Преди две години написах „110 години (не)зависими. Или повече въпроси, отколкото отговори на това „Какво е Независимост?“, публикувано във в. „168 часа“. Сега пиша „112 години (не)зависимост. Или сътрудничество, базирано на зависимост, е васалитет, а не независима държава“.
Non ducor, duco. (Не ме водят, аз водя.)
Независимостта на България е провъзгласена с „Манифест към българския народ“, прочетен от премиера Александър Малинов на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. Четиридесет мъченици” в старата столица Велико Търново.* Дотогава сме били трибутарното княжество, зависимо от Османската империя, на която сме били задължени да плащаме трибут – годишен васален данък. Високата порта на империята обаче иска баснословната сума от 650 милиона златни френски франка, за да признае независимостта на България. На което българският премиер отговаря: „Дори и да можем да ги платим, българската независимост не може да се откупува.“
Може ли човек да сътрудничи и да бъде независим – едновременно? Колко взаимодействащи-и-независими хора (Homo recipendence – от H. reciprocans и H. independence) per capita от населението има в Европа и САЩ? Еднаква ли е дефиницията за тези човешки изяви в съзнанието на хората от Запад и Изток? Големият смисъл да бъдеш Homo recipendence е да имаш куража да отстояваш личното си, обществено и национално достойнство.
Днес, 112 години след провъзгласяването на България за независима държава, в честотния речник на българските политици, думите „независимост“, „достойнство“, „любознание“, „култура“ се изричат предимно в дните на национални празници. Сега, във времето на глобализация и суперлиберализъм, на първите места са думите „евроатлантически ценности“, „Европейски съюз“, „НАТО“, „партньорство“. Изричани хвалебствено и сервилно, в тях „не е позволено“ да има дори намек за национална независимост и за национално достойнство, въпреки че официално има „Европейския кодекс на поведение за партньорство“. И посланици на „велики държави“ в България.
Господа и госпожи политици, сътрудничество, базирано на зависимост, е васалитет, а не независима държава. Когато то е съчетано с независимост, се получава „Сътрудничество-и-независимост правят силата“ – това е по-полезен девиз за България, отколкото „Съединението прави силата“ – още повече, че това е буквален превод на белгийския девиз „L’Union fait la force“. „Сътрудничество-и-независимост правят силата“ трябва да е изписано на традиционната сграда на Народното събрание (не на бившия комунистически дом). За изпълнението на Девиза трябват политици, верни на „Не ме водят, аз водя“ – водачество, базирано на образованост и култура на емпатия и демофилия. Не ги ли изберем, ще продължаваме да стоим в ъгъла на кръга, нарисуван с 27 звезди.
Важнослов за сътрудничество и независимост
През XIV век френският философ Жан Буридан поставя две, вързани с едно въже, магарета точно по средата между две купчини сено – с еднакъв размер и качество. Приказката за двете буриданови магарета ясно показва, че сътрудничеството е по-добро от конфликта. Когато се опитват самостоятелно да достигнат до купчината сено, двете магарета остават гладни, и двете губят (lose-lose solution). Когато седнат и размислят – без някой да им налага решението си – те достигат заедно първо едната, после другата купчина сено и се нахранват. Така и двете магарета печелят (win-win solution). И, за разлика от българските политически партии, успяват да просъществуват.
Тази приказка е препоръчително да се прочете от всички политици. Поведението на сътрудничество има и здравословен заряд. В книгата The Stress of Life, публикувана през 1956 г., професор Ханс Селие писа, че един от начините да намалим действието на вредния стрес (дистрес) е да си сътрудничим едни с други. И още, с магнитен резонанс (MRI) се вижда, че едни и същи мозъчни структури и молекули участват в опосредстването на сътрудничеството и удоволствието.
А на независимостта и достойнството?
Д-р Георги Чалдъков
––––––––––––––––––––––––––––-
* Преди няколко години проф. Никола Георгиев каза: „Още тогава вътре в България има голямо противодействие срещу него. Княз Фердинанд става цар. Прозорливи хора са виждали, че това е началото на неговото единовластие, а още по-прозорливи хора са виждали, че това е началото на катастрофи за България. И тези две катастрофи настъпват. И царят, Фердинанд, позорно бяга от България. Тези неща са известни на интелигентни хора, и не само на тях.
.
