрупването на все повече мутации културата става все по-добра. Ако по-малко от 100% биват предадени, то тогава в някакъв момент, то в някакъв момент събраната нова култура и старата култура попадат в равновесие, и обществото се стабилизира на по-високо или по-ниско технологично ниво. Това означава, че предаването на култура към следващото поколение е основно човешко умение. Човешкият мозък е оптимизиран, за да може това да работи, колкото се може по-добре.

Човешките деца са обсебени от това да учат неща постоянно. И те не учат неща на случаен принцип. Изглежда, че има пристрастия в културното учене, т.е. има свободни места в съзнанието на детето, които те знаят, че трябва да запълнят със знание, и които те преференциално търсят как да ги запълнят с нужното им познание.

Едно такова свободно място е за езикът. Човешките деца естествено слушат речта (още от утробата). Те естествено подбират фонемите, които могат да създадат, и да различат тези, които са в местния език. И те естествено разбират как да говорят и да разбират какво хората казват, въпреки че ученето на език е трудно дори за умни възрастни.

Друго празно място в ума им е за животните. В свят, в който мегафауната е останала само в зоологическите градини, ние все още учим децата на азбуката с Л като лъв и М като мечка, и децата все още четат детски книжки с Г-н Жабок и Г-жа Змия, Кума Лиса и т.н. Хенрих предполага, че също, както младият мозък е програмиран да иска да учи език, така е и програмиран да иска да учи за местните животни (като може би обсесията на малките момчета към коли и други превозни средства е развитие на това – автобусите и влаковете са най-близкото нещо до местна мегафауна, която повечето от тях някога ще срещнат!).

Друго място е за растенията. За да видите тази система в действие, нека да погледнем как малките деца реагират на непознати растения. Растенията изобилстват с бодливи тръни, вредни масла, жилещи части и опасни токсини, като всичко това генетично се е развило, за да пречи на животни като нас от това да се занимаваме с тях. Предвид широкото географско местообитание на нашия вид и разнообразна употреба на растения като храни, лекарства и строителни материали, ние трябва да сме подготвени да учим за растенията и да избягваме опасностите от тях. За да изследват тази идея в лабораторни условия, психолозите Ани Върц (Annie Wertz) и Керън Уин (Karen Wynn) дават на деца на възраст между 8 и 18 месеца възможност да докоснат непознати растения (босилек и магданоз) и предмети, включително непознати предмети и често срещани такива, като дървени лъжици и малки лампи.

Резултатите били изумителни. Независимо от възрастта, много от децата изцяло отказват да докоснат растенията. Когато все пак ги докоснали, те чакали значително повече, отколкото с предметите. Нещо повече, дори при непознатите предмети, децата не показвали това силно нежелание, както към растенията. Това подсказва, че много преди да достигнат една година децата могат да различат растенията от другите предмети и са настроени по-предпазливо.

Но как преодоляват тази консервативна склонност към растенията?

Отговорът е, че децата зорко следят какво правят другите хора с растенията и са склонни да докоснат или ядат растения, които други хора вече са пипали или яли. Всъщност, щом един път им бъде дадена зелена светлина чрез културното учене, те изведнъж са заинтересувани в яденето на растения. За да изследват това, Ани и Керън показват на децата модели (хора), които вземат плодове от растения и също така вземат подобни на плодове неща и предмети, със сходна големина и форма като растението. Моделите слагат както плодовете, така и подобните на плод предмети в устите си. След това на децата се дава избор да изберат истинския плод (взет от растението) или подобните на плод неща (от предмети). В над 75% от случаите децата избират плода, не подобните на плод неща, тъй като са получили зелена светлина чрез културно учене.

Като допълнителна проверка, на децата са показани модели, които слагат плодовете или подобните на плодове неща зад ушите си (а не в устите си). В този случай децата избирали по равно плодовете и подобните на плодове неща. Изглежда, че растенията са най-интересни, ако можем да ги ядем, но само ако имаме някакви насоки от културното учене, че те не са токсични.

След като Ани за пръв път ми сподели за своята работа, когато посетих Йейлския университет през 2013 г., аз се прибрах вкъщи, за да го тествам върху моя шестмесечен син, Джош. Джош изглеждаше така, сякаш много лесно може да преобърне сериозните емпирични данни на Ани, тъй като той веднага вземаше каквото му дадеш и бързо го пъхаше в устата си. Разположен удобно в ръцете на майка си, аз първо предложих на Джош пластмасово кубче, което той не бе виждал преди това. Той с най-голямо удоволствие го взе и го напъха в устата си без никакво колебание. После му предложих стрък рукола. Той бързо я хвана, но направи пауза, погледна с любопитна неувереност към нея и после бавно я остави да падне от ръката му, докато се обръщаше да гушне майка си.

Струва си да се отбележи колко богата е психологията тук. Децата не просто трябва да разберат, че растенията са различни от предметите със сходен размер, форма и цвят, но те трябва да създадат категории за видовете растения, като босилек и магданоз, и да различават яденето от простото пипане. Няма да им помогне да кодифицират наблюдението си за някой, ядящ босилек, че растенията могат да се ядат, тъй като това може да ги накара да изядат отровни растения, заедно с босилек. Но също така няма да им помогне ако направят прекалено тесния извод от наблюдението, че точно този стрък босилек може да се яде, тъй като точно този стрък вече е изяден от човека, който наблюдават.

Това се включва в по-общия феномен на разбиране на това какво става за ядене. Повечето западни хора научават, че насекомите не стават за ядене. Някои азиатци научават, че те стават. Това се усеща по-дълбоко от това някой просто да ти каже, че насекомите не стават за ядене, и вие да му повярвате. Когато бях в Тайланд, моят гид ми предложи гигантски скакалец, казвайки ми, че е страшно вкусен. Повярвах му, когато ми каза, че е безопасен да се яде. Повярвах му дори, когато каза, че на него вкусът му харесва. В крайна сметка, моите привички победиха и аз не ядох от скакалеца. Изглежда има някакъв процес, при който мозъкът на детето научава какво е и какво не е ядливо в региона, и след това кодира тези настройки срещу бъдещи промени.

Друга част е за половите роли. Вече всички сме чували историите за прогресивните хора, които се опитват да отгледат децата си без каквото и да е предпочитание, или дори наличие на пол. Техните провали понякога се вземат за доказателство, че полът е вроден. Но не може да е толкова просто – някои модерни полови роли, като момичета = са розово облечени са далеч от очевидни или универсални. Вместо това изглежда сякаш децата имат програмирано място, в което попадат половите роли, работят усилено, за да разберат какви са местните полови роли (дори ако техните родители се опитват да ги объркат), и след това се хващат за тях и не ги пускат.

Според хипотезата за културна интелигентност, хората живеят в задължителна симбиоза с културата. Мозък без асоциирана култура е непълен и не особено полезен. Затова мозъкът на детето е адаптиран да търси важните аспекти на местната култура от раждането и да ги запълни в подходящите им ниши, за да стане цялостен.

IV.

Следващата част от книгата обсъжда ученето след детството. То играе важна роля в обществата на ловци-събирачи.

Въпреки че ловците достигат пика на силата и скоростта си през 20-те си години, индивидуалният успех при лова се достига чак около 30-годишна възраст, тъй като успехът зависи повече от похвата и рафинираните умения, отколкото от физическите възможности.

Тази част от книгата има смисъл най-вече в контекста на примери като стратегията за лов на тюлени на инуитите, която показва точно колко сложно и трудно е да се занимаваш с лов и събирачество. Животът на член на примитивно племе изисква майсторство на множество сложни технологии и умения. И разликата между добрия ловец и посредствения ловец може да е разликата между висок статут (и добри възможности за размножение) и нисък статус. Или дори между живота и смъртта. Ловците-събирачи наистина искат да научат основите на своя начин на живот чрез лов и събиране и изучаването им е наистина трудно. Тяхната евристика е:

Учи се от хора, които са добри в нещо и/или са уважавани в обществото.

Все по-масовата практика в рекламата от десетилетия известни хора да рекламират официално и неофициално, чрез т.нар. guerrilla marketing продукти и услуги, може би има своето обяснение в културната еволюция.

Ако още не сте чели за разликата между йерархиите на доминантност и престиж, вижте публикацията (линк) в блога на Кевин Симлър (Kevin Simler) по темата. Хората се страхуват и се подчиняват на авторитетни фигури като крале и вождове, но те отдават друг вид респект (престиж) на хора, които изглежда, че са добри в нещо. И тъй като е трудно да разберем кой е добър в неща (може ли начинаещ музикант, който иска да учи музика, да различи добър изпълнител от някой сред най-добрите в света?), повечето хора използват евристиката да уважават хората, които други хора уважават. Щом прецениш, че някой заслужава уважание, сериозно допускаш възможността да го копираш в… ами във всичко.

За да разберем престижа като социален феномен е изключително важно да разберем, че често е трудно да разберем какво точно прави хората успешни. В съвременните общества успехът на баскетболна звезда в NBA може да се корени в:

(1) интензивни тренировки извън сезона;
(2) предпочитания на спортни обувки;
(3) график на спане;
(4) молитва преди игра;
(5) специални витамини;
(6) любов към яденето на моркови.

Всяко едно или всички тези точки биха могли да повишат успеха му. Наивния млад учещ се не може да направи връзката между практиките на индивида и неговия успех. Като следствие от това учещите се често копират техните избрани модели по-широко, в множество насоки. Естествено, учещите се може да поставят по-голям акцент върху области, които по някаква причина изглеждат по-свързани с успеха на модела. Това копиране честно включва личните навици на модела или стила му, както и неговите цели и мотивации, тъй като те може да са свързани с успеха му. Тази евристика „При съмнение, копирай!„ е една от причините успехът в една област да води до влияние в редица области.

Изключителния обхват на одобрение на продукти и услуги от знаменитости показва силата на престижа. Например звездата на NBA Леброн Джеймс, който отиде да играе при професионалистите директно от гимназията, получава милиони, за да рекламира State Farm Insurance. Въпреки завидния му баскетболен талант, не е ясно защо г-н Джеймс е квалифициран да препоръчва застрахователна компания. По същия начин Майкъл Джордан носеше бельо Hanes, а Тайгър Уудс кара коли Буици. Бийонсе пък пие Пепси (поне в рекламите). Каква е връзката между музикален талант и захарните напитки?

И последно, докато новите медицински открития и обществените образователни кампании едва успяват постепенно да променят отношението на жените към превантивната медицина, една-единствена статия на Анджелина Джоли в The New York Times, описваща решението ѝ да си направи превантивно двойна мастектомия след като разбира, че има дефектния ген BRCA1, води до наплив в клиниките от Великобритания до Нова Зеландия от жени, искащи да си направят генетични тестове за рак на гърдата. Така, нежеланият страничен ефект от еволюцията, престижът се превръща в нещо, струващо милиони, и представлява силен и използван непълноценно инструмент за публичното здраве.

Естествено, това създава риск от каскаден престиж, при който някой ирелевантен фактор (Хенрих споменава звездите от риалити шоутата) изстрелва някого към славата, всички говорят за него и стигаме до дефиницията на Мъдъридж за знаменитост: някой известен с това, че е известен.

Част от това има логика, ако се върнем към еволюционните му корени и си представим как наблюдаваме най-добрия ловец в племето, за да научим каква е неговата тайна или да бъдем добри с него с надеждата, че ще ни вземе под крилото си и ще ни научи на занаят.

Ако всичко това е вярно, не би ли трябвало обществените образователни кампании, които наемат за лица знаменитости, да са изключително успешни? А това не винаги е така. Не се ли провалят те толкова често, колкото и успяват, независимо колко успешен баскетболист говори пред учениците, че победителите не вземат наркотици?

Учете се от хора, които са като вас! Ако си мъж, вероятно е лоша идея да учиш мода от наблюдаване на жени. Ако си прислужник, вероятно е лоша идея да учиш правилата на етикета, наблюдавайки как се държи кралят. Хората са естествено предразположени да се учат от хората, които са по-сходни с тях самите.

Хенрих свързва това с редица изследвания, показващи, че черните ученици се учат най-добре от черен учител, ученичките от учителки и т.н.

Учете се от стари хора. Хората са почти уникални сред животните с наличието на менопауза. Повечето животни продължават да се размножават, докато умрат. Защо еволюцията е поискала хората да остават живи без да се възпроизвеждат?

Защото старите хора вече са научили местната култура и могат да я предадат на другите. Ние живеем в бързо променящ се свят, в който един стар човек вероятно е изостанал. Но през по-голямата част от историята промяната се случва изключително бавно и старите хора са имали възможност да прекарат цял живот, събирайки приложими познания.

Понякога важни събития се случват само веднъж на поколение. Хенрих разказва историята за австралийско племе аборигени, които били изправени пред голяма суша. Никой не знаел какво да прави, освен Паралджи, най-старият мъж на племето. Той бил преживял миналата голяма суша и си спомнял къде неговите старейшини му били казали да намери водни извори за такъв краен случай.

Същата динамика изглежда се развива и при други видове. През 1993 г. тежка суша удря Танзания, което води до смъртта на 20% от африканските слончета, от обща популация от 200 животни. Тази популация включвала в себе си 21 различни семейства, всяко от което водено от един матриарх (слоница). Тези 21 слонски семейства са разделени на три клана и всеки клан обитава една и съща територия по време на мокрия сезон (и следователно се познават взаимно). Изследователите на тези слонове анализират оцеляването на малките слончета и откриват, че семействата, водени от по-стари матриарси, имат по-малко смъртност на малки слончета по време на сушата.

Нещо повече, два от трите слонски клана неочаквано напуснали природния парк по време на сушата, вероятно за да търсят вода, и двата имали по-високи проценти на оцелели от клана, който останал. Така се случва, че тези сериозни суши се получават около веднъж на всеки четири до пет десетилетия, и последната такава била през 1960-те. След това бракониерството през 70-те, за съжаление, избило много от слоновете, които биха били достатъчно стари през 1993 г., за да си спомнят живота през 1960 г., това подсказва, че точно както Паралджи в австралийската пустиня, те може да са си спомнили какво да правят по време на сериозна суша и са завели групите си към последните останали водни запаси. Матриархът на клана, останал в парка, бил по млад и роден през 1960 г., и следователно бил прекалено малък, за да си спомни последната сериозна суша.

Като цяло по-възрастните матриарси-слоници имат голямо значение за техните семейства. Тези семейства, които са ръководени от по-възрастни матриарси, се справят много по-добре в идентифицирането и избягването на хищници (лъвове и хора), избягване на вътрешни конфликти и разпознаване на призивите на други слонове. Например, при един вид полеви експерименти, изследователите пуснали запис на лъвски рев, както от мъжки, така и от женски лъвове, както и от единичен лъв, и от три лъва. За слоновете мъжките лъвове са много по-опасни от женските и, естествено, три лъва винаги са по-опасни от един. Всички слонове като цяло взели повече отбранителни мерки, когато чули три лъва спрямо един. Но само старите матриарси ясно разпознали увеличената опасност от мъжки спрямо женски лъвове и отговорили на тази заплаха със слонски защитни маневри.

V.

Бях вдъхновен да прочета тази книга от ревюто на Scholar’s Stage. Мразя да съм неоригинален, но след като прочетох цялата книга, не мога да не се съглася, че трите секции, които Танър цитира – за гадаенето, за маниоката и за табутата на акулите – са най-добрите и най-интересните.

За гадаенето. Когато са на лов за северния елен карибу, събирачите от племето наскапи в Лабрадор, Канада, трябва да изберат къде да отидат. Здравият разум може да подсказва човек да отиде там, където е имал успех преди, или където приятели или съседи наскоро са видели карибу.

Само че тази ситуация е като [играта на съвпадащи стотинки]. Карибу се опитват да не съвпаднат, а ловците се опитват да съвпаднат. Тоест, ловците искат да съвпадат с мястото на карибу, докато карибу иска да не съвпадне, за да не бъде застрелян и изяден. Ако ловецът покаже някакъв предразсъдък към предишни места, където той или други са виждали карибу, тогава карибу може да се възползва (да оцелява по-добре) като избягва тези места (където преди е виждал хора). Следователно най-добрата стратегия за лов изисква рандомизиране.

Може ли културната еволюция да компенсира за нашите когнитивни неадекватности? Традиционно ловците от племето наскапи са решавали къде да ловуват, използвайки гадаене, и са вярвали, че раменните кости на карибу могат да посочат пътя към успеха. За да започне ритуалът, раменната кост се нагрява над горещи въглени по начин, който кара да се появят модел от пукнатини и изгорени петна. Тези модели след това биват разчетени като вид карта, която се държи в предварително определена ориентация. Моделът на пукнатините са били (вероятно) практически случайни от гледна точна на местата за ловуване, тъй като резултатите са зависели от редица детайли за костта, огъня, околната температура и процесът по затопляне. Следователно, тези ритуали на гадаене може да са били грубо устройство за рандомизация, което е помагало на ловците да избягват собствените си предразсъдъци по вземане на решения.

И това не е някаква неизвестна, изолирана практика и други случаи на гадаене дават още доказателства. В Индонезия, племето канту от остров Калимантан използва гадаене по птици (augurium е латинската дума за тази практика, откъдето идва титлата и името Август, бел. прев.), за да изберат местата за техните земеделски земи. Географът Майкъл Доу (Michael Dove) твърди, че два фактора карат земеделците да вземат решения за обработка на определени парцели земя, които са твърде рискови. Първо, екологичните модели на племето канту включват Грешката на комарджията и това ги кара да очакват, че наводнения е по-малко вероятно да се случат на същото място след голямо наводнение (което не е вярно). Второ, канту обръщат внимание на успеха на другите и копират изборите на успешните домакинства. Това означава, че ако един от техните съседи е имал добра реколта в една област дадена година, мнозина други ще искат да засеят нивите си на следваща година там. За да намалят риска, който бива носен от този вид когнитивни пристрастия и при вземане на решения, канту разчитат на система от птичи гадания, които ефективно рандомизират техния избор за засяване на ниви, което им помага да избегнат катастрофални загуби на реколтата. Резултатите от гадаенето зависят не само от виждането на определен вид птица на определено място, но и от това какъв вид песен пее птицата (един вид може да бъде благоприятен, а друг неблагоприятен).

Моделирането по птичи гадания подкрепя възгледа, че това е културна адаптация. Системата изглежда е еволюирала и се е разпространила в този регион от XVII век, когато започва култивирането на ориза. В това има логика, тъй като култивирането на ориза изглежда е най-позитивно повлияно от рандомиринето на разположенията на нивите. Възможно е, с навлизането на ориза, няколко земеделеца да са започнали да ползват появите на птици като индикация за благоприятни места за посеви. Средностатистически, в продължение на цял живот, тези земеделци са се справяли по-добре – били са по-успешни – от земеделците, които са разчитали на Грешката на комарджията или с копиране на настоящето поведение на други.

Независимо какъв е бил процесът, в рамките на 400 години система за гадаене по птиците се е разпространила из земеделското население на този регион на Борнео. Въпреки това тя видно отсъства или не е развита сред местните групи, занимаващи се със събиране на храна от дивата природа и наскоро приелите оризовото земеделие, както и сред поселенията в северно Борнео, които разчитат на напояване. Така гадаеното по птиците се е разпространила в онези региони, където е било най-адаптивно.

Скот Арънсън (Scott Aaronson, компютърен теоретик, бел. прев.) е писал за това колко е лесно да се предскажат хората, които се опитват да бъдат случайни:

В един курс, който водех в университета Бъркли, проведох един експеримент, за който написах проста малка програма, която дава на хората да напишат f или d, и да предскаже кой клавиш ще натиснат след това. Всъщност е много лесно да се напише програма, която ще направи правилното предсказание в около 70% от случаите. Повечето хора не знаят наистина как да пишат случайно. Те ще имат прекалено много редувания и така нататък. Ще има всякакъв вид модели, така че просто трябва да направим някакъв вид пробабилистичен модел. Дори много груб такъв ще свърши работа. Предизвиквах хората да опитат това и програмата имаше процент правилни предсказания в между 70% и 80% от случаите. Тогава открихме един студент, при когото програмата предсказваше в точно 50% от случаите. Попитахме го каква е тайната му и той отговори, че просто ползвам свободната си воля и не мисли.

Но да бъдем наистина случайни е важно при преследване на смесени теоретични стратегии от теорията на игрите. Възгледът на Хенрих е, че гадаенето е решило този проблем ефективно.

Припомням си как римляните са ползвали гадаенето по птиците, за да решават къде и кога да нападат. Това винаги ми се е струвало налудничаво – генералите ще рискуват животите на хиляди войници заради това, че са видели странна птица по-рано сутринта? Но войната е класически пример за това, че една случайна стратегия може да е полезна. Ако решаваш дали да нападнеш левия или десния фланг на врага е важно врагът да не може да предскаже твоето решение и да прати най-добрите си защитници там. Ако си като цяло предсказуем – и Скот Арънсън твърди, че си – тогава аутсорсването на това решение на странни птици може да е най-доброто решение.

И накрая идва и маниоката. Това е грудково растение, родом от Америка, съдържа цианид и ако ядеш прекалено много от него ще получиш цианидно натравяне.
Хенрих пише: В Америките, където маниоката за пръв път е доместицирана, обществата, които са разчитали на по-киселите ѝ варианти в продължение на хилядолетия не показват следи от хронични натравяния с цианид. В колумбийската част на Амазония например, местните тукано използват многостепенна, многодневна техника за обработка, която включва белене, нарязване и настъргване и в крайна сметка измиване на корените, за да се разделят фибрите, нишестето и течността. Веднъж разделена, течността се вари на напитка, но фибрите и нишестето задължително стоят след това още два дни, когато вече могат да бъдат изпечени и изядени.

Такива техники за обработка са жизненоважни в много части на Амазония, където другите култури са трудни за отглеждане и често не са продуктивни. Въпреки това, въпреки полезността ѝ, на един човек ще му е трудно да разбере техниката на детоксикация. Вземете предвид ситуацията от гледната точка на малките деца и юношите, които изучават техниката. Те биха видели рядко, ако не и никога, някой да получи цианидно натравяне защото техниката работи добре. И дори и обработките да са били неефективни, такива случаи на гуша (подут врат) или неврологичните проблеми да са били чести, все пак би било трудно да се види връзката между тези хронични болести и яденето на маниока. Повечето хора биха били в позиция да са яли маниока в продължение на години без видими ефекти. Видовете маниока с ниско съдържание на цианид често се варят, но само варенето не е достатъчно, за да предотврати хроничните последствие от по-горчивите видове. Варенето обаче премахва или намалява горчивия вкус и предотвратява острите симптоми (например диария, стомашни проблеми и повръщане).

Така че ако някой направи нещото, продиктувано му от здравия разум и просто свари силно цианидната маниока, всичко ще изглежда наред. Тъй като задачата с много части да се приготви маниоката е дълга, трудоемка и скучна, да се придържаш към нея изглежда контраинтуитивно. Жените от племето тукано прекарват около четвърт от времето си в това да детоксикират маниоката, така че това е скъпа техника в краткосрочен план. Сега сметнете какви биха били последствията ако някоя разчитаща на себе си майка тукано реши да премахне някои от наглед ненужните стъпки от обработката на нейната горчива маниока. Тя може критично да оцени процедурата, предадена ѝ от по-ранните поколения и да стигне до извода, че целта на процедурата е да премахне горчивия вкус. Тя може да експериментира с алтернативни процедури като махне някои от по-трудоемките или времеемки стъпки. Приемайки тази по-лесна процедура, тя ще може да има повече време за други дейности като например грижа за децата си. Разбира се, години или десетилетия по-късно нейното семейство ще започне да развива симптомите на хронично цианидно натравяне.

Така нежеланието на тази майка да приеме вярата в практиките, предадени ѝ от по-ранните поколение ще доведе до болест и ранна смърт за членовете на нейното семейство. Личното учените не се отплаща тук и интуицията подвежда. Проблемът е, че стъпките в тази процедура са непрозрачни за каузалността – един човек не може веднага да разбере техните функции, взаимоотношения или важност. Непрозрачността за каузалността на множество културни адаптации има голямо влияние върху нашата психология.

Почакайте. Може би греша за обработката на маниоката. Може би е всъщност доста лесно за индивид да разкрие процесите по детоксификация на маниоката? За щастие историята ни е дала тестови случай. В началото на XVII век португалците пренасят маниока от южна Америка в западна Африка за пръв път. Те обаче не пренасят дълголетните местни традиции за обработка или основния ангажимент да се използват тези техники. Тъй като е лесна за засяване и дава високи добиви в неплодородни или склонни към засушаване региони, маниоката се разпространява бързо из Африка и става основна храна за множество поселения. Технологиите за обработка обаче не били лесно или постоянно регенерирани. Дори след векове, хроничните натравяния с цианид остават сериозен здравен проблем в Африка. Детайлни проучвания на местните техники за приготвяне показват, че високи нива цианид често остават и че много хора имат нива на цианид в кръвта или урината си, които още не са се проявили в симптоми. На някои места изобщо няма обработка или понякога обработката всъщност увеличава цианидното съдържание. От положителната страна, някои африкански групи са успели наистина културно да еволюират изключително успешни техники за обработка, но тези техники се разпространяват много бавно.
Рационалистите винаги се чудят: как така хората не са по-рационални? Как така може да докажеш хиляда пъти, че нещо е глупаво, ползвайки Факти и Логика, и въпреки това хората да продължават да го правят?

Хенрих подсказва отговор: практически през цялата история ползването на разум би те убило.

Разумният човек би открил, че няма начин оракулските кости точно да предскажат бъдещето. Той би се отказал от гадаенето, би се провалил в лова и вероятно би умрял от глад.

Разумният човек би запитал всички защо губят толкова много време в приготовление на маниоката. Когато му кажат защото винаги сме правили така, той не би бил доволен от този отговор. Той би направил някакви експерименти и би открил по-лесен процес, който работи точно толкова добре. Той би спестил много време и може би би убедил всички свои приятели да ползват новия и по-лесен метод. 20 години по-късно те биха се разболели и умрели по начин, който причинно-следствено е толкова отдалечен от решението им да променят метода за обработка на маниока, че никой не би могъл никога да свърже двете неща.

Хенрих дискутира табутата върху бременността във Фиджи. На бременните жени се забранява да ядат акули. Естествено, тези акули съдържат химикали, които могат да причинят увреждания на плода. Жените не са знаели наистина защо не ядат акулите, но когато антрополозите са настояли да разберат причината, те в крайна сметка решили, че иначе бебетата им ще се родят с кожа на акула, вместо с човешка. Що се отнася до обяснения, това не е задоволително. Как така още могат да ядат други риби? Не се ли притесняват, че децата им може да имат хриле? Дори най-беглият досег до биологията не доказва ли, че този механизъм не струва? Но ако някоя иконоборчески настроена, умна и независима жена от Фиджи стигне до тези изводи, тя би нарушила табуто и детето ѝ би имало деформации.

Когато е дала разум на хората, еволюцията е поела голям риск. Със сигурност тя е искала да има някакъв друг начин, някакъв път, по който да ни направи с достатъчно големи мозъци, за да можем да разбираме традицията, но не прекалено големи, за да я поставяме под въпрос. Може би е търсила за дизайн на мозък като това и не е могла да го открие. Затова е останала тази тиктакаща бомба с часовник, тази маймуна, която непрекъснато е можела да се самоубеждава в глупави и вероятно фатални идеи.

Тук също културата идва на помощ. Една от най-важните части на всяка култура – по-важна от техниките за лов на тюлени, по-важна от технологиите за преработка на кореноплодни – са техниките, които подсигуряват това никой да не поставя под въпрос традициите. Като например вярването, че всеки, който не е конформист вероятно е вещица и трябва да бъде прогонен, иначе може да доведе до гибелни последствия за всички. Или вярата в Бог, който е постановил определени странни диетични забрани и ще те мъчи завинаги ако не си съгласен. Или приказките, в които принц моли магьосник за помощ и магьосникът му казва: Ще можеш да имаш завинаги всичко, което поискаш, но никога не трябва да кимаш с глава на язовец И един ден принцът кимнал с глава на язовец и цялата му империя пропаднала. Поуката от приказката е, че винаги трябва да се подчиняваме на странни съвети, които не разбираме.

В края на тази книга има чудовище. Хората са еволюирали, за да предават култура с висока точност. И една от най-големите заплахи за предаването на култура с висока точност е Разумът. Нашите деди са живеели в Епистемичния Ад, в който те е трябвало непрекъснато да разчитат на непрозрачни за причинност процеси, с обяснения, които просто не биха могли да бъдат верни, и ако са ги поставяли под съмнение, те са можели да умрат. Исторически Разумът е бил злодеят в човешката история, корозивна сила, която подмамва хората надалеч от адаптивното им поведение към избори, които звучаха добре тогава.

Защо хората са толкова зле в разсъжденията? По същата причина, поради която са неспособни в това да оставят отровни паяци да се разхождат по лицата им, без да се паникьосат. И двете умения са всъщност лоши идеи и заради това повечето опитали ги са умрели в процеса. Така еволюцията е махнала тези гени от популацията и успешните култури са ги стигматизирали достатъчно, за да създадат на хората интернализиран страх дори да опитат.

VI.

Тази книга приляга да е до Seeing Like A State (непревеждан икономически труд на американския антрополог Джеймс Скот) и творчеството на Гилбърт Честъртън в опита да обоснове традицията и да се аргументира в полза на органично еволюирали институции спрямо планирани отгоре-надолу институции. Какъв уникален принос има това към канона?

Първо, тя е много по-специфично антропологична / палеоантропологично силна от другите две.

Второ, тя има много по-ясен фокус. Честъртън е имал само най-беглата идея, че това, за което е писал, е културна еволюция, а Скот е съвсем малко по-ясен. Смятам, че Хенрих е единственият от тримата, който ползва термина и щом го чуете, той очевидно е правилната рамка.

Трето, обяснението за това как традициите съдържат мета-традицията на защитата ни спрямо Разума и усещане защо това е важно за нас.

И четвърто, може би днес не е моментът, в който наистина искаме уникални допълнения. Може би все още сме в момента, в който трябва това да ни бъде набивано в главата с още и още примери. Изкушението винаги е да кажем: Да, няколко прости неща като табутата срещу ядене на отровни растения може да са остатък от културната еволюция, но очевидно в момента сме в етап, в който знаем кои традиции са важни и кои са случайна лудост и можем рационално да задържим важните и да изхвърлим боклука. И тогава някой посочва, че всъщност гадаенето с кости е една от важните традиции и че ако си бил по-умен и си се опитал да го премахнеш, твоята цивилизация ще започне да упада.

Може би просто трябва да продължим да четем книги на подобна тематика докато тази гледна точна наистина попие и започнем да се притесняваме наистина.“

Четете този текст на Английски език (link)

.