Защо Стамболов казва, че Македония може да бъде гробницата на България? – този въпрос задава Светослав Стамов на Фейсбук страницата си. По-долу Ви представяме неговия коментар по темата, много актуална в последните месеци, в които се водят преговори за историята ни.
Има нещо, което на гражданите на Северна Македония не им отърва да разберат или не искат да разберат. Потомците на македонските мигранти в България са от порядъка на 3 милиона души. Буквално няма място в България без македонски квартал – дори в най-отдалечената точка от границата ни с Македония. И Бургас има македонски квартал. Равда и Равадиново – също. Но никъде няма толкова много македонски мигранти, колкото в София. Там са стотици хиляди. Едва ли има софиянец без македонска кръв. Македонската диаспора в България е масивна, енергична, интелигентна и изключително влиятелна. Тя не се ограничава до Димитър Благоев, Георги Димитров или Андрей Ляпчев. И никой не може да й каже „не“.
Всеки български политик, който исторически се противопостави на исканията на тази диаспора за Македония, умира. Умира духовно, а много често и физически. Защото македонците никога не биха се отказали от Македония. Да започнем от Стефан Стамболов – убит от ВМРО, като отмъщение за Коста Паница и заради политиката му по отношение на Русия, която според ВМРО е пречка за освобождението на Македония; и стигнем до Александър Стамболийски – също убит от ВМРО, също заради отказ от Македония и пасивност. След това на българските политици им става ясно, че са заложник на македонската диаспора и за всяко отклонение по отношение на Македония ще заплащат с главите си – нека си припомним Ванче Михайлов и Тодор Александров. Оттам нататък, никой не може да свали Македония от програмата, дори и да иска. Дори Тодор Живков не посмя.
България не може да се откаже от историческата си връзка с Македония и общото ни минало, защото правителствата на България управляват страната си от един де факто македонски град – в македонско обкръжение, на което са заложник. Това ясно го съзнават дори Фердинанд и Борис. От освобождението си България е заложник на македонските интереси, а българските политици са пленници на македонската диаспора. В името на тези интереси са загинали стотици хиляди български войници. Не в името на българската кауза – не, а в името на македонската!
България и Македония са все така в една кървава „братска“ прегръдка. Това е, което уважаемите северомакедонци не разбират.
Не, България не се води от идеала на Санстефанска България; няма нищо такова, никога не е имало и никога няма да има! Има една огромна македонска диаспора, която на практика обхваща цяла България – дори дядо Вазов е от Янинско, както и десетки селища от Подбалкана и Родопите, включително, например, Батак. Да, Батак е създаден от македонски емигранти – каквито са на практика всички българи, стига да се върнат достатъчно далеч в родословието си. България е заселвана от запад на изток през Средновековието – първо заради демографския натиск на албанските господари на македонските българи, второ заради опразнените равнини на Източна и Централна България – където има земя, а няма албанци, което е достатъчна причина миграционните потоци да тръгнат още от 15-ти век.
България не иска нищо от Македония, без едно признание на общата ни история. Тя не може да спре да го иска. Тя не иска извинения за обидите, нито хвалебствия за стотиците хиляди българчета, загинали по далечни чукари в името на македонската кауза, защото ни цар, ни политици, ни парламент, са можели да кажат „не“ на македонската диаспора и искането и „България да освободи Македония“. Повтарям – това никога, никога, никога не е било мотивирано от мегаломания или някакъв македонски идеал, а това, че България е пленник – пленник на Македония, която я е използвала и ще продължи да я използва, както намери за добре. Това трябва да спре, най добре днес, защото вчера вече мина, или най-късно утре.
Какво се иска от Северна Македония? Да признае една истина – общото ни историческо минало, за което има безспорни доказателства. Това е всичко – от Средновековието, до Балканските войни, огромното болшинство от македонските българи се самовъзприема като българи и е с българско съзнание, а огромната им диаспора в България притиска правителствата да водят войни за освобождаването на Македония, много често – в противоречие с интересите на българското княжество; защото, който каже „не“, пада от власт, губи милиони гласоподаватели от македонската диаспора, а най-често получава и куршум. България дори няма избор на чия страна да воюва и през Първата, и през Втората световна война. Цар Борис никак не иска България да навлиза в Македония – но знае – който каже не, получава шут или умира.
Уважаеми северномакедонци – време е разделно. България не може да направи и стъпка назад по отношение на общото ни минало. А, ако го направи, отива право в пропастта и Македония се превръща в гробницата на България. Всичко, което се иска днес от македонските политици, е да го разберат. Останалото са лесни подробности без никакво значение.
Всички българи, до един, трябва да са наясно, че не можем да отстъпим. Нямаме никакъв избор. Който си въобразява обратното, греши. Тая прегръдка насила, в която едната страна, окървавена и изнемощяла, не престава да нарича другата „брат“, а „братът“ да го ръга с чекия в гърба, трябва да спре. Не могат да го разберат в Северна Македония? Толкова по-зле за тях. Аз пък мисля, че могат да го разберат.
Ако македонец се чувства българин, е добре дошъл в България – така са направили моите собствени дядовци. Нито ще са първите, нито последните. Не помня българин да е отишъл да проси милост в Македония, да получи покрив над главата си, платен му от македонското правителство. Да му бъде дадена защита, подслон, дом, живот и сигурност – както ги получил в България примерно собственият ми дядо. Ние не купуваме, както го правят сърбите, ние даряваме. Даряваме живот, убежище, дом, работа и кариера – после българският народ дружно тегли. Никой македонец не е дошъл в България насила – всичките са бягали от някого или някъде, и няма един да е дошъл с повече от чифт скъсани гащи. И един не е оставен на улицата. Това болно въображение у македонците, че „България иска Македония“, трябва да спре.
Достатъчно идиотии свършихме за един век – от емоции, от сантименти и криворазбрана любов. Има интереси на България, които, ако ще отстъпваме, по-добре да ни няма.
––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Очакваме Вашите мнения и коментари по повдигната актуална тема.
.
Добри Терпешев за Беломорска Тракия и македонците в България
Eдна одиозна фигура доминира в българската политика в годините непосредствено след 9 септември 1944 г. С истински и значителни заслуги към БКП, но същевременно необразован и простоват, Добри Терпешев бързо се превръща в посмешище. На всичкото отгоре обичал много да държи речи и станал обект на подигравки и от чужди, и от свои. Но извън комичните ситуации, които предизвиква, комунистическият държавник е виновен и за някои съдбовни грешки като оттеглянето на българската армия от Беломорието.
През септември 1944 г. той заминал за Беломорието. В Гюмюрджина новата власт набързо свикала митинг. Цялото българско и гръцко население на града се стекло на него, за да чуе какво ще решават новите управници. Пръв на импровизираната трибуна на балкона в хотел „Астория“ в центъра на града се изтъпанил Добри Терпешев.
«Братя гърци, Тракия никога не е била българска и никога няма да бъде!“, обърнал се той към множеството.
Настъпили напрежение и хаос. Българското население е направо попарено от предателството на Добри Терпешев.
А гърците започнали радостно да викат: „Зито! Зито!“ („Ура!Ура!“).Все пак се чули възклицания на огорчение от тълпата. „Ами ние какво да правим, къде да ходим?!“, питали българите. „Който ви е довел тук, той да ви бере гайлето“, отговорил им троснато партийният вожд.
На митинг в Драма от балкона на кметството, пред събралите се гърци той изрича друга „крилата“ фраза: „Българите са най-големите убийци на гръцкия народ.“ Свещеникът, стоящ на балкона, пуснал пари в джоба на преводача и помолил: „Заклевам те, не го превеждай!“ Гъркът замълчал… Най-лошото било, че Терпешев издал прибързано заповед за връщането на българските войски от Беломорска Тракия още преди руснаците да са му заповядали.
Актът, който е подписан и от Сава Гановски и Димитър Нейков, се оказва безпрецедентен случай в световната история. Причината е, че територията не е предадена на суверенната гръцка държава, а на комунистическите партизани от ЕЛАС. Подарена е с протокол без никакви преговори и без да бъдат поискани абсолютно никакви гаранции за сигурността на сънародниците ни, намиращи се в онзи момент там. На практика на червените партизани е подарено и българското военно и гражданско имущество, намиращо се в онзи момент там.
По този начин са ограбени огромните складове на българските тютюнотърговци в Драма, Кавала, Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, както и цялото лично имущество на българите. Без пари, само с дрехите на гърба, те се връщат в България. Друго чудовищно престъпление на Добри Терпешев, Сава Гановски и Димитър Нейков е, че наред с имуществото предават на ЕЛАС и 10-15 българи от гражданската администрация начело с областния управител д-р Стефан Клечков. В средата на октомври 1944 г. д-р Клечков и останалите българи били изведени от Хасковския затвор и откарани в Беломорието, където ги дали в ръцете на ЕЛАС. В продължение на няколко месеца червените терористи ги подложили на неимоверни публични унижения и мъчения. После започнали публичните екзекуции. Д-р Стефан Клечков е убит на 13 февруари 1945 г. край старото гробище на Драма след нечовешки мъчения. В началото му извадили очите, после го заровили прав, като не засипали с пръст само главата му, и го оставили да издъхне при нечовешки мъки. Междувременно Добри Терпешев заминал да участва в делегацията за подписване на примирието с антихитлеристката коалиция на 28 октомври 1944 г. в Москва.
Интересното е, че в съветската столица дори Булганин се учудил на прибързаното оттегляне на армията ни от Беломорието, но вече било късно. Добри Терпешев, който междувременно е произведен за генерал-лейтенант от правителството на ОФ, не спира с глупостите и след завръщането си у нас. След изтеглянето на германците от територията на Македония през ноември между 28 и 30 декември 1944 година в Скопие се провежда Второто заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ). В качеството си на самообявила се за върховна представителна и изпълнителна институция АСНОМ взема решение за включването на Вардарска Македония като федерална държава в рамките на Югославската федерация. Като представител на правителството на България и БРП(к) Добри Терпешев приветства “освобождението” на Македония и “справедливото решаване на македонския въпрос” чрез даденото право на Македония “да живее независимо и свободно”. На заседанието, без никой да го е упълномощил, той говори от името на българското население на Пиринския край и обещава, “че трябва да се върне този дял от Македония, който днес се намира в границите на България, и да се приобщи към Македония в Югославия”.
Само по една случайност не се повтаря беломорската трагедия. Направената “декларация” от Добри Терпешев изумява дори английските дипломати, които се оказват по-големи български патриоти от него. Чрез незабавни дипломатически действия от страна на английското външно министерство и неговите представители в Москва, Белград и София Великобритания заявява, че е против всякакво прекрояване на българско-югославската граница и против всякакви налудничави идеи за изкуствено създаване на “велика Македония” под сръбско ръководство. Подобни разговори с българския министър на външните работи Петко Стайнов провежда и английският представител в България Хъстон Босфил. Основна тема е дали декларацията от Добри Терпешев на Второто заседание на АСНОМ, че България е готова да върне на Югославия Пиринска Македония, е официална позиция на българското правителство. Първият български дипломат го успокоява, че Терпешев е говорил като представител на БРП(к), а не на правителството, че то за разлика от англичаните не е изпращало на споменатото заседание официален представител. С този гаф обаче дори и за партийните му другари станало безпощадно ясно, че колегата им е безнадеждно тъп Решили при първа възможност да го назначат на друга длъжност и постепенно да го махнат от изпълнителната власт. Назначили го за председател на Върховния стопански съвет и на Държавната планова комисия (1945–1950). С идването на Вълко Червенков на власт го изпратили в още по-глуха линия – председател на Международния съюз на борците против фашизма. Но и на новото поприще бай Добри продължавал да бълва глупости. Бил много активен и почти не оставял въпрос, независимо от коя сфера на живота е, по който той да не вземе отношение. За щяло и нещяло дръпвал обширни речи, които богато гарнирал с „народни мъдрости“ и нецензурни фрази.
Казват, че много обичал да обяснява защо народната власт няма да падне: „И на коча мъдите се клатят, ама не падат!“
Все пак Терпешев запазил поста си във върха на партията чак до 1958 г. Простодушен и самоуверен, той обаче пропуснал да забележи кога вятърът от Москва задухал в друга посока. Имал неблагоразумието да се опълчи срещу Тодор Живков на прословутия Априлски пленум, където го разкритикувал съвършено безцеремонно със следната убийствена присъда: „Другарят Живков е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България.“ И като резултат от това на 80-годишна възраст го изключили от партията, отнели му пенсията и го изселили от столицата в Плевен. Изпада в немилост – изселили го и му отнели всички привилегии. Махнали го дори от снимката със заседанието на Главния щаб на НОВА от подготовката на въстанието на 9 септември. Умира през 1967 г.
От Уикипедия:
«Добри Терпешев е роден на 15 май 1884 г. в с. Изворово. Завършва начално образование. Член на Българската работническа социалдемократическа партия от 1903 г. Мобилизиран е по време на Балканската война. За антивоенна дейност е осъден на смърт през 1912, впоследствие е амнистиран.
През 1924 – 1925 г. е политически ръководител на Хасковската комунистическа чета „Христо Ботев“, в която се сражава и „последният войвода“ Митьо Ганев. По време на априлските събития в България от 1925 г. е осъден на смърт. Лежи в затвора до 1937 г. През 1938 г. става член на ЦК на БРП(к).
През 1941 г. е арестуван и хвърлен в затвора, откъдето избягва през 1943 г. След бягството си Терпешев става член на Политбюро на ЦК на БРП(к) и скоро се налага като най-авторитетния член на партийното ръководство в страната. Командир на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА). Главен организатор на Съпротивителното движение по време на Втората световна война.
След свалянето на правителството на Иван Багрянов води преговори с кабинета на Константин Муравиев за мирно предаване на властта в ръцете на Отечествения фронт. Добри Терпешев е сред главните фигури при завземането на властта на 9 септември 1944 г. Член е на правителствената комисия, която официално предава административната власт в Беломорието на гръцките партизани от ЕЛАС през октомври 1944 г. Участва в делегацията по подписване на т. нар. Московско примирие през същия месец. Участник е в делегацията присъствала на второто заседание на АСНОМ в Скопие през декември. Произведен е набързо от новото правителство в чин генерал.
Участва в изпълнителната власт. Министър без портфейл (1944 – 1947), председател на Върховния стопански съвет и на Държавната планова комисия (1945 – 1950), заместник-председател на Министерския съвет (1949 – 1950). Народен представител в XXVI обикновено народно събрание (1945 – 1946), VI велико народно събрание (1946 – 1949), I и II народно събрание (1949 – 1957), Председател на Международния съюз на участниците в съпротивата (Federation internationale de resistants) (1948 – 1950).
Слабо образован и простоват, в годините на комунистическия режим Терпешев, наричан популярно бай Добри става чест обект на критики и подигравки.