Разказ от Георги Стойков
Защо ли си мисля, че каквото си наумя, се получава? Може би е така, защото като затворя очи, мислите ми се материализират. Е, не мога да ги пипна, но всичко е така реално, че понякога се обърквам от нереалните неща в реалното, а пък тази реалност обърква всичките ми възприятия, откачена работа. Днес отново забърках един микс от нереални реалности, но знае ли човек кога ще му се усмихне щастието?…
Още малко, още малко, стискам зъби и с последни сили се покатервам на една бръчка. Провирам се между две мигли, заставам на края на клепача, а пред мен огромното бяло море на окото разлива в душата ми еуфория на чувствата и усещам как кръвта започва да ври във вените ми. По средата на морето, кафявото заискри като звездно небе и ме примамва с блясъка си. Свел съм поглед надолу. Не е прилично да зяпам медицинската сестра, докато ми взима кръв. Е, за разлика от всичките ми недостатъци, фантазията може да ме превърне в „малечко“ и, необезпокояван от никого, да обследвам човека срещу мен. Да гледам отблизо очите на жената, да ровя в косите й, да вдъхвам приятния женски аромат. После да сляза до устните й. Да Ви кажа, когато си малък, ги виждаш като разорана нива, изобщо не могат да те въодушевят, а колко са сладки, когато ги целуваш…? Тогава е съвсем друго нещо. О-о, една целувка може да те накара да полетиш, а може и в затвор да те вкара. Говоря за оня затвор, когато те пренебрегват и заключваш душата си. Страшно е в този затвор, много е страшно, трудно е измъкването от него.
– Господине, добре ли сте? – приятният женски глас на медицинската сестрата ме кара бързо да скоча от нейния клепач обратно в тялото си. Гледам я в очите. Отблизо те приличат на бурно море, а сега от метър разстояние са сякаш огромен космос, който ме поглъща и разбълбуква още повече кръвта във вените ми. – Но какво става с тази ваша кръв? Такова чудо досега не съм видяла, та тя ври!
Очите й се разширяват. Кичурче руса коса надвисва над тях и те стават още по-красиви. Боже, а зъбите й едни бели, хубави като портали, с извити арки за душевния ми мир. Ох, как да не премина под тях? Ще се смаля и ще премина.
– Но, господине, какво е това изражение от Вас? – Поглеждам я изненадан. Тонът й е като на класна, хванала те да преписваш на контролно. Изтръпвам.
– Какво изражение? – питам, но вече съм сигурен, че тя е прочела всичко в очите ми, а те, глупавите, си записват каквото им прошепнат чувствата и забравят да го изтрият.
Неловкото мълчание се възцарява в лабораторията, надвисва над мен и медицинската сестра като тъмен облак, в който проблясват светкавици, а мислите ми като гръмоотвод искат да ги прихванат. Изложих се. Искам гръм да ме удари. Изведнъж усещам нежната й ръка върху моята.
– Спокойно, всичко ще се оправи, не се притеснявайте! – Милувката, спокойният й глас ме размекват. Струва ми се, че вече ще се разтеча като пихтия на пода.
Тя изважда от вената иглата с контейнера, в който няма кръв, пълен е с пяна.
– Дайте другата ръка! – нарежда ми заповеднически, докато напипва с пръст вената, и ме бодва бързо. Изохквам от болка:
– Но защо?
– Извинявайте! – казва ми и вади иглата от вената, слага памук със спирт и ми заповядва: – Натискайте! Извадих дяволчето.
– Кое дяволче извадихте? – питам учуден и притискам памука с пръст на мястото на убождането.
– Ето това, виждате ли го, на върха на иглата? – показва ми иглата и усмивка озарява лицето й. – Виждате ли го колко е малко, а знаете ли какви поразии може да направи, ако си остане вътре във Вас? Извинете, ще Ви попитам, имахте ли намерение да ми кажете нещо днес като дойдохте при мен или просто сте си такъв, да зяпате нахално жените?
– Да, исках да Ви поканя на кафе, но… – Взирам се, да си призная честно, не виждам никакъв дявол на върха на иглата, но какво мога да кажа, съгласявам се. Разбирам, че тя ми дава урок. А понеже аз съм голям професор по всички въпроси, за успокоение дръпвам една от моите лекции за човешките отношения, която изглежда горе-долу в този вид: Интересни същества сме ние, хората. Иска ни се, но не знаем как да си го вземем. Взимаме го, но не знаем как да благодарим. Благодарим, но отново не вярваме. Все търсим вината в някого другиго, а като го посочим с пръст, се успокояваме. Но има моменти, когато нас посочват. Тогава…?
– Дяволчето е виновно – засмива се сестрата. – Дяволът може само да обърква нещата, нали затова е дявол. И затова го вадя с иглата. – Приятна усмивка грейва на лицето й. – След два часа елате да си вземете резултата и не си въобразявайте някои неща, моля Ви!
Тръгвам с наведена глава към вратата. Преди да я отворя, сестрата ме спира.
– Така ли ще си тръгнете, без да ми кажете нищо?
Обръщам се.
– Извинете ме за всички неудобства, които Ви създадох днес, но мога ли да послушам сърцето си и да Ви попитам нещо? – някак си като с половин уста виновно проговарям.
– Послушайте го! – дяволитото пламъче, което присвятква в очите й, сякаш ми казва: „Ще дойде, ще дойде!“
– След работа Ви каня да пием по кафе, ще приемете ли? – Пот пропълзява по гърба ми, а една мисъл се завърта като конска муха вътре в мен: „Ами, ако откаже?“
– След два часа като дойдете за резултатите ще Ви отговоря, ще трябва да премисля, това е неочаквано за мен – накланя непринудено глава към едното си рамо сестрата, после се усмихва загадъчно. – Защо така посърнахте, та два часа не са два века? Без дяволчето във Вас това време ще мине много бързо. Хайде доскоро! И горе главата, млади човече, животът е прекрасен!
Гледам сестрата с широко отворени очи. С такъв глас го казва, че чак аурата й засиява с необикновена виолетова светлина. Откъсвам си едно парче и го слагам във вътрешния джоб, до сърцето. Ако знаете как весело затуптя то? Така ще мога да изчакам търпеливо и най-после да поставя реалните си мисли в реалния живот.
– Доскоро! – махвам с ръка и излизам обнадежден от лабораторията.
––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
