Разказ от Иван Христов
Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължаваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато извиваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.
Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците – овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му даваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.
Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави… В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв, какъвто си го спомняше – висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.
Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица припада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и отваря дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето – това му е на устата. “Овчарлъкът, синко, е тънка работа… – казва той. – Трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пладнишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.” Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш, едничкия син.
Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. Направиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша, колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място. Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.
Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.
– Отивам – казва – да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете…
– Щом е такава работата, то върви със здраве – съгласи се Милуш.
Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и преживяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пукане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча навън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. “Дръж, Перчо!” – викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и останалите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.
После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.
На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в селото. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.
На един такъв празник Милуш се глави за Севда – работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задържи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани…
Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очите на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее.
В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с разплакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.
– Да хапнеш малко, Милуш – тихо продума тя, като едва скриваше сълзите си.
Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:
– Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните… Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете… – като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.
На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.
След обед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с ръце, облегнати на пармаците, гледаше натам, откъдето като бял облак се разточи стадото. Разстоянието не е много – половин хвърлей на пушка. Очите на Милуш блясват, заиграва сърцето му в болните гърди. Той вижда добре. Най-напред върви еркичът и води стадото. На врата му се разлюлява най-големият чан. След него с равна крачка вървят другите два еркича. Чановете им бият като камбани – бодро и тържествено. След тях с бърз ход вървят кочовете, които разлюляват на шиите си тревожно каба-чановете. След кочовете като широка река се люлее и точи стадото. Тук-там подскачат бели агънца около майките си и блеят.
Кучетата лаят отстрани. Най-отзад върви Ташо и размята гегата. Тази музика залива като вълна нивите и ливадите. Цялата земя кънти. Песента на чановете се люлее на талази и ехото я отнася надалече. Пред очите на Милуш се залюляват светли кръгове, люлеят се чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее…
Същият ден Милуш излезе сам отвън на двора. Болката като че ли го напусна. След малко Севда го намери край градината, опрян на оградата. Тя се приближи до него и тръпки я побиха. Севда погледна с въздишка, прегърна го, като че ли искаше да го задържи. Но Милуш все повече и повече изстиваше. Очите му бяха полуотворени и сякаш гледаха към Голо бърдо. Тогава тя скочи като луда, вдигна престилката към очите си, заплака и със задавен глас завика по двора.
––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук.
.
