Разказ от Мюмюн Тахир
Няма доказателства, че е заради момиче, но за какво друго може да е, след като със сигурност не е за пари. Колкото до катадневните разправии за поддържане на влиянието, между знахарите Делиахмет и Караали, те и така си тлеели, затова решаваме, че причината за това остро – и последно – спречкване е най-хубавото момиче на селото. Колкото и да не съм убедителен, ще се съгласите, че единствено женската хубост си заслужава смъртта, още повече на такъв знаменит човек като знахаря Караали.
На ъгъла на мегдана и горната улица, която води към гробището, някога е било прочутото кафене на Шекер Али – и не само защото е единствено в селата наоколо, а и с майсторлъка на стопанина му. Пред неговите захаросани топки, сусам-краваи, тригуни и саралии сладкарите немеели, а баклавите му били ненадминати – нито делиорманските, нито станимашките, нито измирските можели да се сравняват със сладостта им. Шекер Али никога не ги покривал – така си стояли открито в тавите, защото пчелите от срам ги заобикаляли.
С пролетното затопляне Шекер Али още по ранина слагал под големия явор пред кафенето две-три дървени маси, препасвал бяла престилка, грабвал дилафа и стъквал огъня под пълния с пясък тас. В нажежения пясък варял знаменитото си кафе “с дупка в средата” – кафе пиели само мъжете. На масата имало дървена кутийка рафинат на бучки, но с всяка чашка Шекер Али поднасял и по един локум на клечка.
Тук под стволестия явор станало последното спречкване между двамата знахари. Няма да го преразказвам, ще спомена само, че от дума на дума Караали и Делиахмет събрали половината село. Работата опряла вече до чест – казал ли е единият на другия не каквото трябва, или обратното, не се знае. Знае се, че онова, което последвало, в днешно време наричаме дуел.
Дуелът бил истински и безпощаден. Нямало вече накъде. Възправени един срещу друг, наобиколени от неволните си секунданти, макар и разгорещени, двамата със сдържан гняв уговорили за последно условията. Споразумели се като мъже, още повече, че и този път опрели до занаята си и до необходимостта даже в такива критични моменти да пазят професионалната чест и достойнство.
За оръжие на възмездието избрали церовете. Караали дълго и внимателно шетал из диплите на яркия си пояс, после се обърнал гърбом, сипал от някакви торбички нещо в едно парцалче и се обърнал към Делиахмет. Предупредил го, както се полага:
– Най-лошият цяр е това, трепе на място от едно пипане и трепе начаса. Казвам ти, Делиахмет ага, откажи се или го пипни. Ако си мъж – отвори парцалчето и го пипни, ако не си – жив си тръгвай!
Делиахмет, който през цялото време иронично наблюдавал ту тайнството поведение на Караали, ту напрегнатите сеирджии наоколо, запитал:
– Трепе, викаш, а? На място и само от едно пипане, така ли?
– Така! Докосвай и мри, или жив се махай – и в двата случая губиш. – И като разгърнал парцалчето, протегнал го.
Без да трепне и с мигла, Делиахмет сторил крачка, втренчил се в очите на съперника и потопил пръстите на дясната си ръка в цяра.
На околните им се сторило, че чули удар на голяма камбана от много далече. А Делиахмет се олюлял, разтърсило го като папур на вятър, посинял и краката му се подгънали – започнал да се вкаменява толкова бързо, че едва успял да мушне лявата си ръка в козинявата торба. Караали стоял насреща му, вкопал яки нозе и със стиснати устни, като да се борел с него – и аха да го повали, когато Делиахмет изведнъж поел шумно въздух и кихнал така силно, че наоколо се разлетели яворови шумки. После взел да се окопитва: треперенето престанало, потта изсъхнала по страните му и полека си възвърнал нормалния цвят. След малко съвсем се изправил, гребнал стиска цяр от парцалчето, стрил го с пръсти и като го подушил, рекъл:
– Така е, Караали ага, прав си – това може да утрепе всеки с едно пипане, ама Делиахмет не е всеки. Прибирай си го сега, да не стане зян някоя овца, пък се готви за реда си! – Извадил лявата ръка от торбата, навил тъмния ръкав до лакътя и пак я мушнал вътре.
Погледът на Караали опустял, той завил парцалчето, натикал го надве-натри в пояса и се отпуснал пред Делиахмет.
Голата ръка шавала в торбата, отвътре се чуло хрускане, пукот и звуци като от стриване или скърцане на конски зъби.
– А сега, ага, ако ти е слабо сърцето, не гледай! – И Делиахмет извадил бавно ръката – разнесли се уплашени възклицания: месото по ръката го нямало, така се било стопило, че се четели всички кокали, виждали се тънките стави на пръстите, а в дупката от дъгата на лъчевата кост висяла отпусната, бяла като варосана кожа. Нито жили, нито вени. Хората потресени не откъсвали очи от ръката, а знахарят спокойно спуснал ръкава, свалил козинявата торба от рамото си и я окачил на явора.
– Това, що е вътре в торбата – обърнал се той към Караали, – и аз не знам какво е. Знам едно: то не убива с пипане, а само с гледане. Пипането не е страшно – сам видя по ръката ми. Затова ти повтарям: не съм видял, но знам, че който го види, това ще е последното му гледане на тоя свят. Твой ред е – можеш да видиш, а можеш и да живееш, както дума дадохме. Ще ти река само, че и в трите случая ти губиш. Затуй ти оставям торбата, окачена на тоя чеп – три деня ти е срокът. На четвъртия ще дойда да си я прибера, защото, каквото и да избереш – все ще си загубил, отсега ми е известно. Така че ни ще те следя, ни човек ще оставя да те наблюдава – сам се оправяй!
Няма да ви занимавам какво му било на Караали през тия три дни. Вечерта донесъл овчарски ямурлук и едно чердже от къщи, постлал го до стената на кафенето и се завил с ямурлука. Така го заварил заранта Шекер Али, когато дошъл да отваря дюкяна. Взел главата си в шепи и опрял гръб на стената, седял Караали, впил поглед в окачената торба, и току изпъшквал.
Шекер Али напръскал калдъръма и попремел, извадил масата със столовете и поканил знахаря на сефте кафе. Нищо не го питал, оня му отговарял с пъшкане и все към торбата поглеждал.
Не се решил да я отвори и на втория ден, но му хрумнало да си чете на кафе. След първото поръчал второ, после трето – врътвал палец вътре, обръщал ги и едва изчакал да се стече утайката, нетърпеливо започвал да я гадае…На осмата чашка не издържал, захлупил глава на масата и се разридал.
Преди да затвори вечерта, Шекер Али теглил чертата на тринайсет чашки. Преди лягане рекъл на жена си да му донесе леген студена вода, потопил отеклите си крака и се замислил.
– Тънее му сянката на Караалито, брей! – рекъл по едно време, – гледаш го – ербап човек, учен, а таи. Таман набере сили да погледне в тая торба, страхът го катурне и му ги изпие. Дали няма вяра в себе си, дали друго – знае ли човек? Божи работи са тия, небесни и не са за прости хора като нас.
Сутринта отдалече видял, че от Караали пред дюкяна му нямало и следа. Торбата на Делиахмет висяла на явора. Караали се прибрал в къщи. Вечерта спешно проводил да викнат ходжата – когато той дошъл, вече било късно.
Караали си разчистил сметките с тоя свят.
Тласкани от любопитство, на връщане от погребението мъжете забързали към явора.
– И какво ще казваме сега, като ни питат хората? – произнесъл пътем на глас ходжата онова, което всички в тоя миг си мислели, – от какво все пак умря тоя човек? От един поглед умря – ще кажем. – Да, ама как ще е умрял от поглед, като изобщо не е отварял торбата… Чакайте бе! – спрял внезапно ходжата и другите също спрели, – ако беше надникнал, щеше да умре от гледане, нали? Да, ама се уплаши и си спести гледането вътре, затова умря от гледането отвънка… Бре, да му се не види, ами че точно това нали рече и Делиахмет: ако погледне – умира и това е едната сигурна загуба; ако не погледне… пак умира – ето ти втората сигурна загуба… Каква ли пък ще е третата?
Стигнали тъкмо, когато Делиахмет плащал кафето на Шекер Али и се изправил да тръгва. Не ги и погледнал, отишъл до дървото, откачил козинявата торба и като навил левия ръкав, бръкнал вътре.
Видели, че стопената му ръка сякаш не била се топила пред очите им – здрава и силна мъжка ръка като преди. Когато разтворил дланта, всички мигом отвърнали очи, но Делиахмет рекъл високо:
– Не бойте се, гледайте и се не бойте!
Един по един се погледнали – там червенеело нещо на едри трохи, като от печена кал.
– Керемида, проста керемида и нищо повече! – Делиахмет изтръснал червеникавите трохи в корена на явора, кимнал за довиждане и с козинявата торба през рамо се отдалечил.
Делиахмет изчакал да се прибере тютюна и тогава вдигнал сватбата. Сбъднала се и третата предсказана загуба на Караали.
Месеци наред преди да отвори кафенето, Шекер Али оглеждал със стаена тревога дървото, в чиито корени Делиахмет изсипал керемидените трохи. После минало време и той забравил. После забравили и него.
После дълго след това се появила болест по яворите и де, що имало яворово дърво по света, било съсипано и убито.
Яворовото дърво пред някогашното кафене на Шекер Али се извисява могъщо и непоклатимо. Болестта го заобиколи мълчешката. То и сега е там, само тротоарът е облечен в керемидени на цвят плочи и стволът му е ограден. Под разперените клони има пластмасови маси и столове, лете в сянката на явора е прохладно и приятно. Когато се връщам на село, винаги се отбивам на чаша кафе. Сядам на масата до вратата, където е седял Караали в деня, когато е изпил тринайсет чашки кафе и всяка от тях му е предсказала едно и също.
Гледам широкото потъмняло стъбло и се чудя на какво ми прилича чепа, където е висяла окачена козинявата торба на Делиахмет.
Сухият, избелял и лъснат от времето чеп прилича досущ на кост от човешка ръка, която се мъчи да излезе от ствола на дървото…
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Мюмюн Тахир е роден през 1957 г. Започнал като учител и редактор в Кърджали, през дългия си творчески път той работи като редактор, зав.-отдел, зам. главен и гл. редактор на вестник, началник-сектор в Министерството на културата, директор на академичното списание „Орфеева лира”, университетски преподавател.
Проф. Мюмюн Тахир е доктор по философия. Защитил дисертация по философия на историята в Института за философски изследвания на БАН. Автор на над 30 научни и художествени книги, като „Културна интеграция и междуетническо сътрудничество“; „Животът заедно“; „Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция“; „Към интегрираща идентичност“; Времена и културно общуване; „Политико-философски речник“ (в съавторство); „Аксиология и сигурност“; „Етнодемография и култура на сигурността“; „Неолиберално общество и междукултурно общуване“, „Славеят на Родопите“; „Стряха с много гнезда“; „Тревожен оптимизъм“; „Преминаване“; „Земя за обетоване“; „Бране на диви пчели“; „Когато пътят беше граница“; „Високо, зелено и нежно“; „Приказки за деня и нощта“; „Азбуките на вечността“, „Пътеки във времето“ и др.
Тахир е носител на годишна литературна награда на СБП /2002/, почетна грамота на СБП, „Златното перо“ на СБЖ, „Златен век“ на Министерството на културата, „Златна книга“ на Съвета на европейската научна и културна общност, награда за публицистика на област Кърджали, националната награда за разказ „Всички сме деца на майката земя“, национални литературни награди „Дядо Йоцо гледа“ и „Николай Хайтов“, награда за белетристика „Георги Братанов“.
.
