В началото на март, преди още „най-смешният вирус на света”да им обърка плановете, кметствата в Босилеград и Цариброд бяха впрегнали Националния съвет на българското малцинство в предизборната кампания за непроведените на 26 април парламентарни и местни избори.
„Тържествената сесия” на 3 март в Цариброд, на която кметовете, общинските съветници, ръководството и членовете на Националния съвет, директорите на училищата и някои малцинствени медии, дружно хванати за ръка, практически откриха предизборната кампания, е учебен пример за злоупотреба с власт и малцинствените права за партийни цели. Разбира се, „тържествената сесия” нямаше да е успешна, ако не бе използвана като трибуна, от която, точно на 3 март, да се излее помия върху българските културно-просветни сдружения и личности, които отстояват националните и европейски ценности в Босилеград и Цариброд.
Злоупотребата на държавна (общинска) власт за партийни цели е симптом за загниването на демокрацията у нас. В нормалните демократични държави с изтичането на мандата и разписването на изборите се разпускат политически институции и длъжностни лица, именно за да не могат да злоупотребяват с държавни средства при провеждането на изборите и да се осигури равнопоставеност на всички участници в изборния процес.
Този принцип така и не можа да заживее в страната, а злоупотребата на държавна власт за партийни цели се превърна в практика, която превърна българското малцинство в заложник на шепа професионални тарикати, които, насърчавани и толерирани от Белград, усъвършенстваха умението си да курдисват вота на гражданите в собствена полза. И то до такава степен, че се обезсмисля участието в изборите. Това е въпрос, който днес си задават и не малко партии в Сърбия.
Националните съвети на малцинствата, по презумпция, би трябвало да са надпартийни институции, които представляват всички граждани, които се декларират като принадлежащи към определено малцинство. Ако те по закон трябва да защитават малцинствените права в областта на образованието, културата, информирането и служебната употреба на езиците и писмата, тогава тази защита не е от кого и да е, а именно от държавните органи и институции, които не спазват законите, с които се гарантират тези права. Ясно е, че правата на малцинствата няма как да се постигнат, ако Националните съвети имат общи (несъвместими) интереси с кметовете, директорите на училищата, редакторите на медиите и общинските органи.
На чисто идеологически план, Националният съвет на българското малцинство винаги е бил част или в най-добрия случай патерица на управляващите сръбски консервативни националистически партии, чиито политически програми са изведени от идеологията за „сръбска Македония” и „сръбски Шоплук”. С такива разбирания те няма как да представляват интересите на българите. В най-добрия случай могат да бъдат инструмент на вековната сръбска националистическа политика срещу тях.
Всеки, който е прозрял тази горчива истина, рискува да бъде нарочен за държавен враг, който трябва да бъде смазан на всяка цена. Казвам го от опита на човек, който три десетилетия отбива атаките срещу хората, които отстояват българската култура в Западните покрайнини, от позициите на европейски норми за правата на човека и правата на малцинствата.
През това време в Европа и на Балканите се промениха много неща. У нас не се промени нищо.
Сравнявайки посланията, които през 1992 г. Общинският комитет на Социалистическата партия на Сърбия в Босилеград ни отправяше чрез своите партийни съобщения и чрез статиите на А. Давинич, Д. Велькович, Д. Пешич, В. Велинов, М. Янев, М. Присойски, В. Божилов, В. Димитров и много други говорители на престъпната политика на Милошевич, с посланията, които настоящият председател на Националния съвет на българското малцинство Стефан Стойков на 3 март в Цариброд отправи към „определени български дипломати” с призив да „преразгледат политиката си да помагат на някои сдружения и отделни лица, които разпространяват омраза и фашизъм”, „работят за собствени интереси”, „държат се като българи по професия” и пр. („Ново Братство”, 13 март 2020 г.), се убеждавам, че Националният съвет на българското малцинство използва същите постановки, клевети и даже изразни средства и квалификации, упражнявайки се в същата онази политика, която потопи Югославия в кръв и развалини. Даже наглостта на Стойков превиши наглостта на ОК на СПС в Босилеград, който 1998 година поиска от прокуратурата да закрие КИЦ „Босилеград“. Днес Стойков си позволява същото това да го поиска от България и е добре, че българският посланик в Белград Радко Влайков в специално изявление в същия брой на „Ново Братство” го постави на място. За което го поздравявам и му благодаря.
За пореден път се убеждавам, че Националният съвет на българското малцинство е инструмент на продължаващата политика за дебългаризация на българите в Западните покрайнини и обезлюдване на българските общини.
Тази проста истина не може да се скрие зад пластмасовите цветя пред паметника на Левски, дебелашката демагогия на В. Захариев и С. Стойков, за „преведените учебници”, „българските паралелки” и провъзгласяване на основното училище в село Звонци с двайсетина ученици (в което даже и българска паралелка!) за „институция от особено национално значение”!?
В изтеклите три десетилетия ми омръзна, но няма да се уморя да отговарям на клеветите за „омраза”, „фашизъм”, „корупция”, „лични интереси” и пр. изплюти комунистически дъвки, които днес предъвкват техните „демократични” синове и внуци.
Не, другари, не става дума за омраза. Омразата е присъща само за примитивните хора. Ние просто не можем да скрием презрението си към жалките креатури на държавна сигурност, които, обсебени от манията за власт, се превърнаха в инструменти на политиката, чиято цел е да ни промие мозъците от българското национално самосъзнание. Тезата за „българския фашизъм” е конструкт на югославската комунистическа историография, която, за съжаление, се споделя и от българските комунисти. Тя обаче приключи заедно с Югославия и истината излезе и плъзна навсякъде в ефира, в научното и интернет пространство.
Колкото и да не им се иска, сръбските другари трябва да приемат, че в България не е имало фашизъм. В Сърбия, да. Защото, докато цар Борис ІІІ спасява 50 000 български евреи, сръбският министър-председател Милан Недич, Димитрийе Льотич, Коста Печанац и особено Митрополит Николай Велимирович (носител на орден от Хитлер), не само величаят фюрера и издават фашистки вестници, но и заедно с нацистите систематично изтребват евреите и тържествено осведомяват Хитлер, че Сърбия е Judenfrei, т.е „освободена от евреи”.
Босилеградските другари не бива да забравят този исторически факт, когато на 8 септември, под погледа на Левски, полагат венци и цветя, и изнасят слова по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Не е зле да споменат, че за сръбските фашисти Недич, Льотич и Коста Печанац в днешни дни в Белград се водят дела за реабилитация, а самият Николай Велимирович 2003 г. бе канонизиран от СПЦ за светец. Също така не бива да забравят, че освен Червената армия, в освобождението на Белград от фашизма 1944 г., участва и Първа българска армия.
Подсказвам още. Като „изявени” борци срещу фашизма, да отидат в Белград на Старо саймище и Топовске шупе, и да положат пласмасовите си цветя на мястото, където сръбските и немските фашисти са убили над 6 000 еврейски жени, деца и старци. Ако им е далече, нека да подкрепят поставянето на паметната плоча на жертвите на Босилеградския погром от 15-16 май 1917 г., избити от фашиста и сътрудник на нацистите Коста Милованович Печанац.
Що се отнася до изтърканата от дългогодишна употреба фраза за „българите по професия, които работят за собствен интерес”, те много добре знаят, че „сърбите по професия” много по-лесно постигат личните си интереси и именно затова направиха своя избор. За разлика от София, Белград (и Москва) и до днес добре плащат на агентите си у нас и в Македония. Ако „българин по професия” беше печелившата формула за личен успех в живота, сигурен съм, че никой нямаше да е „по-велик българин” от тях.
За разлика от тях, ние направихме своя личен избор по времето, когато да бъдеш българин не само не беше печелившо, но и опасно по живота. И го направихме не заради „лични интереси”, както и до днес зубри Стефан Стойков, а заради интересите на стотици българи в Западните покрайнини, които, благодарение на България и на нашите усилия, завършиха или и в момента следват висшето си образование в България, получиха българско гражданство а с него и нов шанс за живот и работа в Европейския съюз, западни коли с българска регистрация или животоспасяваща медицинска помощ. Друг е въпросът, че някои от тях не заслужаваха това.
Точно, когато Министерски съвет на Р. България през 1993 г. издаде 103-то Постановление, Общинският комитет на СПС в Босилеград, чрез в-к „Братство” водеше най-мръсната си пропаганда срещу нас, с обвинения и клевети, от които тогава падаха глави. Въпреки всичко, от сегашната дистанция от време и от гледна точка на свършената работа, спокойно мога да кажа, че всички опасности и рискове си струваха. Съжалявам само за това, което не можахме да свършим, но съпротивата и предателствата бяха по-силни от нас.
Сравнявайки изказванията в „новото” и „старото” Братство, се убеждавам, че нищо не се променило в начина на мислене, писане, говорене и работа в сравнение с времето на Тито и Милошевич. Няма и как. Това са същите хора, които изтласкаха поетите, писателите, публицистите, художниците, музикантите и други хора на изкуството и духа (сред които има и такива с европейски признания), и ги заместиха с двойкаджии, които едва-едва сричат на български. Техните политически и културни хоризонти се простират от бюрото до масата и тоалетната чиния. А на кръчмарските срещи, чорлави и с мътни кръвясали погледи, решават деликатни идеологически, геополитически, културно-просветни, екологични и медицински въпроси.
Може би и затова дойде пандемията, да ни покаже, че мястото все пак не ни е Европейския съюз, а в Средновековието.
Иван Николов
.
