Струва ми се много отдавна, когато група приятели, в състав Дани, Вили, Митра, Нора и Бистра, се ентусиазирахме и започнахме да мислим върху идеята за българско училище.
Всъщност, на Даниела и Велеслав Начеви дължим основната заслуга да имаме днес Български културен център и функциониращо българско училище с над 60 деца, и тази организация да работи и да се развива вече 10 години! „Офисът“ ни се намираше под ябълката в техния двор. Тази ябълка е свидетел на безброй приятелски срещи и разгорещени дискусии. Под тази ябълка се раждаха всички онези идеи, които подхранваха реализацията на проекта „Роден език и култура“, под чието крило започна тази дейност. Благодарение на тази програма и на труда на всички нас, които се бяхме захванали с това дело, се постави началото на модел за българско училище в чужбина, който на практика и до днес работи много добре.
Разбира се нищо от това нямаше да се случи, ако не бяхте Вие, мили сънародници, които подкрепяхте това начинание и помагахте, с каквото може, но най-вече – доверихте ни се с Вашите деца! Благодарни сме и на тези, които не ни поддържаха и ни критикуваха, защото това ни сплоти още повече и ни показа необходимостта да продължим заедно, фокусирани над основната идея и да вярваме в успеха. Тази идея има много проста философия, че ако не знаеш откъде идваш, няма как да разбереш накъде отиваш. Това е вярно за всички хора, но е от изключително значение за тези, които живеят далеч от родината.
С моето семейство сме в САЩ повече от 20 години. Със съпруга ми, Милко, имаме две прекрасни дъщери, с почти 10 години разлика помежду им. Когато голямата ни дъщеря порастваше тук, нямяше българско училище. Нямаше и много български деца на различни възрастови групи, както е сега. Събираниятя на българската общност бяха основно по повод най-големите ни национални и християнски празници. За нея основното познание за българския език и култура дойдоха от семейството ни и от честите дълги пътувания до България. Безценно време, което даде прекрасен резултат! Един ден тя споделя следното:
„Имам чувството, че в мен живеят двама души: единият е силно свързан с българската ми страна, а другият е американче, защото аз тук пораснах и приятелите ми са тук, животът ми е тук. На мен ми е много трудно да реша коя съм.“
Тогава сякаш за пръв път разбрах колко са объркани децата ни, заради емигрантския ни живот. По същото това време бяхме започнали дейността на центъра и училището, и ми стана ясно, че всяко едно дете ще си задава този въпрос рано или късно, но поне няма да търси отговора самичко. В този смисъл аз съм щастлив човек, защото бях част от неуморния екип на Българския културен център и училище „България“ от самото начало. Рецептата за успех е в това, че създадохме здраво приятелство помежду си, вярваме си и сме честни в делата си, и всички, които участват в организацията, са съпричастни на общата идея.
Аз няма да изброявам какво е постигнато през тези 10 години. То е налице, а и в архива всичко е отбелязано. Това, което искам да споделя, е удовлетворението, което ме изпълва всеки път, когато сме заедно с Вас; когато виждам ентусиазма, с който учителите преподават на децата; когато на училищните концерти всяко дете грее, нагиздено в красива българска носия, и чака с нетърпение да покаже на всички какво е научило; като видя засмените лица на родителите и гордите баби и дядовци, че виждате ли, внучето ще знае за България и ще може да се разбира с тях; когато усетя топлото отношение, щом се спра при нашия „Баб-състав“ за сладка раздумка в кафенето, че да си обменим по някоя рецепта и да си кажем по някой виц… Обичам като ни гостуват български артисти и изпълнители, защото ни подарят мъничко от онази емоция, която ни кара да се веселим или да си поплачем заедно, по наш си, български начин!
Виждате ли, мили приятели, как скромното ни българско училище и културен център ни дават усещането за дом в чуждата страна. Дават ни възможност да запазим идентичността си, да научим децата си откъде са корените им и да сме заедно, една общност, да споделяме нашите успехи, радости и болки, и да си помагаме. Нашите деца сигурно няма да научат перфекто български език и история, но приятелствата, създадени в българското училище, са завинаги. Всеки път, когато те се хванат на едно кръшно нашенско хоро, сърцата им ще туптят в едно с българските ритми. Те винаги ще знаят кои са и смело ще вървят напред, уверени, а не раздвоени!
Щастлива съм, че малката ни дъщеря имаше привилегията да посещава нашето българско училише и да научи толкова много неща в клас, заедно с другите български деца. Това вкъщи няма как да се постигне. Не се съмнявам, че един ден това дело ще бъде продължено от младите родители, чиито деца сега започват училище. Няма по-хубаво нещо от това да има приемственост и развитие на започнатото от нас. Да вярваме в успеха още дълги години занапред, за да може всяко българче да знае какво означават думите на Вазов:
„…Син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе!“
Бистра Макнева
Снимки от концерта за 24 май 2010 г.
* * *
“Тече, всикко тече, времето няма бряг и ни влече, няма как”…
Така като на шега започва песента от любим, култов български игрален филм.
И едва ли не като на шега, шепа ентусиасти с огромна обич към България обединиха в един светъл ден, общата си идея за българско улилище далеч зад пределите на Родината.
И, както се пее в песента, времето бавно и неусетно ни доведе до 10-та годишнина от реализирането на тази прекрасна идея.
Спомням си като днес ежеседмичните събирания, на които трескаво и оживено се обсъждаха нови предложения. Така, освен безкрайно желаното българско училище, беше създаден и пое първа глътка въздух и Българският културен зентър в Детройт.
Всяка събота деца, учители, родители, баби и дядовци се събирахме, за да отдаваме своя принос, помощ и грижа за отглеждането и израстването на това малко чудо. С умиление си спомням тази първа година, когато сформирахме и хор за народни песни. Беше абсолютно непрофесионално и аматьорско, но толкова очарователно в огромното ни желание и с малките несавършенства. Песента извираше от сърцата ни, а приповдигнатото чувство се лееше на воля от душа.
Доста вода изтече от тези първи, плахи стъпки, но резултатите са налице.
Многото усилия и свършена работа, средства, ентусиазъм, всеотдайност, постоянство и с подкрепата на всички българи от нашето малко общество тук, продължават вече 10 години с непресъхваща енергия и дух.
На всички, които посвещават сега и през годините време, труд и средства, на всички малки и големи, бивши и настоящи ученици и техните учители, на всички самодейци от сърце желая крепко здраве, много успехи и дръзновение, много щастие и нека тази силна любов и обич към Родината ни пребъде. Нека я има винаги и навсякъде по света, където българско сърце тупти.
Нека ни е честита 10-тата годишнина на българското училище и Българския културен център, с пожелание за много успехи и за още много годишнини и юбилеи за напред.
Бъдете всички живи и здрави и Бог да благослови!
Люба Иванова (на снимката първата вляво, по време на репетия на хористите)
* * *
Най-хубавото нещо, което се е случило на българската общност в Детройт и околността, е създаването на Българско училище за нашите деца и внуци тук. Благодарим на тези, които се решиха да направят това, на тези, които ги подкрепят, на учителите и техните помощници, за всеотдайния труд, енергия и висок дух! В това училище, преди години ходи нашата малка дъщеря, а сега и нашите внуци! Там Биляна научи и винаги играе с голямо удоволствие много български хора! Ходили сме на доста концерти за Коледа и 24 май, където децата ни показват какво са научили и пълнят душите ни с радост и гордост!
Желаем здраве на всички българи и техните семейства! Нека пазим и развиваме това, което имаме тук. Децата ни да не забравят българския език, да играят български хора и с гордост да се наричат Българи, когато покоряват върхове.
Честит юбилей, училище “България“!
Илияна и Митко Георгиеви
.
Източник: BulgariansinDetroit.com
.
