Разказ от Хасан Ефраимов
.
Прибирам се тази вечер и още от вратата дъщеря ми:
– Татко…!
– Какво?
– Целият си зачервен!
– Е, и?
– Да не си болен?
Докато обясня, че цял ден съм работил на слънце в градината, се оказах с термометър под мишницата.
37,9 градуса показа пущината и тогава вече настана паниката.
Изведнъж се изправих срещу най-модерния термометър на света. Ей така, целят ти се в челото и…
38,9 отчете последният писък на технологията.
Паника ли казах? Не, паниката започна след това.
– Татко, ти си болен!
– Да, бе!
– Навярно е Ковид!
– Е, и?
– Боли ли те някъде?
– Не!
– Сигурен ли си?
– Да.
– Кашлица?
– Не.
– Хрема?
– Не.
– Гърло боли ли те?
– Не.
– Световъртеж?
– Добре, признавам си. Не трябваше да пия последната водка.
– Пил си водка?
– Е, и?
– Ресторантите са затворени!
– Да, ама къщите не са.
– Събирал си се с хора?
– Единият си беше живо говедо.
– Татко, навярно си бил и без маска!
– Пробвай да пиеш водка с маска.
– Ох, ужасен си. Колко пъти да ти казвам да не се срещаш с никого и да не ходиш без маска?
Докато се усетя, зет ми довтаса с трети термометър. Отново последен писък на технологиите.
Да, ама той показа 35,4.
– Хипотермия! – отбеляза като лекар.
– Е, нали бях с хипертермия! – не се въздържах и аз.
Заровиха из чекмеджетата и тогава намериха четвърти термометър, но и той не им помогна много. Според него бях с 34,9.
– Казах, че е с хипотермия – изкефи се зет ми, доволен, че е уцелил диагнозата.
– Хипертермия! – не отстъпи и дъщеря ми, прицелвайки се отново в челото ми. – А…
– Какво?
– 42 градуса!
– Да не съм умрял? – притесних се и аз, вече не на шега. – Белтъците ми трябва да са се денатурирали!
Последваха още десетки замервания, според които температурата ми се движеше между 32 и 46 градуса – все състояния, несъвместими с живота.
– Е, поне не е отрицателна – опитах се да ги успокоя, но не хвана дикиш.
– Бе, ще ви пикам и на термометрите – не се стърпях накрая, грабнах кутията с цигари и излязох навън. Зоро веднага се прикотка близо до мен и започна да ме ближе.
– Недей, моето момче, че съм с Ковид – предупредих и него, но той не ми обърна внимание.
– Докторе, имаш ли малко брашно, че ми се прияде грис? – чу се и гласът на баба Гица през плета.
– Ти някога ще слезеш ли от този плет? – не се стърпях при вида й. – Изчакай до утре.
– Що да чакам до утре, бе докторе? На мен сега ми се прияде.
– То, на теб все нещо ти се прияжда.
– А, на младини и…
– Бабо Гицо… Ще ядеш направо жито.
– Да не е умрял Мутафчийски? Да ти кажа, докторе… Онази вечер го сънувах.
– Че какво има да му сънуваш и на него?
– Та, умрял – викаш, – човечецът!
– Той не, ама аз ще се гътна.
– Как така, бе докторе?
– Така, как?
– Какво ти има, бе докторе?
– Корона.
– Ха-ха-ха… Тя, короната, като те види и…
– Какво?
– Тебе топ не може да те събори, бе докторе. Нали видях, какво се случи предната вечер на онази кадъна.
– Каква кадъна?
– Бяхте забравили да пуснете пердетата, докторе. Ама, говорехте на вашия си език и не можах да чуя нищо.
– Ох, бабо Гицо… Нямаш ли живачен термометър?
– Имам.
– Наистина?
– Да, идвай.
– Една ракийка, докторе? – предложи баба Гица, като влязохме в дома й.
– Защо не? Аз пих вече, ама… Така или инак, умирам.
– Който ни мрази, под нас да лази – изрече баба Гица и вдигна наздравица. После отвори едно чекмедже и извади истински живачен термометър. Не бях виждал такъв поне от 10 години.
– Чакай да го поизтрия малко, че на младини мерех базална температура с него и си го пъхах в… – изцепи се баба Гица.
36,4 показа живачният термометър. Пробвах десетки пъти, но като закова на тази стойност и не мръдна.
– Колкото и да го пъхаш, все толкоз ще е – ухили се и моята приятелка между наздравиците и после донади: – Можеш да останеш да спиш и тука, докторе. Мен не ме е страх от коронавирус.
– Да ви пикам на ментаците – псувах, докато се прибирах. – Човек не може една температура да си замери вече. Правите се на по-свети и от папата, а… И на коронавируса ви пикам. Всъщност… Да затрива всичко, че… Ама… и коронавирусът ви се оказа ментак, като всички вас. Като всичко на този свят!
.
Хареса ми! Браво на автора! Много добре, с тънко чувство за хумор, е показал безумието, което ни е обхванало.