Декларацията от срещата на европейските лидери и лидерите на Западните Балкани на 6 май т.г. в Загреб отново даде „недвусмислена подкрепа за европейската перспектива на Западните Балкани” и сигнал за откриване на предприсъединителните преговори със Северна Македония и Албания. В декларацията се казва още и, че „партньорите от Западните Балкани потвърдиха посветеността си към европейската перспектива като свой стратегически избор”, но се припомня, че кандидат-членките сами си носят отговорността за успеха на преговорите.
С оглед на досегашните мижави резултати в преговорния процес и особено на изказванията и действията на сръбските държавни ръководители, се поставя въпросът, дали членството в ЕС е наистина стратегически избор на Сърбия?
Сърбия формално започна преговорите за членство в ЕС през януари 2014 г. Оттогава са отворени 18 от 35 преговорни глави, като две от тях са временно затворени. За сравнение, Хърватска за по-малко от шест години приключи с преговорния процес. Приблизително толкова продължиха и българските преговори. Черна Гора от 2012 г. досега е отворила 32 от 33 преговорни глави и временно е затворила три.
Европейската комисия още през 2011 г. изтъкна, че Сърбия може да изпълни условията за членство за пет години, ако изцяло се посвети на това.
Сегашното сръбско правителство през 2016 г. обеща хармонизиране на сръбското с европейското законодателство и затваряне на преговорните глави до 2019 г.
След седем години Сърбия не е извървяла дори и половината от пътя. По 23 и 24 глави има закъснения от три години, за още девет глави не са изпълнени критериите за отваряне. Четири години не са предадени преговорните позиции по главите 10 и 28. Освен това, Сърбия още не се е изяснила дали ще приеме новата методология за разширението на ЕС, според която в годишните доклади за напредъка на преговорите на държавите кандидатки влиза и мониторинг за публичните изказвания на политиците и медиите за ЕС.
Според сръбски анализатори, почти е известно, че Сърбия няма да стане членка на ЕС до 2025 г. ,както иначе бе предвидено със Стратегията за Западните Балкани.
Защо отварянето на преговорните глави за членството на Сърбия в ЕС се бави толкова много?
Сръбското общество по принцип е патриархално и националистическо, а начинът, по който властта чрез медиите комуникира с обществеността, допълнително подклажда евроскептичните настроения, които не са от вчера.
Пандемията Ковид-19 като че ли пренасочи стратегическия избор на Сърбия от Европа към Китай и Русия. Изявленията на сръбските политици и писанията по медиите станаха обект на анализи и наблюдения в европейските столици. От кандидат-членка на ЕС, Сърбия се превърна в ракетоносител на прокитайската „мека дипломация” в Европа по време на пандемията.
Изявлението на президента Вучич за „смъртта на европейската солидарност” силно отекна в Европа и вредата от него е непоправима. Особено ако се знае, че ЕС е най-големият донор на Сърбия, не само по време на пандемията, но и преди – по време на наводненията през 2014 г. и световната криза през 2008 г.
Медийната картина в Сърбия е такава, че се премълчава или подценява количеството на помощта, която идва от Европа, и се преувеличава помощта от Русия, Китай и други страни, което най-много се видя по време на пандемията. Европейската, стократно по-голяма помощ, се смята за даденост и не й се придава почти никаква гласност в сръбското общество. Не така стоят нещата с китайската помощ. В центъра на Белград се появиха големи билбордове с образа на китайския президент Си Дзипин и изрази на „братска благодарност”. Такава благодарност е немислима за ЕС, а още по-малко за НАТО. Не е и чудно, че при такова студено отношение на сръбските политици и в такава антиевропейска медийна среда, евроскептичните настроения в сръбското общество нарастват.
Реалните факти са съвсем по-различни, но те нямат значение, когато става дума за медийна пропаганда.
И все пак, трябва да се знае, че Брюксел задели 15 млн. евро за медицински консумативи и 78,4 млн. евро за икономически мерки за борба с пандемията. Обяснението бе, че Сърбия била най-много засегната от пандемията. Даже и китайската помощ бе докарана с европейски пари. Отделно от това, ЕС безвъзмездно дари над 200 млн. евро за модернизация на сръбската здравна система, а с 240-милионен заем от Европейската инвестиционна банка са обновени 20 големи болници.
Самата борба с пандемията в Сърбия изцяло бе проведена по китайски – с драстични ограничения и полицейски часове, които достигаха и до 90 часа. Поведението на сръбските ръководители показа, че те предпочитат твърдата управленска ръка пред европейските европейските демократични принципи и ценности. Това се вижда и от близките им отношения с Путин, Си Дзипин, Виктор Орбан и пр. недолюбвани в Брюксел политици. Разбира се, никой не може да оспори това право на една суверенна държава, но посланията, които по този начин се изпращат в Брюксел, съвсем не работят за членството на Сърбия в ЕС, за което тя, поне на думи, се декларира.
Предрешените парламентарни и местни избори по време на пандемията през юни, по всичко личи, ще легитимират и ще укрепят „хибридната” система на управление и още повече ще засилят евроскептицизма по медиите.
Демократичната проевропейска опозиция, доколкото все още има такава, в условията на извънредно положение, лишена от медийно пространство за маневриране, почти се изтегли от политическата сцена. Впечатлението от телевизите с национално покритие е, че Вучич е единственият политически актьор, който, ако се съди по извънредното положение, е доста обсебен от идеята за пълен контрол на обществото.
На втори план от пандемията от Ковид-19 е, че освен хората, в Сърбия силно пострадаха свободата и демокрацията. Световен феномен е, че въпреки неадекватните си действия, рейтингът на управляващите след пандемията навсякъде, в това число и в Сърбия, расте. Използвайки този момент, Вучич побърза да проведе отложените парламентарни и местни избори, и да се утвърди на власт поне за още един мандат. Вероятно си дава сметка, че само след няколко месеца ще трябва да се изправи пред икономическите последствия от пандемията, а това никак няма да е приятно.
Пандемията разобличи характера на управлението, но и неспособността му правилно да се ориентира в международните обстоятелства. Поведението на властта показва, че Сърбия все повече се отдалечава от Брюксел. Парламентът буквално бе суспендиран по време на пандемията, а натискът срещу независимите медии и острите реакции срещу критиките на правителството пораждат основателни опасения, че ерозията на демокрацията вероятно ще продължи и след извънредното положение.
Вучич водеше предизборната си кампания и по време на извънредно положение – нещо, което е недопустимо за неговата президентска длъжност. Опозицията, с изключение на някои електронни портали, няма никаква възможност да се представи пред телевизиите с национално покритие.
В такава ситуация, демократичните и проевропейски опозиционни партии, лишени от демократични средства за легална политическа борба, посегнаха към най-непопулярното средство – бойкот на изборите, опитвайки се по този начин да атакуват легитимността им. В отговор управляващите занижиха избирателния ценз и пуснаха на сцената няколко маргинални партии, чиято роля е да легитимират победата на управляващата Сръбска прогресивна партия. Дори и пандемията им помогна. Правителството реши, през последните две-три седмици преди парламентарните и местни избори на 21 юни, на всеки пълнолетен сръбски гражданин да даде по 100 евро. Независимо от пандемията, на практика това си е легално купуване на гласове. Победата на партията на президента Вучич по този начин е в кърпа вързана.
Парламентът и правителството по този начин ще се превърнат в изпълнителни органи на неговата воля. Това може за известно време да укрепи властта му, но едва ли ще стабилизира мястото и ролята на Сърбия във вътрешен план и на Западните Балкани.
Европа засега не си дава сметка какво още може да се случи, ако се даде още един шанс на великосръбския национализъм, който отново си пробива път в Косово и Черна гора. Освен това, европейските лидери явно не могат да влязат в кожата на проевропейската опозиция в Сърбия и се ограничават да боравят със стандартни клишета – бойкотът не водел до нищо и опозицията трябвало да участва на изборите!? Те явно са забравили историческите уроци, когато един диктатор по демократичен път можеше да бъде избран, но после по демократичен начин нямаше как да бъде сменен.
Иван Николов
.
