.
Поредната лоша новина днес.
Научих, че на българския родолюбец Ридван Караходжа му е отказано предоставянето на българско гражданство от известния с липсата си на компетентност и експертност Съвет по гражданството. Ридван е от с. Пулево, Ксантийско (Западна Тракия). Селото е населено само с българи мюсюлмани. Като българи са преброени от българската държавна статистика през 1918 и 1942 г. Като българи са преброени и от френската администрация на ген. Шарпи през 1920 г., управлявал Западна Тракия до предаването на този български край на Гърция. През 20-те години на ХХ век българите християни бяха насилствено изселени от Беломорието, там останаха само българи мюсюлмани, които крепят българския език.
Та, сегашната ни (без)родна държавна администрация сложи кръст на държавата ни и международна статистика и отказа да признае за българин един наш сънародник в Гърция, който и днес се бори срещу турцизацията и гърцизацията на тамошните българи мюсюлмани.
Този път това антинационално деяние не трябва да остане ненаказано…
Доц. Спас Ташев
––––––––––––––––––––––––––––
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
Доц. д-р Спас Ташев работи в Института за изследване на населението и човека при БАН. Той е бивш зам.-председател на ДАБЧ, бивш директор на българския Културно-информационен център в Скопие. Автор е на изследването „Българските общности в Западните Балкани. Политически процеси и етнодемографски последици (1913 – 2019)“, първият том от което излезе наскоро. Във връзка с отказа на Съвета по гражданството към Министерство на правосъдието да одобри преписката за българско гражданство на Ридван Караходжа, доц. Ташев търси съмишленици за протест пред Министерски съвет и лично пред премиера Борисов, с искане за преразглеждане на решението на Съвета по гражданство и търсене на отговорност от некомпетентните лица; за широка информационна кампания в медиите; за отстояване на българската кауза пред чуждестранните дипломатически мисии в България.
Ридван Караходжа е чакал две години и половина българско гражданство, преди да получи сегашния отказ. Той достатъчно е страдал заради това, че тачи своя произход и се опитва да съхрани родния си език в страна като Гърция. Която не само не признава, че майчиният език на помаците, които живеят там, е български, но и, въпреки всичките си противоречия със съседна Турция, предлага на децата на своите граждани с такъв произход обучение по турски език като майчин, въпреки че това не е техният майчин език. Това се случва в страна членка на ЕС, която провежда от години подобна политика. А една друга страна членка на ЕС, България, отказва гражданство на хора, родени извън сегашните й граници, които въпреки всичко тачат българския си корен. На Балканите, впрочем, подобно нещо може да се случи само в България. Само българската държава в лицето на свои служители продължава да се оказва толкова късогледа.
.
Стечение на редица обстоятелства, вкл. подготовката ми по проблемите на човешките права/1/, се оказа решаващо за възлагането ми разработването на темата за малцинствата в държавите на Балканския полуостров /2/. Работих усилено и в кратки срокове успях да предоставя обширно изследване по темата /3/. Конкретно за политиката на Гърция по въпроса за малцинствата обърнах внимание върху следното /със съкращения/:
„Следва още в началото да се отбележи, че гръцката конституция от 11 юни 1975 г. не съдържа разпоредби относно правата на лица, принадлежащи към етнически, религиозни или езикови групи /малцинства/. Подобно на Турция, и тук съответният конституционен текст /ал.1 на член 4/ провъзгласява, че „всички гърци са равни пред закона“.
Възприемането на такава формула е показателно. Ясно проличава намерението на гръцките власти да не се отклоняват от приетия преди десетилетия курс за пълна асимилация на чуждия етнически елемент. В тази посока те са постигнали известни успехи, особено по отношение на българския малцинствен елемент.
. . .
Не разполагаме с конкретни данни за наличното в момента население от български произход в Гърция; гръцките правителства отдавна не публикуват статистики, отразяващи действителното състояние на този етнос /което е в унисон с асимилаторската им политика спрямо българите, наричани понякога „славянофонни гърци“, т.е. говорещи български диалект гърци/. Най-простата екстраполация обаче ще покаже, че въпреки няколкократните погроми, забраната да се говори на български, премахването на българските имена и пр., една значителна българска община от поне 100,000 души продължава да живее в Гърция. Населените места от днешната българо-гръцка граница до Солун, въпреки сегашните им гръцки наименования, са обитават предимно от българи; в отношенията помежду си те продължават да общуват на български. Мнозина от жителите им имат близки родственици в България, с които поддържат контакти.
Съобразявайки се със следвоенните реалности, НР България не предявява каквито и да било претенции спрямо който и да било от нейните съседи. Изхождайки от тази предпоставка, обаче, не бива да се стига и до другата крайност: да се отричаме от българите отвъд нашата граница. Без да поставяме каквито и да било условия, същевременно не трябва да си затваряме очите пред реалностите на асимилацията, осъществявана методично и безкомпромисно спрямо българския етнос практически във всички съседни държави.
. . .
Непоследователността на гръцката политика по турския малцинствен въпрос /през 1954 г. е взето официално решение за заменяне на „мюсюлманин“ и „мюсюлмански“ с „турчин“ и „турски“/ улеснява експансионизма на турците. Гърция се опитва да противодействува, позовавайки се на Лозанския договор, според който мюсюлманите в Беломорска Тракия са религиозно, а не национално, малцинство.
Изправена пред реална, макар засега все още не непосредствена опасност от автономия или дори откъсване на тази населена предимно с мюсюлмани територия, Гърция беше принудена да апелира към помашката част от нея. Изоставяйки старите гъркомански концепции, гръцките власти обърнаха внимание на „трако-българския“ произход на помаците, повечето от които говорят български и гръцки, като речниковият /им/ фонд се състои в над 3/4 от български думи. Тези обстоятелства трябва да се имат предвид при планиране на нашата политика по въпросите на лицата, принадлежащи към етнически, религиозни или езикови групи /малцинства/ на териториите на съседните държави.“
===============================================
/1/ Още през 1974 г. /след спечелването на конкурс за преподавател по Международно публично право в единствения навремето Юридически факултет у нас/ публикувах – за първи път в социалистическа България – Хартата на ООН за правата на човека /Всеобщата декларация за правата на човека и Пактовете за правата на човека/. Така хиляди студенти и български дипломати вече разполагаха с достъп до нормативна база, недостъпна дотогава.
Министерството на просветата също прояви интерес и ме привлече като консултант по тази материя. Възлагано ми беше изработването на редица официални документи за ООН и ЮНЕСКО. Всичко това е допринесло за възлагането на изследването за правата на лицата от държавите на Балканския полуостров, принадлежащи към етнически, езикови и религиозни групи /малцинства/.
/2/ В екипа бяха включени още двама колеги-юристи от ЮФ на Софийския университет и Института за държавата и правото при БАН, които обаче не взеха присърце изследването и практическият им принос се оказа почти нулев /което те официално потвърдиха в своевременна нотариално заверена декларация/.
/3/ Изследването беше изготвено и предоставено на поръчителя – отдел „Външна политика“ на ЦК на БКП, и веднага беше засекретено. Доколкото ми е известно, било е депозирано в Секретния отдел на Министерството на външните работи. Достъп са имали само министърът на външните работи Петър Младенов и отделни зам.-министри /предполагам, че изследването е повлияло на бъдещия Генерален секретар на ЦК на БКП и Президент на „Република“ България за негативната му позиция по въпроса за изселването на българските „турци“ в Анадола/.