.
За новата книга на Боян Ангелов „МАРИН ДРИНОВ“
(Издателство „Захарий Стоянов“, 2020)
Една от най-светлите, от най-ярките – Марин Дринов. Жив завинаги в паметта на майка България, чието свято име е записано в златните страници на нейната история. Благословен от Бога, белязан от Съдбата със знака на човешката вечност. И вграден от таланта на поета, на писателя и философа Боян Ангелов в неговата книга „Марин Дринов“. Бързам да заявя – тя е и ще остане едно от най-значимите „художествени и научни съчинения, посветени на знакови имена, на владетели, държавници, национални герои, просветители и духовни строители на Отечеството“. Слава Богу, че в тягостно изтеклите години на бездуховност, пълна забрава на най-светлите имена в нашето отдавнашно и особено в недавнашното ни време, не престава да ги приютява, да ги спастря и възвисява водещото, похвално родолюбиво, най-българското издателство „Захарий Стоянов“, чрез своята знаменита, специална поредица „Дълг и чест“.
Винаги съм преодолявал въздържанието си да изрека своите, проверени във времето, изповедни думи за човека и поета Боян Ангелов: той върви с ясно чело срещу насрещните ветрища на живота, дарява добрите с добра дума, но никога не хули неоснователно, а намира път към истината и е готов да поведе по него и съгрешилите. Той е раним като всеки поет, но несправедливо не наранява никого, верен на своето благонравие. Той преживява своя свят честно, но може да съпреживява и съдбата на другите. Той е искрен в приятелството и в творчеството си. Верен на принципите си, на обичта си към любими и близки хора, предан на родовото си наследие, на род и родина. Тези мисли дойдоха у мене, когато за втори път затворих кориците на най-новата му книга за тази изключителна личност – Марин Дринов. Да, само човек, само творец като него, може да се възхити от многопосочния и многопластов живот на знатния панагюрец, и с вдъхновение, с точни, богати български слова да възвиси образа му. И да прибави към изписаните страници за него и своите, с блестящо озарение, с възрожденско и съвременно звучене, думи. Като панагюрец и като българин.
Оттук ми се иска и да започна своите впечатления от тази негова книга. Допусках, че ако не бе засукал майчино мляко в това историческо българско гнездо – Панагюрище, ако нямаше за детството му и за по-сетнешния му живот неговите богати традиции, славата от подвизите на панагюрци с емблемата им Райна Княгиня и все по-ярко светещите дири в панагюрските простори, и в духовните пространства на България от възрожденски и по-късни държавни и културни градители с имената на най-високите между тях – Нешо Бончев и Марин Дринов, може би авторът Боян Ангелов нямаше да прояви такава страст, любов и талант за възвеличаването на образите им. Сега знам – тъкмо заради това той ни води из лабиринтите на времето, през слънчеви и мрачни събития, в срещи с тъмни люде и с човеци, верни на делото, врекли се и посветили се на България. Да прибавя щрих подир щрих, нови черти от техните характери – на двамата велики панагюрци, духовни братя, отдали се в служба на Отечеството.
Вече и у него се е родило и се е вселило в душата му чувството на гордост, че живее в града на тези легендарни личности. Ето и неговата лична изповед: „Осмелявам се да пиша за този недостижим българин и поради обстоятелството, че Дриновият дом в Панагюрище е съседен на лелината ми къща. Дели ги само каменен дувар с комшулук. Като малък играех сред тъмнозелените чимшири край неговата скромна къщичка, със стени, по-сини от юнско небе. Първите ми ученически години преминават в училище „Проф. Марин Дринов“, чиято сграда гледа към неговия дом музей, а през далечната ми младост бях преподавател по история в това училище. Такива са сетивните ми спомени, а с всяка отминаваща година се уверявам, че Марин Дринов е сияещото огледало на българската доблест, което като в Манасиева летопис възвисява образите на царе, патриарси, книжовници и харамии, чиито имена са изписани с нежните извивки на новобългарското азбуке. Неговото и нашето азбуке“.
Знам и съм убеден, че бъдещето и целия досегашен живот на Боян Ангелов е обвеян със славата на миналото на Панагюрище и е запленен от светлината на високохуманните дела на велики възрожденци, сред които най-ярко блестят имената на Нешо Бончев и Марин Дринов. И двамата вървят по свои пътеки и пътища, но с една мисъл – за родните корени, работят и творят за духовното въздигане на панагюрци и на вси българи. И двамата воюват кой как може за тържеството на свободата на своя народ. Ние дължим много на автора на „Марин Дринов“, който майсторски, с чувство на признателност и преклонение, вае образите и на двамата, макар и различни в някои свои прояви на човешките и творческите си позиции. Отдалечавайки се един от друг за кратко през годините, те не се разделят, стане ли реч за родното Панагюрище и за скъпото Отечество. И намират най-благи, най-съкровени думи един за друг.
Чета и препрочитам книгата на Боян Ангелов и разбирам, че тя е изпълнена със сияещия образ на един от най-големите „първопроходчици“ на нашата национална духовност. До него е и високият ръст на съгражданина му Нешо Бончев, първият литературен критик на България. Общото в съдбата им? Авторът ни известява, че: „Марин Дринов учи при мъдрите възрожденци Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненов. Още е ученик, когато става спомоществовател на съставения от панагюреца Велко Каролеев „Месецослов или Календар вечний“, в който е записано, че датата 11 май трябва да се чества като особен празник, защото тогава са родени едноутробните братя Кирил и Методий, родом българи и създатели на българската азбука. Заедно с приятеля и съученика си Нешо Бончев стават подидаскали, а малко по-късно са избрани за главни учители на Панагюрското мъжко училище. Те обучават на българопис и любородие малките панагюрчета, станали по-късно безстрашни въстаници и опълченци от охраната на Самарското знаме.“
До най-ситни подробности, преминавайки край всички пътножитейско-творчески знаци в широките, чезнещи в безкрая на историята ни пространства, Боян Ангелов отбелязва и удостоверява фактологически преплетената обща съдба на тези исполини на българския дух и на националната ни духовност. Подпомогнати от Панагюрската община, те заминават в Русия, където и двамата завършват Киевската духовна семинария и Историко-филологическия факултет на Московския императорски университет. Особено активни са в утвърждаването на създаденото през 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество. Негов вдъхновител и първи председател е Марин Дринов, с основна мисия – да е първото сериозно научно и обществено обединение за нравственото и умствено издигане на нашата народност през последните години от турското робство. В истинско духовно словесно средище се превръща създаденото от Марин Дринов „Периодическо списание“, което бързо печели популярност и респект сред патриотичната интелигенция и сред научните среди у нас и в Европа. По негови страници понякога думите на двамата учени панагюрци предизвикват взаимни несъгласия, но те не са повод за отказ от служенето им на общата национална кауза, изразено от проф. Дринов: „…човек като разумно и нравствено същество трябва да се грижи и за общото добро, а първо и първо за доброто на народа си.“ Много интересни, понякога деликатни и не съвсем убедителни, са словесните конфликти и дори позиционни отстъпления в публикациите в двете активни с деятелността си издания „Периодическо списание“ и „Читалище“, по страниците на които кръстосват шпаги най-изявени научни и политически люде. Достатъчно е да споменем само случая с публикациите в първите броеве на издаваното от българското читалище в Цариград едноименно списание „Читалище“ от неговия главен редактор Марко Д. Балабанов и острия отговор с критическия си език на Нешо Бончев. Принципни разминавания е имало и в позициите на двамата панагюрци, вече спечелили европейска слава. Особено Марин Дринов.
Прелиствайки страница след страница на тази изключително богата и силна книга се убеждавах, че благодарение на многопосочната си задълбочена издирваческа работа, на придобитото майсторство и опит на писателското и научното поле, Боян Ангелов наистина е биографът и библиографът на феномена на научната, философската и литературна личност Марин Дринов. И това е естествено, защото авторът е един от водещите ни съвременни поети и публицисти, с докторско звание в областта на философията и написал значими книги от такъв характер. Ще спомена само: „Античната философия и Българското възраждане“ и „Нешо Бончев в контекста на Българското възраждане“. Иначе образът на проф. Марин Дринов нямаше да е така обаятелен, пленителен и величествен с евристичен принос в духовното развитие на България, белязан от неговата удивително активна деятелност. Ето: през 1865 г. се дипломира в Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен „кандидат на филологическите науки“ и през следващите две години като частен учител на княжеското семейство Голицини живее в Женева (Швейцария), където пише „Страшни ли са за народността ни фанариотите и йезуитите?“ и други статии. По-късно със същото княжеско семейство се премества в Прага, където живее две години, после се установяват в Неапол – Италия, откъдето пише своите три писма, статията си „За новобългарското азбуке“, публикувана в книжка втора на „Периодическо списание“. На два пъти посещава България, където е посрещан възторжено и печата в същото издание студията си „ОТЕЦ ПАИСИЙ – неговото време, неговата история и учениците му“. Следват пътувания отново със семейството на княз Голицин в Париж, Рим и Женева като в предиобедните часове учи княжеските деца, а следващото време прекарва, „потъвайки в тайнствата на европейските библиотеки, търсейки свидетелства за достолепието на българските царства.“ Освен това предприема на два пъти доста продължителни пътувания из Османската империя, за да открие нови исторически свидетелства за научните си теми и като пчела да събира неизвестни истински бисери на българското народно творчество. И в същите времена не забравя и не скъсва връзката с родното Панагюрище и скъпото си Отечество.
Всеки изследовател на живота на този истински исполин в духовните пространства на България през Възраждането се затруднява да изброи в определени страници поставените от него жалони по дългия път на тези пространства. А той е и неговият житейски път. Ще назова основните от тия жалони, открити и описани от автора на книгата – Боян Ангелов. Марин Дринов е един от създателите на Търновската конституция, борец за автономията на българската църква и тълкувател на нейната история. Автор е на идеята за преместването на столицата ни от великопрестолния Търновград в София, след като е избран за вицегубернатор на града. Нему се пада честта да е ръководител на Отдела за образованието и духовните дела при Временното руско управление, като въвежда най-прогресивни за епохата форми и модели в просветата. С присъщата си ерудиция той доказва с блестящи аргументи, че Охридската архиепископия е прекият наследник на Преславската и Търновската патриаршия и винаги е бил убеден, че населението на Македония е българско.
И още конкретни факти: по идея на Марин Дринов е създадена Народната библиотека в София, той утвърждава като учен новобългарски книжовен език, „който обхваща в единно цяло многобройните народни говори, разпръснати из долините и планините на Мизия, Тракия и Македония“. Освен това горещо подкрепя, като техен радетел, славянските комитети в Русия. Независимо от отделни негови несъгласия с политиката в тази съдбовна за него страна, чийто народ дълбоко уважава и цени, Марин Дринов е със самочувствието на убеден чист русофил. И неслучайно завършва своя живот в нейните предели, оставайки до кончината си професор по история и славянознание в Харковския императорски университет. Напуска България – омерзен, с огромна болка в сърцето си, наблюдавайки недостойната, грозната политическа обстановка от първите още дни и месеци на 1879 г. С неистово настървение създадените политически партии и техни лидери се хвърлят в ожесточени боричкания кой да вземе, да заграби по-голям дял от властта. Да докопа кормилото за управление на държавата.
Имам чувството, че откакто се помни и по време на писането на своята книга, Боян Ангелов е въздигнал в сърцето и в душата си недостижимия свят образ на Марин Дринов. За него той „унаследява най-чистите и безкористни черти на първите наши възрожденци. Нещо повече. Той им издига неръкотворен и неразрушим пиедестал, поставя ги в началото на възраждащата се българска слава… Неговият вдъхновен живот заслужава нашата дълбока почит, защото разкрива по възхитителен начин българската храброст и нравствената неумолимост на отечествената памет“.
Петър Андасаров
.
