Не специално напоследък, а още от много, много отдавна, от началото на Прехода и включването ми в политиката, двама души в СДС никак, ама никак не ми харесваха.
Аз се стараех да се взирам в политиците от СДС, да си „купувам“ от тях добри идеи и добри модели на поведение. Като човек от провинцията, бях в двойствено положение. От една страна се оказах признат лидер в Перник, от друга страна в София, във Великото Народно събрание и после в Обикновеното Народно събрание, бях на втори и трети роли.
Но не съм страдал от някакво прехласване пред по-изявените седесари, виждах и силните им страни, и човешките им и политически слабости. Не съм влизал в конфликти с някои от тях, но пък не съм им бил и послушко, момче за всичко.
Моето първоначално самочувствие идваше от подкрепата в Перник и добрата работа, която свършихме и на изборите през 1990 г., когато в града Перник взехме и двата мажоритарни мандата (аз победих тогавашната емблема на номенклатурата в града), а общо бяхме 4:4 (БСП ни би в малките градчета и селата, като тежестта на нашите градски гласове бе три пъти по-голяма от техните селски гласове, но резултатът се оказа равен); и на изборите през 1991 г., когато разбихме БСП.
При все това, пак казвам, двама души от знаменитите тогава седесари никак не ми се нравеха. Това бяха двама натегачи и кариеристи, които ловко, сръчно и истеризирано дърпаха слова на митингите и в пленарна зала, измисляха запомнящи се, но иначе примитивни фрази – „С малко, но завинаги“, „Избори до дупка“, виждаха ми се прекалено радикални, малко ми гьобелсееше словесната им арогантност, а всички в СДС усещаха в ребрата си бруталността на техните лакти в драпането нагоре.
Първият от тях, еднакво виден отвсякъде, влезе в задкулисни разговори с червените и заби нож в гърба на Стефан Савов, за да заеме мястото му на председател на парламента.
По едно време в 36-ото ОНС, по към края, той ме викна в кабинета си и започна да ми говори, че със своята самостоятелност, поведение и изказвания, аз ще изхвърча от парламента при следващите избори. Казах му, че и извън парламента има хора, и я карат някак, не е фатално. Има по-важни неща, според мен – принципи, чест, морал. Той ме погледна с присвитите си очички и произнесе цяла тирада – как той нямало за нищо на света да излезе от политиката, тя е за умните и играчите, останалите са балами! Той ще се държи така и ще прави такива работи, че никога повече да не се вози в автобуси 213 и 280! Тези автобуси са за прошляците, за паплачта. И ето такива ми ти работи.
Пътищата ни се разделиха окончателно от този ден и до ден днешен. Аз, докато още имаше 36 ОНС винаги гласувах със СДС, макар че междувременно Филип Димитров се договори с Жан Виденов за избори, на които от СДС останаха малко, но да са си те, кинжалите, изпитани и проверени.
А този човек, за когото Ви разказвам, докато ми даваше акъл как да си спасявам кожата, тайно и полека си бе осигурил посланическо място, по-нататък си обезпечи още едно, забърка се с едни съмнителни парички в Пернишкия университет, щъка насам-натам и после се докопа до евродепутат. Сега е един от най-фанатизираните защитници на тази власт. И ще бъде, доколкото тя не само му позволява да не пътува с автобуси 213 и 280, но и ред други благинки му дава, да е жива и здрава, и да илЯди!
Вторият от онези забележителни седесари, когото не понасях, е изпечен доносник, накарал дори видялата всякакви аномалии ДС да се чуди как е възможно човек така страстно да иска да донася на другарчетата си – просто по душа, по рождение доносник.
Той постоянно подстрекаваше СДС към крайни действия. Помня как ми се похвали в парламента, че само той не бил поискал никакъв пост засега. Казах му: „Защото още не са ти предложили такъв пост, какъвто искаш!“. Той наричаше Желю Желев джудже, сигурно вкъщи му гореше тайно плакатите, но после отиде при него и какво му е говорил, не знам, но Желю го направи конституционен съдия и му обезпечи 9 години синекурна висока заплата, за да може да си ходи преспокойно на мачове по света и у нас.
Веднъж в един германски град, където бях на конференция на НАТО, играеше български отбор. Отидох на мача, пресякохме си пътищата с президента на този отбор. А около него сюрия навлеци и куфари от голямото добрутро на политиката. Попитах президента, който като ме бе срещал 2-3 пъти из улиците на София ми казваше, че ме уважава, защо ги влачи навсякъде тия безделници. Той ми каза, че така е в политиката и спорта в България, няма спасение от паразити, но иначе е по-зле, защото паразитите са способни на всякакви гадости.
Един от тези куфари и навлеци беше същият този доносник.
А ето го сега – писач на скандалните юридически фантасмагории на премиера и екзалтиран негов бард, умопомрачен негов фен, възторжен негов почитател и шизофрениран негов псалмопеец.
Защо ли пиша всичкото това?
Защото 30 години ще станат как сред безбройните седесари, с които се срещнах през времето на Прехода, двама от самото начало никак не ми бяха симпатични и постепенно ми станаха противни.
И представете си, теорията на вероятностите даже не вярва на изчисленията си, точно тези двама души сега са на най-предния фронт на защитата на ББ, те се пъчат кресливо, те подлагат мъжките си гърди пред всяка амбразура в името на ББ, те плашат безумно обществото със страхотии, които ни очакват, ако ББ не е премиер, те не пестят ругателства и обиди по адрес на протестиращите.
В това не може да има, според скромното ми мнение, нищо случайно.
Затова е добре младите протестиращи да се оглеждат наоколо край себе си и да помнят, че като правило, където има чиста и свята идея, там има и такива като тези двамата, готови да я използват за ракета носител, а като си оплетат кошницата, да я оплюят и омаскарят, подлагайки се в служба но този, срещу когото те, младите, са понесли тази чиста и свята идея на знамената и хоругвите си.
Проф. Николай Слатински
.
