.
За чудесата в живота ми
Няколко месеца преди да навърши три години, дъщеря ми Мария стана една сутрин и каза, че днес е неделя и всички отиваме на църква. Трябва да уточня, че това не се беше случвало в семейството – да ходим на църква в неделя. По празници и поводи – да, но защото е неделя – никога. Но когато 3-годишната ти дъщеря го каже, го правиш, дори се засрамваш, че ни си се сетил сам. Затова станахме, облякохме се и тя с гордо чувство, че води групата, тръгна най-отпред.
Аз знаех в коя църква искам да отидем. В „Свети Георги“. Бях ходила там няколко пъти преди тя да се роди, за да измоля от Богородица още едно детенце – представях си го момиченце и с име Мария. Има една икона на Божията майка с Младенеца, която е пред олтара в храма. Винаги отивах при нея, опирах чело в стъклото и я молех да ми помогне. Не с големи и сложни молитви, такива не знам, а и, както пише в Библията: „Бог познава безумеца по многословието“. Молих се така, както бих се помолила на моята майка… И няколко месеца по-късно чудото се случи. Но след раждането на Мария не бях ходила там с нея. Отидох веднъж сама, за да благодаря. Кръщенето й беше в друг храм и по-често съм я водила там.
Влязохме в църквата, взехме си свещички, показвах й как да събере трите пръстчета и как да се прекръсти, и какво означава всяко пръстче. Казах й, че като запали свещичката, може да помоли за нещо. Заведох я пред иконата на Божията майка да представя моята Мария и отново да й благодаря. Вдигнах я, за да може да я види и да сложа ръчичката й на стъклото. Там, където съм си опирала челото… Беше много вълнуващо и цялата бях безкрайна благодарност…
Излязохме навън и попитах Мария дали й е харесало в църквата.
– Много ми хареса, мамо. Аз и преди съм идвала и много ми е харесвало.
– Тук не си идвала, миличка. Ходили сме в други църкви. В тази не си идвала – й казах аз, за да я ориентирам.
– Идвала съм.
– Кога?
– Като бях малка. Идвах и те чаках. Ти идва тук няколко пъти, но не ме взимаше. Чак на третия път ме взе.
– Къде си била, Мими? – я питам.
– Ами тук. – И ми посочва църквата. – Тук е пълно с малки деца, които плачат за майките си и ги чакат да ги вземат.
– Къде има малки деца?
– Вътре. Има малки деца, които чакат. И идват майки, и ги вземат. И така стават семейство…
Не знаех какво да кажа… Тя не знаеше, че съм идвала тук да се моля за нея. Не й бях казвала.
– А сега помоли ли се за нещо като запали свещичката?
– Да.
– За какво?
– За каквото се моля винаги.
– Така ли!? И какво е то? – Дори не знаех, че го е правила преди.
– Всички хора да се обичат!
Мария е моето чудо, от което се уча всеки ден. Затова и често й повтарям, че е „на мама подаръчето“, и съм сигурна, че ме е чакала да я взема. От нея се уча на обич, на мъдрост, на толерантност, но и на нетърпимост… с други думи, уча се на живот. Мисля, че за това ме е избрала.
Сигурна съм, че децата идват на този свят със спомени и уроци от минали животи, които забравят с възрастта. Казват, че преди детето да се роди, ангел го целува по челото и то забравя, каквото знае, но някои деца извръщат леко глава и целувката не успява да заличи всичко… Такива деца има много и е голямо удоволствие да ти разказват какво е животът, според тях – с няколко думи или изречения обобщават дори тежки житейски ситуации и ти предлагат уникални решения.
Истината е в думите на децата и старците, защото само те могат да чуват сърцата си. Само трябва да ги слушаме!
Искам да чувам сърцето си…
.
Диана Стефанова
–––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
