.
ИСТИНАТА ЗА ЖИВОТА (1995-2002) НА ХРИСТО ФОТЕВ
Из книгата на Георги Чалдъков „БУРГАС. Сантиментални истории“ (2012)
Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя – чужда болко.)
Христо Фотев, „Книга за свободата“
„Да ти взема болката“ („Цавът данем“) – казват арменците на човек, който е угрижен – научих това от големия режисьор Крикор Азарян, от едно интервю с него. Притесни ме откровеността на този мъдър човек, изречена шест месеца преди да си отиде завинаги (14 декември 2009 г.): „Много е красиво, но не е истина. Човек не може да вземе болката на другия. Може да съчувстваш, но не можеш да го съпреживееш“. И още по-мъдрото: „Представяте ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг“.
Това е трогателен глас от „интимната акустика на човешката душа“, мисли със съществено значение в пулсиращата материя на моралната философия.
–––-
„Възхищението е привилегия на духовно богатите личности“ (проф. Асен Златаров), апатията – привилегия на бездушните. След болестите няма по-опасно явление за обществото от липсата на съпричастност – с радостите и с болките на другия. От локалните личностни до глобалните политически прояви – тази отрова продължава да действа. Да си безчувствен към страданието на човека е – в алинеите на етиката – престъпно поведение. Под тежестта на подобен дистрес живеят предимно честните и талантливи хора. Като прибавим и бездушието на държавата, някои от тях именно заради това умряха преждевременно – един от тях е големият поет Христо Фотев.
Докато някои, подобно на Маестро Стефан Диомов за „Тоника“, не изрекат: „Христо, прости ни. Съжаляваме ужасно за това, че не повярвахме, че си много тежко болен“, последните години от живота на Христо Фотев (1995–2002) ще продължават да са една от най-тъжните рани в душата на Бургас. И грях на бездушниците, като един обикалящ страната 71-годишен певец с китара, както и президентите Петър Стоянов и Георги Първанов. Защото Христо Фотев можеше, подобно на Йоско Сърчаджиев и Христо Мутафчиев, да възкръсне от грижите на лекарите, но никой от бездушниците не се опита да убеди съпругата му Виолета да се съгласи Христо да бъде лекуван в болница – лечение, за което мои колеги и аз бяхме се погрижили да се осъществи. А не да бъде „лекуван“ вкъщи от Виолета!
Всичко това е една тъжна вариация на общата тема за междуличностните отношения, която – перифразирайки Диоген – наричам Homo reciprocans quaero („Съпричастния човек търся“). Също така – In vivo veritas („В живото е истината“) – аз вярвам и уважавам виталните, in situ, тук-и-сега действия. Затова възприемам тази, спрямо Христо Фотев, постмортем активност на някои поети, наричащи го „брат“, като форма на подсъзнателно търсене на опрощаване на грехове, натрупани у тях, когато Фотев беше жив, макар и много тежко болен – през лятото на 1995 г., излизайки от поредното съдебно дело за онаследяването на къщата му в Равадиново, Христо пада в градинката пред стария театър в Бургас. Следва „старата болница“, както бургазлиите я наричаме, вътрешното отделение на приятеля д-р Здравко Андронов, консултацията на невролога доц. Надежда Делева от Варна. И диагнозата за разбити нерви по тялото и в мозъка, сърдечна и белодробна недостатъчност. Всеки състрадателен човек оттук нататък, като види Христо Фотев, трябваше да вика Бърза помощ за неговото болнично лечение. А телевизионни журналисти (Кеворк Кеворкян например) тогава се сетиха да го интервюират по-често, други – да го награждават по-често, отколкото като беше здрав.
„Но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща“ – така беше написал един от тях (Недялко Йорданов) в бургаския вестник „Автограф“. Какви са тези черни метафори, когато на него и на съпругата му беше казано, че Христо е тежко болен и се нуждае от продължително болнично лечение. По това време – о, държава, о, нрави – защо бяхте онемели, ослепели и оглушали за мъките на най-лиричния поет на България! Както и известни български интелектуалци, които – в живота на Христо Фотев (1995–2002) – наричам бездушници. Тук ще посоча някои от тях, с които лично съм говорил с цел да съдействат (съпругата му Виолета да се съгласи) за болнично лечение на Христо Фотев: Недялко Йорданов и жена му, Досю Досев (колкото и много да те уважавам, не мога да не спомена името ти, Досю), Димитър Еленов, Йордан Радичков – големият писател, Бог да го прости, ми каза, че той лично не познавал Христо Фотев и нека се обърна към Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Ще спомена – разбира се – и тогавашния президент Петър Стоянов, който на моите статии във вестници и копия на статиите, изпратени до него, така и не научи, поне що се отнася за Христо Фотев, що е това RSVP (от френски – отговорете, моля). И президентът Георги Първанов не направи нещо държавническо и хуманно за Христо Фотев. Дадената тогава персонална пенсия от 90–100 лева е още една държавна ирония към талантливи и достойни българи. На Христо Фотев не му трябваха толкова много пари за храна и телефони, трябваха държавни пари за лекуването му в болница – у нас, защо не и в елитни болници, като Mayo Clinic в Рочестър, щата Минесота!
Иначе и тримата президенти (ЖЖ, ПС и ГП) устроиха „лъчезарно погребение“ за Христо Фотев. Япония и други културни държави се грижат за своите талантливи хора на живо и се отнасят към тях като национални светини. А ние – приятели, държава и третата съпруга на Поета – не повярвахме на стиховете му:
…Бургас е най-жестокият театър.
И аз съм сам – без никакъв декор.
По-гол съм аз от северния вятър…
Не ме оставяй ти, мой малък хор.
Остава ни, щом сме сгрешили, да се покаем – metanoia (гр. покаяние) означава „промяна на мисленето“ – да имаме съпричастни действия към мъките (и радостите) на другите.
.
