От 2006 г. насам, в следобедните часове на 8 септември, бях свикнал Димитър Димитров да ми носи снимки от поредното честване на „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Събитие, на което пет-шест т.нар. „ветерани” от „Съюза на бойците на народноосвободителните войни” полагаха кошничка с пластмасови цветя и държаха речи с антибългарски послания пред чешмата, която кметът преди петнайсетина години им беше построил с общински пари за тази цел, в самия център на града, на три крачки от паметника на Левски.
Сами по себе си, и чешмата, и честването в непосредствена близост до паметника на Левски поругават символа на българската свобода, и заедно с другите гафове на кмета Владимир Захариев, не само го превърнаха в „персона нон грата” в България, но и леко обтегнаха българо-сръбските отношения.
Тази година, за наша приятна изненада, останахме без тема.
„Ветераните” не се появиха на 8 септември. Не се появиха и на 9 септември. За първи път от Втората световна война насам, в Босилеград не прозвучаха изтърканите от дългогодишна употреба яростни речи за „българските фашистки окупатори” и за „героизма” на Титовите партизани.
Догадки много. Може да им омръзнало на хората да им се „влачат” снимките по социалните мрежи и просто да са „забравили” и да са си отишли на пазар в Кюстендил. Може и да ги е „досрамяло” от укорите на българските дипломати в Белград и Ниш. Все пак, някои от „ветераните” имат българско гражданство, карат български коли и децата им учат и живеят в България. Може и да са се „разкаяли”, което все още ми се вижда малко вероятно, ама знае ли човек.
Както и да е, като за начало не е лошо.
Трябва да поощрим кметската власт и Националния съвет на Българското малцинство да направят още няколко стъпки, за да подобрят отношенията си с България и евентуално някога отново да спечелят нейното уважение. Защото Босилеград загуби страшно много от антибългарските изцепки на кметската власт. И не заради КИЦ „Босилеград“, Демократичния съюз на българите и Сдружение „ГЛАС” – както неведнъж са се изказвали кметът и неговият заместник, а за няколко съвсем конкретни неща.
Първо, обидното отбелязване на 8 септември като т.нар. „Ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация” е нещо, което няма да търпи никоя уважаваща себе си държава, особено пък членка на Европейския съюз.
Второ, отказът на кмета да разреши поставянето и впоследствие „арестуването”, по негова заповед, на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром и отказът да посрещне българската вицепрезидентка г-жа Илияна Йотова, дошла по този повод в Босилеград на 15 май 2017 г. И затова няма как да е виновен КИЦ-ът, защото това го направиха лично кметът и владиката Пахомий, на среща в кметската канцелария, пред българските дипломатически представители – генералния консул на Р. България, г-н Едвин Сугарев, и първия секретар на българското Посолство в Белград, г-н Юлиян Китипов.
Трето, принуждаването на българските инвеститори Валентин Златков от Кюстендил и Марин Радевски от Троян да напуснат Босилеград. Това, че модерните фабрики, които те впоследствие построиха в Кюстендил и Вранска баня, не стана в Босилеград, е благодарение единствено на кмета на Босилеград.
Мога да изброявам и още, но ще спра дотук.
Без да съм говорител на Външно министество на Р. България, бих искал да препоръчам на босилеградските управници най-накрая да преосмислят поведението си и, от привърженици на комунизма и на великосръбския национализъм, да понаучат нещичко за ценностите, които са неразделна част от европейския начин на живот – човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и права на човека. В крайна сметка, това е светът, в който искат да живеят техните деца.
След „забравянето” за 8 септември (надявам се да е завинаги), нека да помислят дали да не възстановят името на Гимназията, да променят името на Основното училище „Георги Димитров”, имената на главните улици „Маршал Тито” и „Георги Димитров”, да премахнат „антифашистките” плочи в Долна Любата и Горно Тлъмино. Това нищо няма да им струва, а значително може да подобри позицията на Босилеград в България.
На следващ етап могат да разрешат поставянето на паметните плочи на жертвите на Босилеградския погром като цивилизован акт на отдаване на почит на жертвите от войните и стартиране на процес на помирение между двата народа – сръбския и българския. После да дадат шанс на българския бизнес, на туризма и здравата околна среда, а не на наркокартелите, които идват да изпират мръсните си пари във ВЕЦ-ове и мини, застрашаващи здравето и живота на босилеградските жители.
Има и още. Препоръчвам им да прочетат за домашно „Платформата за защита на правата на българското малцинство в Сърбия”, която на 15 юли 2013 г. в Ниш подписаха Националният съвет на българското малцинство и петнайсетина НПО-та и малцинствени партии. В нея е казано почти всичко, което трябва да се направи в интерес на българското малцинство, в интерес на българо-сръбските отношения и в интерес на членството на Сърбия в ЕС.
Също така, би било добре за Босилеград и за босилеградските управници да престанат да пишат своите неграмотни доноси срещу КИЦ-а в София. Не, че това нас ни притеснява, а защото по тоя начин излагат и себе си, и Босилеград в очите на официална България, защото и след тия писма, и след всеки разговор на тая тема, навсякъде ги посрещат с присмех и презрение.
Както и да ни клепат в София и в Белград, българските държавни институции, Европейският парламент и Европейската комисия отдавна се произнесоха в полза на КИЦ „Босилеград“ и Сдружение „ГЛАС”, и колкото и да блъскат на тая врата, тя няма скоро да им се отвори.
Иван Николов
.
