Медите като ключ за разгадаване на унгарския и българския произход

Автори:

Елица Димова, Акош Зентаи, Томаш Будаи

Д-р Елица Димова е преподавател по политология и европеистика в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Акош Зентаи е унгарски краевед, изследовател на древната история на маджари и хуни. Томаш Будаи е историк с български корени, унгарски дипломат, първи секретар в посолството на Унгария в София (2015-2019).

––––––––––––––––––––––––-

МЕДИТЕ КАТО КЛЮЧ ЗА РАЗГАДАВАНЕ
НА УНГАРСКИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ПРОИЗХОД

Резюме: В изследването сме се концентрирали върху доказателствата за близостта или идетичността на траки, хуни и българи, както и върху ареала, където се извършвало взаимодействието и етногенезиса им. Установихме, че в продължителен период от време тези родови линии са пребивавали на централни за първите цивилизации територии и са участвали активно в изграждането им. Използвали сме интердисциплинарен подход, за да можем да уплътним историческите извори и да покажем проследимостта на приносите оставени от предците на българите и унгарците в Месопотамия, Египет, Индия, Мала Азия, Скития, Мизия, Тракия и Македония. Медите, известни още като мизи, премесени заедно с други племена при различните преселения, са били свързващо звено между различни родови линии и са играли централна роля особено за Месопотамия, Вавилон, Персия, Мидия и Средиземноморието. Ключово за етногенезиса им е развитието на земеделието и рудодобива, като медът и металът със същото име са изиграли важна роля за консолидацията и създаването на държави в споменатите региони. Топонимите с корен името на медите се оказаха твърде многобройни. Медите имат пряко отношение към изграждането на религиозната система на траките, хуните и българите, като реликти са останали в националните традиции на народите ни.

Ключови думи: меди, траки, хуни, българи, Месопотамия, Вавилон, Персия, Мидия, Тракия, България, Унгария

The Maedi as a key for uncovering the Hungarian and Bulgarian origin

by Ph.D. Elitsa Dimova, Zentai Ákos, Budai Tamás

Abstract: In the study, we have focused on the evidence of the closeness or identity of the Thracians, Huns, and Bulgarians, as well as on the area where their interaction and ethnogenesis took place. We found that for a long time these lineages resided in territories central to the first civilizations and actively participated in their construction. We have used an interdisciplinary approach to consolidate historical sources and to show the traceability of the contributions left by the ancestors of the Bulgarians and Hungarians in Mesopotamia, Egypt, India, Asia Minor, Scythia, Moesia, Thrace, and Macedonia. The Medes, also known as the Mizi, mixed with other tribes during the various migrations, was a link between different lineages and played a central role, especially in Mesopotamia, Babylon, Persia, Media, and the Mediterranean. The development of agriculture and ore mining is key to their ethnogenesis, as copper and the metal of the same name have played an important role in the consolidation and creation of states in the mentioned regions. The toponyms with the root name of the copper turned out to be too numerous. The media have a direct bearing on the building of the religious system of the Thracians, Huns, and Bulgarians, as relics have remained in the national traditions of our peoples.

Keywords: Medes, Thracians, Huns, Bulgarians, Mesopotamia, Babylon, Persia, Media, Thrace, Bulgaria, Hungary

.

Въпросът за това кога трако-скитския народ се се оформил като общност все още не е изяснен от науката. Двете племена, които понякога в изворите се смятат за идентични, са населявали значително голяма област – територията на съвременна България, Румъния, Сърбия, части от Словакия, Украйна, Русия, Беларус, Гърция и Турция. Не е изключено към земите на скито-траките да са принадлежали и тези на днешна Хърватска, Черна гора, част от Унгария, Албания и Италия, а медите да са били познати в общото семейство от най-дълбока древност. Всички видове доказателства от археологическите, епиграфските, лингвистичните и дори генетичните свидетелстват, че цивилизациите на Месопотамия, Египет, Крит и Гърция, Индия и Китай, водят началото си от един център и той е на Балканите, и около Черно море. От цялата историография, която изследва произхода на народите на Балканите, териториите до Каспийско море, Азовско воре, Мала Азия и Африка, за целите на проучването заслужава да се споменат тази, която правят връзка между българите, траките-меди и хуните. В тази насока ни навежда един от най-емблематичните епоси на родопските българи „Веда Словена“[1].  В някои от песните, които ще разгледаме, се говори за Бели Дунав и разселването на различните родове и етнически групи от българите в нови земи от най-древни времена. Един от много интересните автори, който подробно изследва този забележителен епос, е Светлозар Попов[2], който систематизира различните му части. Той търси доказателства за истинността на епоса, но отхвърля възможността да описва действителното разселване на народите от поречието на Дунав на изток, север, запад и юг. Методологията му е да свърже географските описания и хронологичните пластове на „Веда Словена“. Така идентифицира различните местообиталища като съпоставя с много от вече доказаните исторически тези за движението на народите при Великото преселение на народите. Но тази удобна теза за някакво анонимно велико преселение изопачава историческата истина. В тази статия ще се спрем на неизвестното и на това, което все още не е изяснено, но е твърде очевидно, за да го пренебрегнем. Тук няма да се спираме на вече оспорената хипотеза за тюркския произход на българите, а ще наблегнем на връзката им с хуните или по-точно с „белите царски“ хуни, от възможно най-далечните времена. Ще изследваме спомена за медите на унгарска земя, като ще предоставим достатъчно данни от изворите. Ще анализираме най-старите възможни податки за родствената близост между хуните-маджари и българите. Макар че всички исторически следи водят до общия ни корен преди повече от 10 000 години, ще се концентрираме върху изворите, които потвърждават тази връзка в по-късни епохи.

Няма единство в историотрафията както за етногенезиса на хуните, така и за този на българите. За последните има толкова противоречиви теории, че да се разкрие истиността им и има ли връзка между тях би било колосален труд. Като се започне с Юрий Венелин, който в 1829 г. прокарва славянската теория; хунската, изказана от немския учен Цойст през 1837 г., доразвита от Васил Златарски; премине се през индо-иранската хипотеза, угро-финската и най-накрая се стигне до автохтонната, за която има вече твърде многобройни доказателства. Интересно е да се отбележи, че относно етнонима „българи“ някои извори насочват към аланската дума “бългаерон”, която означава хора, живеещи в покрайнините на планината или „загорци“. Тъй като аланите и българите са били сродни народи, живеещи почти винаги редом един до друг, тази хипотеза е твърде вероятна. Думата “бългаерон” отразява частично семантичното значение на етнонима.[3] „Загора“ е другото име на „космическата планина“ или свещената земя при траките. Името “Загора” се появява като официално название на Дунавска България между XI и XIV век, но съществува и през V-VI век на някои географски карти. Ето какво пише в грамотата на цар Иван Александър (1331-1371), която той дава на двама дожи от Венецианската република: “…Клетва и договор на Александър – цар на Загора или България с Венецианската сеньория от 1346 г”. В друга подобна грамота четем: “…императора на Загора, Александър…”[4] Разбира се има и други правдоподобни хипотези за произхода на българския етноним. Г. Раковски изказа хипотезата за арийския произход на българите като ги свърза със сарматите и кимерите, което ще проследим във връзка с близостта им с европейските хуни. А относно разделянето на траките и българите като отделни народностни общности, въпреки многобройните извори, които потвърждават родството или идентичността им, тепърва науката ще трябва да актуализира своя подход.

Първоначално се твърди, че хуните идват от Средна Азия на Стария континент, но тази гледна точка губи поддръжници на съвременния етап. През 1973 г. излиза в Калифорнийския университет монографията на Ото Менхен-Хелфен „Светът на хуните“, който смята, че произходът на европейските хуни е от българите.[5] Фактът, че българите и аланите, споменати през 555 г. от сироезичния автор Псевдо-Захарий Ритор като цивилизовани съседи, имащи градове, собствен език и вяра, и че обитават Предкавказието далеч преди идването на тюрките там, е достатъчно емблематичен пример.[6] В същия извор се казва, че след „Вратата на хуните“ се намират българите. През 517 г. сироезичният летописец Йешу Стилит дава сведения, че „хионит“ и европейските хуни са идентични, а „хионит“ са отбелязани за първи път още през VІ в. пр.н.е. в Деветия Яшт на Авеста. Този извор също е пренебрегван неоснователно.

Един от по-ранните източници е Библията, която разказва за народа, който е живял на Балканите и е разпространил своята култура в Европа. Според Паисий Хилендарски (1762 г.) и Спиридон йеросхимонах (1792 г.), българите произлизат от Масох или Мосох – най-малкият син на Яфет. Именно поради тази причина някои руски учени обосновават ранния етногенезис на „русите“, „росите“ като идентични със съвременните руснаци. Но това трудно може да се приеме като се съпоставят източниците и се установи, че на практика почти всички ранни библейски персонажи водят към българите.  В „Зографската история“ (1785 г.) се извежда началото им от първородния яфетов син Гомер. Георги Раковски сочи връзката му с кимерийците, които пък се родеят с хуните. [7]

Арабските извори, от друга страна, съобщават, че Булгар е син на Тогарма, който произлиза от Яфет. Всичките тези източници са еднакво прави. Те просто посочват различните колена на един и същи народ. Наследниците на Ной – Сим, Хам и Йафет (Яфет) са имали един и същи език и писменост. Това е особено важно, защото този език става основата на т.нар. „славянско езиково семейство“, чиято основа всъшност е древнобългарският. Потомството на Сим е било разположено между земите на Хам и Яфет. Яфет е населявал Македония, Сим – Тракия, а Хам – Мала Азия. Но тук ще уточним, че говорим за епоха, в която географските обекти са различно изобразявани. Готическите карти са били ориентирани изток-запад, а не север-юг, а това променя значително представата за местонахожденията на някои от древните топоними и ороними. Така че Мала Азия в библейско време не съвпада със сегашното географско понятие, а обхваща Добруджа и Северното Черноморие. Оттук следва, че седемте сина на Яфет са населявали Балканите и Северното Черноморие. Гомер (Битие, 10:2; Летописи, 1:5; Йезекил, 38:6) обитавал северното крайбрежие на Черно море[8], от Магог произлизат колената на скитите, готите (гетите отвъд Дунава) и персите[9], зад които се крият още племена, някои от които формират по-късно част от унгарския народ. Тирас, чието име съвсем конкретно се свързва с древното население на Балканите, обитавал Тракия и е назован „праотец на тракийците“[10]. В същото време имаме още едно интересно позоваване на вероятно персонаж със същото име – Тирака, който е етиопско-египетски цар от времето Йезекил – около 720 г. пр. н.е. (Царе, 19:9 и Исая, 37:9). Страбон нарича същата личност – Теарх. Този фараон царувал над Горен и Долен Египет, и властта му се простирала над Азия и до Гибралтар на запад. Името и победите му са фиксирани в храма Мединет – Абу в Горен Египет. За клон на траките се казва, че са „етиопци почтени“ или от по-смугъл средиземноморски тип. Ще видим, че името на храма Мединет – Абу има пряка връзка с едно от тракийските племена – меди. Третият яфетов син се казва Мадай (Битие, 10:2) и управлява югоизточните земи на Тракия. Не можем да не забележим явната прилика с името на медите, но ще посочим и пряката им връзка и с прародителите на унгарците по-надолу. Под Мадай имаме предвид сина на Яфет, от една страна, и прародителя на медите, от друга. Мидия се предполага, че е била населена с потомците на Мадай (Битие, 10:2). Територията на тази държава е включвала и земите на юг от Каспийско море, Азербайджан, Асирия, на практика Персия, Вавилония и Ирак. Тя е била разделена на две – северозападната се е наричала Малка Мидия, а южната – Велика Мидия. При цар Кир Мидия се присъединила към Персия. Мидяните, персите и жителите на Бактрия говорели един език, който се наричал „зендски“. Според така описаната в Библията територия на Мидия, Мизия се е намирала в северозападния край на Мала Азия, но, както казахме, на старите карти това е различно от сегашното географско местоположение. Милит бил най-големият град на Йония, на Западното крайбрежие на Мала Азия и в пределите на Кария, на юг от устието на река Меандър. Това е родното място на умове като Анаксимандър и Демокрит. Мадмен е град в Моав и друга препратка към медите. Един от шестте сина на Авраам и Кетура (Хетура) е Мадан (Битие, 25:2), който по-късно основава царство под това име. Интересно е, че град със същото име има и днес в Южна България. Свекърът на Мойсей е мидиамският свещеник, а като един от предците на Иисус се споменава човек на име Маат /Моат (Maat). Осмият потомък на Адам, а също и дядо на Ной, доживял почти до хиляда години – 969 г., се наричал син на Енох и баща на Ламех (Битие, 5:21-22). От името на Матусал можем да прочетем значението на „господаря на медите“ на унгарски език. А някои извори сочат, че българите произхождат от последния. В Библията има твърде много податки за връзка на древните земи с медите, които всъщност са мизите, че няма как да ги подминем. Медева е град, който се е намирал на изток от р. Йордан и който по едно време попада в ръцете на моавците. От името на селището на български можем да прочетем съвсем ясно „мед“ и наставка „ва“, характерна форма и днес за съвременния език. „Ва“ на ватан в случая означава и „раждам“.  Древната Палестина била известна като голям производител на прозрачната течност и оттам идва изразът, че в онази земя тече мляко и мед (Левит, 20:24). Мелхиседек е името на салимския цар и свещеник, който имал специален статут на безсмъртен. Садок, Медок, Амадок са лични названия на реални личности при траките.

За Мосох и Тувал била североизточната част на Мала Азия. Но Рос, син на Вениамин, бил от племето на скитите (Йезекил 38:2, 39:1), а Мосох и Тувал били под управлението на Гог и Магог.[11] Както може да се установи, Мосох, от който се смята, че произлизат руснаците, са под управлението на скитите и следователно не може да се сложи знак за равенство между тях. Основател на българите камари (кимерийци) е споменатият Гомер.[12] Шарл Клод Пейсонел, който изследва чешки и полски извори в книгата си „Исторически и географски бележки за варварите по поречието на Дунава и Черно море“ (1765 г.), споменава Алан, който не е цитиран в Библията като един от синовете на Яфет. Арабските извори са искрен и точен източник, и затова ще споменем някои от тях, в подкрепа на тезата за общия библейски произход на българи и прародителите на маджарите. В „Книга на страните“ на арабския летописец Якуби като родоначалник на българите се посочва Яфет, а от писмото на хазарския каган Йосиф от X в. Хазар и Булгар са двама от десетимата синове на Тогарма, син на Гомер и внук на Яфет. Еврейският енциклопедичен справочник „Сефер Юзефон“ вероятно съставен през X в., потвърждава напълно казаното, като съобщава, че произходът на българите и хазарите е по линията на Тогарма – Гомер и Яфет.[13] Още в тези ранни извори обаче неоспоримо се посочва етническото име траките и Тирас от Ной (Нов), и Тирака, и на българите от Тогарма като родови разклонения на божия народ, произлизащи от общ прародител, което обезсмисля споровете за това къде са живели или дали имат пряка родствена връзка помежду си. Владимир Георгиев стига до извода, че е напълно „възможен синтез между хунорската и тракийската теории за етногенезиса на българите“ и че тази връзка не е насочена само към миналото.[14] Освен в „Зографската Българска история“ от XVIII в., Ербело дьо Моленвил, Димитър Хоматиан и епоса „Дажгфар Тарихы“ изказват предположение, че кимерийците, които са обитавали Северното Причерноморие, на няколко вълни се разселват до Мала Азия, Испания и Ирландия, където Фир Болг или народът на Болг донася своята хилядолетна култура. Проф. Виктор Майер, които изследва движението на кимерийците, посочва региона на Северното Причерноморие, който поразително съвпада с границите на Стара Велика България като родината на „белите хуни“. Кимерийците се смесват при разселването и с траките, разположени при Азовско море.

Първото известно ни споменаване в Библията на хуните е в Амос, 5:26 и Деяния на апостолите, 7:13, където се говори за един идол Хиун, на който израилтяните се покланяли. Този кумир се свързва със специалното ритуално място на Сатурн, а знаем, че тази планета е била на почит и при българите от древни времена. Египетският бог Хонсу също препраща към предците на маджарите. Градът Хун или Веротай, който се споменава в Летописи, 18:8, е завоюван от Давид. Интересен аналог може да се направи и с Хус, най-възрастния син на Хам и баща на Нимрод. На практика името на маджарите е идентично с мизарите, а на хуните – с хунгарите (унгарците).

В това изследване ще намерим допирните точки между хуните и българите, както и връзката между тях и медите. Нека уточним, че аланите, които споменахме по-рано, се смятат за част от семейството на хуните, както куманите и печенегите, които доста често по-късно са били съюзници на българите. Според някои изследователи, аланите са от тюркски произход.[15] Това не важи за българите, но е известно, че държавното образувание на Атила е имало 4 водещи племена и едно вероятно е от тюркски произход.

Така вече имаме представа за кръвните линии, описани в Библията и други древни епоси, и можем да потърсим още доказателства в историческите извори. От тях, обаче, можем да съдим, че както хуните, които се смятат за прародители на унгарците, така и българите, които са включвали траките, са народи, населявали земята преди библейския потоп. Необходимо е да уточним, че уседналият начин на живот се е наложил около 12 500 г. пр. н.е., когато е имало известно затопляне, което е било последвано от ново обледяване или т.нар. „по-малък сребърник“ около 10 500 – 9 400 пр. н.е.[16] Между първата и втората дата в Централна и Източна Европа вече обитават индоевропейците, и имат уседнал начин на живот. Кои са те, обаче?

В потвърждение на това, че българите са много древен народ, ще добавим свидетелството на „Веда Словена“, смятан за епос на родопските българи, записан от Стефан Веркович, и който е съхранил изключително древни пластове в народната памет, които няма как да се фалшифицират от събирачите на народните умотворения, защото те не са знаели това, което сега приемат за даденост историческата и географската науки. Последните изследвания показват, че Черно море е било сладководно езеро и е претърпяло на няколко пъти драматични промени, и поне един потоп. По време, когато т.нар. „Плодороден полумесец“, сладководното езеро е било притегателен център за поселение. Описаното в някои от песните на „Веда Словена“ засушавания на Черно море, с наличието на острови, както и миниледниковата епоха, отговарят на действителните етапи на развитие на климата на планетата и на този географски регион. В песен №6  от родопския епос се описва как Дунавът е пресушен, а в №5 Черно море е разделено на две – Вишну бога направи така, че „белу море на две се разцепи, та си стана као суха земе“. Освен очевидната връзка с описаното в Библията, разделено на две море при бягството на Мойсей от Египет и в двете песни от българския фолклор се отпечатва човешко развитие в много по-древен етап. Изключително интересно е, че в не една от песните се говори, че хората е трябвало да живеят в пещери, поради изключително неблагоприятните лъчения навън в периода на обледяване. Това е станало преди около 30 000-35 000 г., или т.нар. „Вюрмско заледяване“ от 35 000 до 13 000 г.пр. н.е. В песен №6 се казва, че тези процеси се развили благодарение на „Голема бога“, „Огнена бога“ или Слънцето. В онзи момент хората не са могли да се препитават със земеделие, а със събирачество на „бели билки“ и лов, както е описано в епоса. Потвърждение на тези климатични промени са уникалните изображения в пещерата Магура край град Белоградчик, България, където са намерени останки от поселища с такава и още по-голяма давност. Несъмнено потвърждение са и находките от Чирпан, България.

В някои от песните от „Веда Словена“ имаме точни свидетелства за условията в ледниковата епоха. Въпрос за изясняване е кой от вече посочените голям или по-малък ледников период е отразен върху рисунките от пещерата, които имат световна значимост. В повечето песни в посочения епос обаче се говори за това, че първите поселища на хората са били около р. Дунав и незаселеното дунавско поле. Различни изследователи са склонни да търсят на други места по света, а не там, където многократно се споменава, че започва човешката цивилизация – на Балканите и около р. Руна или Истър, каквито са древните имена на Дунав. Името „Руна“ означава свещен знак, познат на малцина посветени. От друга страна, народът ДИ ни показва какво може да означава Дунав. Ди са бели, рижи и синеоки хора, играли съществена роля за първите китайски династии. Рижите европеиди ДИ се смесили със северните ХУ по времето на Жълтия китайски император Хуан Ди, който подгонил степните скитници ХУН –  ЮЙ около 2600 г- пр. н.е. В китайския фолклор е останал спомен за битката между „черноглавите“ и „червенокосите дяволи“. [17] Ди означава бял и така разбираме значението и на името на река Дунав – бялата река. Можем да предположим, че руната за бял има извивката на Дунав в долното течение, защото горното се е казвало Истър. Но от изворите разбираме и, че има северни хуни и такива, които са на юг при скитите. Едните се смесили с някои племена на изток и после се върнали на запад. Йордан в една значително по-късна епоха говори, че готите, с позволението на римския император Валенс, преминали Дунава и се установили в Брегова Дакия, Мизия и тракийските провинции. (Iord, XXX, 133). Брегова Дакия е южният бряг на Дунава в днешна Сърбия и Видинско в част от днешна България. Мизия е днешна Сърбия и част от България, а Горна Мизия е в Добруджа. Тракия е обхващала Северна, Южна България и Одринско, Турция. От друга страна, готите живеели отвъд Дунава, а гетите на юг от него, но те също се назовават в изворите скити. Понякога и хуните са наричани така. Очевидно етногенезизът на българите, траките и хуните се е извършвал в един широк географски ареал, при който те са имали постоянно взаимодействие. Например, готските (гетските) царе, чийто имена са твърде красноречиво свързани с българския език – Валамир, Теодомир и Видимир (Веди – българска буква, означаваща знание и мир), след разпада на Атиловата империя, се подигнали срещу синовете му и битката станала по поречието на р. Черна, която тече из Карпатите в Трансилвания.[18] От тези и други свидетелства знаем за хунския съюз на Атила, чието ядро е било в региона на днешна Южна Унгария, част от Румъния в региона на Трансилвания. Самите готски царе, цитирани по-горе, са били в хунския съюз на Атила, но след смъртта му се разбунтували, като Валамир е титулован от Йордан като хунски цар. Тези по-късни данни потвърждават, че за достатъчно дълъг период от време българите (траки) и хуните са обитавали едни и същи или съседни области. Можем да споменем факта, че на практика част от днешните унгарски земи са били в пределите на българската държава до XI в., а големи части от териториите на днешна Румъния са били в пределите й до XIV в. Но да се върнем на източниците, които свидетелстват, че траките и по-специално медите имат нещо общо с прародителите на унгарците.

В подкрепа на искреността на историческия запис във „Веда Словена“, оцелял от дълбока древност, ще посочим, че в една от картите, които изобразяват митичната държава Сикамбрия на територията на днешна Унгария, се вижда вътрешно море в горното течение на Дунав, което би могло напълно да обясни описаното в песните от Македония и Родопите „Веда Словена“. Ще поясним какво имаме предвид с текстовете от епоса. От общо 15-те песни, 5 отразяват разселването на българския народ „ут Край земе на Дунав“ и после в четири различни посоки, така, както е описано и за бибилейския народ. Идентифицират се следните преселения: 1. Към „Харапска земе“ по долината на Инд, където по-късно се открива Харапската култура. 2. Към територията на „Бана крале“ – това е област, която днес се намира в Южна Унгария около град Дюла, заедно с Трансилвания, която някога е влизала в териториална област Банат, в близост до днешна Румъния, или това е „Крайна земя“ на мома Вълкана, 3. Синът на мома Вълкана (образ на Богинята-майка, свързан със съзвездията Голямо и Малко куче), чието име е Синдже, се разселва към Туран и после Шумер, Месопотамия, Акад. 4. Друго преселение е към Египет. Не е тайна, че древното име на Египет е Мизраим. То е твърде близко и съпоставимо до Мизия и мизите, наричани още меди.

Смята се, че богатият енеолитен и неолитен слой показва, че на Балканите има вторично заселване, което в епохата на мезолита не е налично. Но всъщност данните от по-дълбоката древност съществуват. В летописа „Джагфар Тарихы“, в т. II се говори за именките, потомци на Камир Аби, прамайка на българите, и за етногенезиса им като съчетание от 7 сакладски и синдийски племена, разпрострели се на територията на държавно обединение с център-онгъл Идел, крила Ара и Ура. Това станало преди около 35 000 г. Както се разбира от епоса „Веда Словена“, който описва развитието на първите човешки организирани общества, времето съвпада с това, идентифицирано в пещерата Магурата в България, и с това от извора „Джагфар Тарихы“. Ара, Ула и Идел стигат до днешните предели на България. Изглежда след този период започва разпад на общото семейство, предизвикано от климатични и вътрешно общностни промени. Тези 7 племена са идентични и с описаното териториално разселване на 7-те сина на Ной. Хайнц Сигерт твърди, че археологическите находки от Тракия и Мала Азия показват безпогрешно не само сходство, но общ контекст.[19] Според него, на Балканите, вероятно и до Карпатите, се е говорел един общ език и процесът на разрастване на населението от полуострова в различни посоки е започнал много по-рано, отколкото се е предполагало досега. Може би още от някоя от ледниковите епохи. От друга страна, известно е, че хуните говорели един свой език, наречен „хунивар“. Днес унгарците говорят език от различна езикова група от „славяните“, заради дългия престой на различни територии. Но да откроим следите, които показват древните връзки между унгарците и българите.

Тракия, Мизия и Македония са изконни области, смятани като сакрални за средновековната българската държава, и част от наследството на трако-скитската империя. Вероятна причина за мигрирането им дори до Мала Азия, Индия, Месопотамия и Египет е следствие от пренаселването на Балканите. Гъсто населените райони на Балканите ги принуждават да мигрират от балканската си родина и да се разпръснат на различни континенти. Обаче не трябва да се изключва сакралното разместване, което е свързано с първичните времена на зародената първа човешка цивилизация, описано в Библията като завет свише с послание да се насели Земята в четири посоки.  По-късно тези прародители изграждат трако-скитска империя, за която изворите не пишат. Страбон споменава за тракийското заселване на северния бряг на Адриатическо море след Троянската война. Той твърди, че много траки са живели на север от река Истър (Дунав), близо до Карпатските планини и Черноморската степ. „Гетите са живели от двете страни на Истър, както и мизите, като те също са траки и са идентични с хората, които сега се наричат ​​Мойси“.[20] Не можем да не забележим връзката с името на Мойсей. Заслужава да се отбележи и бившата римска провинция Мизия (Мезия), която някога се е намирала в сегашната Сърбия и България. Оказва се, че името на мизите също е пряко свързано с медите, защото е от един и същи езиков корен. Думата „mező“ (мезьо/мезо) на унгарски означава поле. Макар че трябва да се потърсят още извори за това, може да има връзка между мизите и поляните. Полските учени намират сходство между поляците/половеците с кумнаните и кипчаките, а полските благородниците извеждат произхода си от сарматите и скитите.

Едно от отличилите се тракийски племена, което вероятно е тръгнало от конкретен род, са медите. Както и други етноними, и това насочва към „професионалната“ ориентация. Характерно за траките е, че имената на родовете се определяли от техните дейности и мистични задачи. Според занаята, който упражнявали, те имали различни названия, които ги поставяли на точното определено място в социалната стратификация на необикновените либерални тракийски държави. Известно е, че те са били добри занаятчии, рудари, но освен това и изкусни земеделци. В тракийски гробници са откривани семена от жито, грозде и други култури. Такива скоро бяха открити в селището в Юнаците, Пазарджишко, България. Имаме различни изворови свидетелства за връзката на мизите, гетите/готи и медите. Император Валенс получил подкрепа от готите в битката при Адрианопол, наречени „мезоготи“. Жителите на римската провинция Мизия са траките, чиято древна държава включва Тракия, Южна Македония и Скития. Херодот споменава траките като най-многобройният народ в света след индийците. Да не говорим, че съюзът на скитите – или „ясианите“, „ясите“ или „азите“ (известни още като сармати), на гръцки се нарича „масагети“. Масагет се превежда като „меден гот“ на унгарски език. Някои изследователи обаче извеждат двусъставното име като „великите гети“. [21] Според Бонфини името на масагетите се отнася до техния кралски, управляващ статус. Царството на масагетите в Източен Кавказ е от I в. През III век се нарича Мазкут (меден гот). Амиан Марцелин, живял 800 г. след Херодот, пише за нападенията на необузданите хуни, които дошли до пределите на аланите, които са старите масагети.[22] Те обитавали Североизточните Балкани и северночерноморските степи. Гръцкият писател Филосторгий от IV в., който описва миграцията на готите през р. Дунав, твърди, че гети и готи са едни и същи племена, разделени само от реката. А Клаудий Клаудиян, който е съвременник на Филосторгий, поставя в един й същи ареал сармати, даки, масагети и алани.

Страбон описва племето на асите. Съюзът им се състои от арои (прародители на руснаци или авари), роксолани (руски алани).[23] Според сегашната историческа наука, през II в. те се преселват от първоначалните местообиталища в района на Сирдарджа и езерото Арал, а по това време племенната федерация променя името си на „Аланска“. Цитирането на Антонио Бонфини ни дава допълнително потвърждение за връзката между тези народи. Гърците са се сблъсквали с гетите, тъй като те обитавали двата бряга на Дунав и понякога се смесвали с мизуси (мизи) и траки. Аелий Катон преселва 50 000 „mysus“ от Придунавския регион в Тракия. Гърците, както пише Страбон, считали гетите за траки, подобно на „мизусите“ (мизийците), тъй като и двата народа са траки, известни също като „мизи“, които произхождат от земята на лидийци, фригийци и троянци. Освен това фригийският народ произхожда от траките, защото някога са били наричани бригани (бриги), тъй като знаем, че същите хора са били наричани медобитин, битин и тин“.[24] Тук трябва да поставим знака за равенство между скитските, тракийските, сарматските, аланските, готските народи и медите, и на тази основа да оценим историческата роля на Атила. От този цитат става ясно, че гетите, мизите и траките са говорили един език, и че, както знаем, една от най-силните връзки на националното единство е общият език. Би било също толкова погрешно да се отнасяме към тях като към отделни народности, като към секеи/ секули / секлери в днешна Трансилвания, В етнонимите на половците също се съдържа връзка с траките – palóc, или jász, jászok (мн.ч.) = яси, аси, които са част от днешната унгарска нация. Името на мидийците (меди/мадаи) е сходно с името на тракийското племе мизи. Фригите/бригите, за които се знае, че са също с тракийски произход, са наричани и медобитин. Друга група е на ликийците, които били от Крит. Владетелите Минос и Сарпедон се скарали, и Сарпедон отишъл в Азия (земята на ликийците, някога наричана Милиада, а сегашните милии тогава били наричани солими).[25] Соли значи слънчеви, подобно на Сур от българското Сурва, което се превежда като раждането на Слънцето. Имаме много препратки към българския етноним и думите за светилото и светлината. „Моло“ на шумерски е Слънце и заедно с корена мел – меди прави връзката с траките. „Ме“ от същата култура се превежда като „таблиците на съдбата“, използвани от жреците в ключови исторически моменти. А думата „молитва“ на български език съвсем естествено за вярванията на народа произлиза от шумерското слово за светилото.

Източникът на името на тракийския народ може да бъде скитския култ към сокола, тургата, чиято стара версия е Туру, а множественото й число е Турук. Имаме и друг паралел с женския образ ВУРУШЕМУ – т.е. „Слънце от Арина”, или в превод на български „Вярата в Слънцето“ или „Вярата в изгрева на Слънцето“, която е главна богиня на хетския пантеон, съпруга на друг божествен персонаж – Тару. Близо до това е култовото име на Тангра, почитано от българите. Средновековни източници често наричат ​​унгарците Türkök = тюрки. Турук-трак се е запазило и в унгарското фамилно име Турак. Възможно е наименованието на медите да е свързано с думата медицина, а етнонимът „мизи“ – с музика. Тя е ключ към разбирането на орфизма и херметизма, философски учения, създадени от траки. Въпреки че думата „mosca“ се използва в чужди езици, нейният унгарски произход се доказва от широката й езикова връзка. Мелодичните звуци се използват в повечето езици, с тази конкретна дума – музика. А несъмнено има препратка и към музите (полубогини, които покровителстват дарбите). В търсене на естествен пример, какво може да е свързано с музиката, можем да открием, че това е шумоленето на крилата на пчелите. Името на медите е пряко свързано с развитието на земеделието и растениевъдството, с производството на меда като един от най-скъпите древни продукти. Провинцията на сегашната Северозападна Турция някога е била обитавана от траки и по-късно от гърци, а Никомедия, градът, основан от именития владетел Никомедик I, включва името на медите. Според Страбон някои тракийски племена като сарапари са родоначалниците на мидийците (живеещи в Иран) и арменците. „Говори се също, че някои от траките, онези, наречени „сарапараи“, тоест„ обезглавители “, са намерили обиталището си извън Армения край Гурани и Мидий… ”[26]. По времето на Плиний тракийските сарапари са достигнали дори до Бактрия.[27] Георги Писада, автор от VI в., който потвърждава друг извор – Теофилакт Симоката за нахлуването на българите на юг от Дунава ни съобщава за стар съюз, който обединява хуни, българи и траки.

„В старо време някога възстанали, събрали се:

Славянин с хун и скит с българин.

Мид (мизиец) със скит едно мислеха.

Отделен език и отделно място имаха,

бидейки отделни и отдавна съединени,

една срещу нас войска водеха.“[28]

Съществува голямо противоречие във факта, че за мидийците не се говори преди 2600 години, тъй като те са били обединени с персите, но все още се появяват в кралските титли през V век, и по-специално и в тази на Атила. За да открием истината, използвайки писмени източници и доказани езикови доказателства, ще установим, че зад медите има една още по-древна линия. Преди всичко, заслужава да се отбележат бележките на някои известни древни историци. В цитатите от Трогус Помпей намираме справка за самоличността на първите собственици на земята на медите: „Скитите са притежавали Халдея (Месопотамия) хиляда и петстотин години преди всички останали народи. Те са най-старата нация в света в древността дори преди египтяните.„[29] Както казахме по-нагоре, медите са обитавали първоначално териториите на Северното Черноморие, където се знае, че са били и скитите. Но територията им се е простирала и в Мизия, за което говори връзката мизи-меди. Затова не е чудно, че по-късно титлата цар на Халдея се появява и при един български цар. Според Б. Клайнер първото заселване на българите на юг от Дунава става още през 507 г. в земите на днешните Южна Албания и Македония. Но ние вече знаем, че това е вътрешна миграция. Връзката с Халдея е описано в няколко старинни летописа на старобългарски език. Ето какво казва изворът: „При този цар Константин дойдоха българите през река Дунав. Многочислени, даже безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя дори до Драч …. тъй като българите и персите и влъхвите са едно и също, и всички те са на тази земя преселници„[30] Разбира се, има други извори, които потвърждават, че българите отвоюват стари свои територии. Такова свидетелство има в „Елински и римски летописец“ в края на старозаветната „Четвърта книга на царете”, където в частта за асирийските владетели са споменати българските. В този документ най-ранните български владетели от Авитохол до Умор са наречени асирийски, а царувалият преди тях Навухудоносор. Третият документ е съчинението на Улрих Рихентал “Хроника на Констанцкия събор”, писано около 1420 г., по повод Вселенския събор, състоял се в немския град Констанца между 1414 и 1418 г. В края на съчинението се представя списък от няколкостотин гербове на участници в събора и на християнски държави от Европа. В списъка присъства и т.н. „император на България”, който е в същото време и „цар на Халдея” (“Keiser von Bulgarien и Rex Caldeorum”.) Представен е с два герба – единия на България, другия на Халдея. Двата герба вероятно са създадени от самия „български император”. Иван Танев Иванов предполага, че това е Константин ІІ Асен Страцимир (1397-1425 г.), защото в писмо от 1404 г. унгарският крал Сигизмунд го нарича “Константин, прославен император на България”.[31] Но присъствието на българите в Месопотамия и Вавилон има предходна хронология, а най-простото обяснение винаги е вярно. Иван Александър в една своя грамота от 1352 г., за предоставяне на преференциални права на двамата венециански дож Дандоло, се подписва и на персийски.[32]

Да се върнем на по-ранните свидетелства. Кападокийският историк Страбон (64 г. пр.н.е. – 20 г. пр.н.е.) описва формирането на партската империя по следния начин: „Даките около Каспийско море се обединиха с медите и формираха партската империя“ (т.е. 250 до 225 г.). В друга бележка можем да споменем произхода на сарматите, известни също като скитски народ: „Sarmatae, Medorum (ut ferunt) suboles.“ („Сарматите, както е известно, произхождат от медите.“) [Плиний, VI. 7.19].

За да изясним допълнително проблема, нека се опитаме да разберем първоначалното значение на името меди и защо водачи, царе, крале и фараони са се гордели с произхода си от тях. Думата „мед“ се свързва с пчелния продукт. От друга страна, това е металът мед. Както казахме, траките са и добри рудари, а един от първите енеолитни рударски центрове се намира в Трансилвания. Можем да кажем, че думата „мед“ като плечен продукт и думата „мед“, означаваща метала мед, са тясно свързани. Първоначално златният продукт, събран от диви пчели, е бил извличан трудно. Скрил се в пънчета на дърветата, той се е изваждал с клон на дървото или с лента от плат. Високо ценен заради своите вкусови качества и трайност, той се е смятал за богатство. Запазен в египетски гробници се оказва, че не променя хиляди години консистенцията си. Затова този продукт се е смятал за свещен символ на безсмъртието на боговете.

Култа към Великата богиня – майка и медите

Пчелата е символ на Великата богиня – майка. Ако добавим данните от езикознанието, можем да открием, че думата „мед“ е една от най-старите в света и е свързана с друга древна дума за Богинята-майка. MA DA RA на виетнамски език означава конникът, идващ от изток. Неслучайно светилище МАДАРА на Шуменското плато, България, се свързва с великолепното изображение на конника, който гледа на североизток. Ето няколко примера за съотношението меди-мед-Мадара, освен споменатите по-горе med/мед (славянски езици): madu (индонезийски, явански, малайски), madhu (бенгалски), maha (непалски), meghr (арменски), мед (латвийски, литовски), miel (френски, испански), mel (латински, португалски), miele (италиански), μέλι (гръцки), mesi (естонски) и ezita (баски). Произходът на думата е свързан с цъфтяща поляна или, по друг начин казано, мястото, от което пчелите събират цветен прашец и го правят на мед. Английските думи „mead“ и уелски „maes“ също водят до меда. На други езици медът звучи като: hunaja (финландски), hunang (исландски), hunning (фригийски), honing (холандски), honning (датски, норвежки), honig (немски), honung (шведски), honey (английски), honi (maori), nafung (тайландски) и mat ongi (виетнамски). Тези думи дават на свой ред връзката с хуните и българите, които са с проидход от медите или с родствен такъв.  Шведската дума „конунг“ като крал се разбира, че произлиза от името на управляваща класа от скитско-хунски произход. Интересно е да се прибави връзката с шумерската и в същото време позната на българите дума куниг или кун (кунуку, кануку) – знак или царски надпис. Нулевият ден от българския календар се казва кун. Думата, която идва от произношението kh, има определено езотерично значение. Но по отношение на пчелите, които правят мед и действат в кралството на пчелната кралица, имаме препратка към Богинята-майка, която поддържа пчелното семейството заедно и се свързва с кралския или божи народ на земята. Пчелата-майка има сподобността да определи генетично колко работнички да се родят. Това е допълнително езиково доказателство за общия произход на хуните и мидийците-меди, наречени още мизийци или мизи. На унгарски език пчелата и медът идват от един и същи езиков корен „méh-méz“. Медовината е сладка напитка, чието качество е свързано с водата. Много е интересно, че получаваме потвърждение от гръцки, балтийски и славянските езици. В южнославянски езици думи като mokar, български – мокър, полски – mokro, чешки, словашки – mokry, естонски – марг, финландски – markka имат връзка с народа макар, магар/маджар. Макара или Макарису, която за японците означава Богинята-майка. Мадара е топоним, който се среща навсякъде по света и е от български произход, свързан с култа към Великата богиня – майка. Ако се върнем на корена на етнонима меди, от гръцкото μέλι стигаме до емблематичен факт. Един от големите градове на Одриското царство, чийто разцвет е от началото на V пр.н.е., свързан с медите, е Медоград. Той се е намирал в подножието на хълм Голям Хасар край с. Сталево, Хасковско, България. Селището е било разположено на 25 дка и е било известно тържище на селскостопански продукти. Крепостта е носела името Милеоне или Мелеоне, което от гръцкия корен отново препраща към меда, ябълката и медите. В същото време отправна точка към земеделието е и друг топоним – на съседното с. Ябълково, което на турски се е произнасяло Алмали, извеждано отново от μέλι – мед. Ето и пряката лингвистична връзка между думите ябълка, мед, меди, пчела, хуни и българи, изведено от топонимите около древния Медоград.

ЯБЪЛКА

malum (латински) и μήλο (гръцки), mela (италиански), elma (турски), măr (румънски), mollë (албански), алим (монголски), alma (туркменски), pomo (есперанто), Apfel (немски), apple (английски)

МЕД

mel (латински), μέλ (гръцки), miele (италиански), bal (турски), miere (румънски), mjaltë (албански), miel (испански), mel (португалски), honey (английски), honig (немски), mielo (есперанто), miód (полски), mil (шотландски), mêl (уелски)

ПЧЕЛА

apes (латински), μέλισσα (гръцки), bal arısı (турски), albină (румънски), бджола (укрински), abeja (испански), abelo (есперанто), bee (английски), bletë (албански), bee (английски), умарта (татарски).

МЕД (метал)

cuprum (латински), χαλκός (гръцки), bakar (хърватски), бакър, мед (български), rame (италиански), copper (английски). Всъщност, халколитът е медната епоха, която е пряко свързана с разцвета на тракийските държави. Култът към Великата богиня-майка се е изразявал в почитанието на камъка като пъп на света и по-късно като различни зооморфни или антропоморфни изображения, между които е на пчелата-майка.

Нека разгледаме думата за майка на различните езици, за да открием и други връзки: madre (италиански, испански), moeder (холандски), mother (английски), mutter (немски), мать (руски), mate (полски, чешки, словашки), miter (гръцки). Виждаме, че има транспониране в европейските езици на съзидателната роля на божеството, което е видно от унгарския език и връзката майка – материя (anya-anyag). Madam (английски), Mädchen (немски), meisje (холандски), Vejze (албански), момиче (латвийски), всички се отнасят към медианската родова линия, както и Missis (английски), Madam (френски), но също така силно модифицираното mulher (португалски) и muher (испански). Интересното е, че испанската столица Мадрид, също е със значение на града-майка. Твърди се, че името й произлиза от латинската дума за матрица (matrice), но Мадрид е разположен на платото Мезета, което показва, че не е случайно идентифицирането на мизите като меди. Az angol kisasszony jelentésű szó, a miss és a francia uram, a monsiuer (eredetileg mézi-úr), a japán uram misuta (méz-atya) és az angol, és skandináv uram szava a mister is ide sorolható. Тук можем да споменем английската дума за госпожица miss, френската дума за господин monsiuer, японската misuta (баща-мед) и на английски и скандинавски mister – отново свързани. На унгарски младите двойки взаимно се наричат матка (mátka), дума, известна в славянските езици съз значението на майка, а в българския означаващ женски орган, който е пряко свързан с раждането, т.е. с процеса на превръщането на жената в майка. След вричането на младите един в друг настъпва меденият месец, период, който води нежния пол до майчинството. Не само можем да обясним съответствието на мед-мат формата с трансформацията в звуковата група „t“ – „d“, но и е необходимо да се върнем към египетската (мизраимска) владетелска линия, защото ще получим многократно потвърждение в лицето на богиня Маат.

Кралският ранг на пчелите и медите също отеква в титлата на индийските владетели. В думата Махараджа – Раджа означава цар на санскрит и хинди. Индуистките монарси с това име притежавали по-голяма територия като държавна формация. Член на думата „маха“ се отнася до древният кралски род, представен в Индия от пчелата-раджа. Мешхед, вторият по големина град в Иран, и имената на провинция Месандаран в бившата империя на медите/мидийците, все още са послание към наследниците. Името на града на днешния Ирак Мосул също ни връща към историята на медите и хуните. Изследвайки имената при арабските народи,[33] живеещи на съвременната територия на някогашната империя на медите, намираме интересни паралели. В имената на Ахмед, Хамид, Имед, Мада, Махмуд и Мохамед можем да потърсим отпечатъка на медите, който се е запазил до днес от много по-късните арабски потомци. Най-удивителният от тях е Мохамед, известен като Пророка на основателя на религията, в друга негова версия се нарича Махмуд. Произходът му, освен от името Мед, е било от магическото племе, носещо линията Маги-жреци, и тази форма на Маги-Мед е образувало съвременното звучене на името. Град Мохамед, Медина, също разкрива своята история, тъй като префиксът му е ясно разпознаваем. В наши дни Медина означава просто град. Древното име на споменатата по-горе Медина първоначално е било Майката Мед, или по-точно Майката. Медина, старата столица на Малта, също е тясно свързана с името на тракийското племе. Финикийците го нарекли Малет, от който идва римската версия, Мелита. Източникът на последната, богът на древната религия, може би е бил бог Бал, който е пряко свързан с етнонима на българите, тъй като „бал“ на  турски и на повечето тюркски езици е мед. Интересното е, че сегашната столица Валета носи същия смисъл, въпреки че се казва, че е кръстена на Йоанитски светец, известен като Жан Пари дьо ла Валет, но малтийският вариант Il Belt показва по-древния му произход. Въз основа на откритията досега, няма нужда да се да напомняме връзката и с Med–Mother – Великата богиня майка и Бал-баща пчела. Шедьовър от архитектурата на XIX век е гробницата на Мадракасан, обвита с дорийски колони, както и Батна в Алжир. Вече посочихме връзката със светилището Мадара, в близост до гр. Шумен, България.

Българската река Места и град Месембрия (дн. Несебър) вероятно също са свързани с медите, а старото име на Азовско море е Меотида. То е кръстено на меотите. Възможно е това потекло да е свързано с историята за произхода на рода Дуло по направление на двете кръвни линии на маджарите и на българите, и гоненето на свещените за двете нации елени в блатата Маеотис.[34] Централно за древната история е Средиземно море, граничещо с Европа на север, Африка на юг и Азия на изток. Произходът на името му се обяснява с термина „мезо“, което означава средна, и „тера“ – земя. Името на Месопотамия също произхожда от медите. Напълно логично е да приемем значението като превод „земята на медите“, което има много географски отпечатъци в други топоними и ороними, и показва, че траките някога са окупирали Средиземноморието като са станали строители на древните култури. Преди да се спрем на това, ще обърнем внимание на факта, че според логиката за Средиземноморието, произлизащо от думата за средно, централно, регионът трябвало да се нарича ​​„Мезотерански“. Тъй като се назовава „Медитарениум“, двете думи трябва да имат едно и също значение (меди, както централният, кралски народ). Продължавайки с географските примери, може да споменем Далмация (Dalmatia), бившия град Мадаурос и древната река Багдас на територията на бившата Картагенска империя. На унгарски пък дел-dél означава юг, от една страна, и точно обедно време, т.е. 12 ч. – средата на денонощието, като второ значение, което може да е свързано с името на Далмация. В древния град Балх „мадина“ се е наричала втората, силно укрепена стена на града, което потъврждава идеята и за скритото указание за местоположението на племето като средина на обширна територия. Стената на Балх била изградена от глина без ров, но се смятала за много здрава. Преградите разделяли кварталите на занаятчиите, а „мадината“ имала пет врати, които си имали отделни названия, препратка към петте пръста на ръката на човека.

Думата за медуза има връзка както с водата, така и с меда, който в древността не бил прозрачен, тъй като естественото му състояние е, когато се кристализира, подобно на неясното и полупрозрачно тяло на мекотелото. В унгарския език mész означава вар, пак близка до угарската дума за мед – méz. В българския може да направим паралел с мазилка, замазвам нещо, стена например, щом става дума за вар, или с глагола меся, смесвам нещо, вследствие на което сместа вече няма да е прозрачна.

Медите в Месопотамия и Египет

Връзката на пчеларството и ключовата дума „мед“ е свързана в различните езици с думата за поле и цъфтящи растения, където пчелите могат да намерят храната, цветен прашец и нектар. В това отношение името на Месопотамия – на тази древна, междуречна земеделска цивилизация може да е свързана с меда и с народа, който я е населявал. На латинския език мезо – значи средно или централно. Името на Месопотамия е съвсем точно Medo-Potamy, където думата Potem означава Върховния Бог, какъвто е случаят с Египет на унгарски – Egyiptom = Един Потем. През III-то хилядолетие в историята на Месопотамия откриваме царски имена, които са свързани с медите. Сред царете на Ури, Мескаламдуг, Месанепада и Мескиагнуна, докато в случая с урукските царе имената на Мескиагасер доказват по-ранното съществуване на древен владетел, обвързан със символа на пчелата.

Владетелският списък на Партското царство, основана чрез обединените гети и меди, дава допълнително потвърждение. Сред владетелите на Аксида шестима гръцки Митриди са кръстени на тях. Тези царе „Митра-дак“ имат оригиналното име Мехрдад или Мехрда, което на унгарски изведено звучи Méh-Úr-Dák – Богиня Майка дакийска или Пчела-Бог-дак, но има и четирима ардавански (Бог-даван) и двама вардански владетели. От една страна, в името на ардаванците вариацията на името на даките се разпознава като давидски произход, т.е. даван (други примери: молдовско-молдовски, англо-английски, померанско-померански и др.).[35]

В критски руини на 4 000 години се споменава селище Малия, където е открит и пчелен култ. Селото Никотера в района на Калабрия в Южна Италия, известно преди като Медма, издава същото значение. Заслужава да се спомене жителите на селището в подножието на планините Бюк, Матьо. Матясите, въпреки че са признати за отделни популации, са генетично напълно идентични с пеласгите (едно от най-старите тракийски племена на Балканския полуостров) и филистимците, чиято родина е реката Палаистиноис – р. Йордан  (р. Струма) в региона на град Кюстендил, България.[36] Палестина е производно име от името на филистемяните, които се преселили от Египет (древен Кипър) в приморията на Средиземно море, и след това това име станало общо за цялата Израилева земя. Ханаанската земя, която също така се наричала понякога Палестина, Сирия и Финикия носи името на сина на Хам – Ханаан. (Битие, 10:15-20, 11:31). В Ел-Гор или долината на Едом главният град бил Петра или днешен гр. Петрич, България. Ел Гор е също напълно преводимо на български език и означава божия земя или по-точно гора. Едомляните са потомци на Едом или Исав, Якововия брат (Битие, 36:6-9).

Генеалогът Лорънс Гарднър в „Царството на властелина на пръстена“ разкрива един неочакван аспект, който можем да проследим от най-дълбока древност до XIV в. и Втората българска държава, във връзка с генезиса на унгарския народ и родството между царските родове. Гарднър, търсейки следите на Свещения Граал и християнската митология, неочаквано стига до най-дълбоките основи на цивилизацията и до близките помежду си келти, кимери, наричани скити, митанийци, хиксоси и египтяни. Властелинът на пръстена пази розата. Символът на Свещения Граал е розата, която е изобразена като вписан в кръг кръст. Оттук кръстът олицетворява властта, защото също така представлява жезъла на царската мощ. Пръстенът и розата са известни при скити и шумери като символи далеч преди IV-III хилядолетие пр.н.е. Оттам е и знакът на вечността или змията, захапала опашката си, известен по-късно като Уроборос. Властенилините на пръстена са божествените Пендрагони, което ще рече върховни дракони, но най-велика от тях е Богинята-майка, за която дадохме много доказателства, както за произхода на нейното име, свързано с траките като цяло и по-специално с медите, така и с разпространението на културата на пчелата. „Дракони“ са не само царете на Месопотамия и Египет, но и всички от месианските родове. Две легенди арменска и от Волжска България споменават едни й същи персонажи на рода Дуло. Става дума за брата на основатела на Стара Велика България – Кубрат и неговия брат Шамбат Кий, на когото се приписва създаването на град Киев. Името на третия брат в арменската версия е Мелтей, наречен още и Щек, което по мнението на Марр [Марр, «Книжные легенды», с. 60] означава „змей“.

Властелините на пръстена и Свещеният Граал съхраняват истинската тайна на престолонаследието и преминаването на властта в ръцете на посветените. Гарднър открива, че седалището на бог Ану не е в Шумер, а в региона на Каспийско море, като го свързва с откритата от Хенри Ролистън „скитска“ – дунавска писменост върху асирийски и старовавилонски текстове. Предшумерските култури на Урук и Джамдат Наср са неочаквано свързани пряко с несемитския език на народа от Балканите. Става дума за потвърдената археологически култура от Тартария и Трансилвания – Румъния, както и за плочките от Караново и Градешница – България. Месианските родове се оказва, че произхождат от териториите на днешна България, Унгария, Румъния и Украйна. Фараоните от петата династия, които стават господари на Едом, който посочихме, че се намира в Западна България, предава месианството на принц Анкх-Хонсу около (2491 – 2477 т. пр. н. е.) Нахат и Шама са двамата царе на Едом. Едната линия продължава в Скития, другата в Асирия и във Вавилония, чрез линията на Каситите в Месопотамия, както и на хиксосите в Египет. Малко по-късно, около средата на XVI в. пр.н.е., хиксоската линия образува държавата Митани. И около век по-късно се слива с родовата кръвна връзка на скитските царе. [37] В 1361 г. пр. н.е. принц Ниул и принцеса Скота (Меритатен), внучка на фараон Аменхотеп IV и митанийската му съпруга Нефертити, сливат своите два рода. Техният син става родоначалник на скотските (скитските) гали през XIII в. пр. н.е. Династията на Граала минава през цар Давид, Исус, Мария Магдалена и стига до династията на Меровингите (448 – 751 г.) във Франция, която също почита пчелата като специален символ. Предполага се, че линията започва от боговете Анунаки в Месопотамия от 3500 – до 1960 г. пр. н. е. Може да се спори дали египетската линия е преди Черноморската на скитите и пеласгите, но последната се разпростира по цялото Средиземноморие. Както споменахме, писмеността на Дунавската цивилизация доказва неоспоримо, че тя е предходна, тъй като е стигнала дори до Асирия и Вавилон. Тази писменост изпреварва тази на културите от Шумер, Месопотамия и Вавилон с няколко хилядолетия. Името на народа Ди – Ду или на белите китайци, които основават пъривите династии далеч на Изток, обяснява и името на р. Дунав, което значи бяла река. Бог Бал или Бел на български език и днес означава „бял“, „светещ“, „сияен“, но, от друга страна, на тюркските езици означава мед. На келтски бог Бал означава огън или слънчев лъч. Това определя и значението на етнонима българи – „белите“, „светещите“, „сияйните“, но и ги определя като траките меди. Интерпретацията на Витуния, Вит-Хуния (Бяла Хуния), е свързана с творчеството на Дюла Тот. Той свързва характера на легендата на Батория Вид с бялата линия на други герои, убиващи дракони. Гергей Борн обръща внимание на факта, че името на селището Батоня (Batonya) в окръг Бекеш в Унгария също може да бъде свързано с това значение. Първото писмено споменаване на селището е от 1340 г. Орденът на Властелина на пръстена продължава именно по унгарска линия.[38] Обществото на белия дракон е създадено в 1408 г. от унгарския крал Зигмунд фон Люксембург, което е далечно продължение на Двора на дракона на принца-жрец Анкх-Хонсу от 2170 г. пр.в.е. В Централна Европа династията продължава с т.нар. упири или пазители, което е дума от скитски произход и оттам демонизирането на т.нар. вампири, между които и Влад II Цепеш Дракула ( 1390 – 1447 г.), живеещ в Дакия или днешна Румъния, и който е внук на българския цар Иван Александър. Всъщност Дракула е спасил народа си от турския гнет и е бил справедлив и безкомпромисен владетел. Самото зараждане на културата на Властелина на пръстена на практика е по долното течение на Дунав и северното Черноморие, което е станало през 3800 г. пр. н.е. [39] Сриването на Асирийската империя е след атаката на обединените вавилонски меди през 612 г. пр. н.е.. В който родът „манда“, принадлежащо към медите, играе важна роля. Както казахме, това название има значение и на средното племе. Може да се изследва дали това значение има отношение към разположението на медите на българска територия.

Месопотамските археологически находки, независимо дали асирийски, вавилонски, медийски или персийски, изобилстват от крилати богове, които наподобяват пчелите. Съвсем възможно е създателите на каменните резби да изобразяват с криле древния („птичо-меден“) произход на човек или божество, и по този начин да означават свободната воля на своя народ. Ако погледнем по-отблизо изображенията на крилатите човешки фигури на нефилимите, има и други интересни неща, които да забележим. Крилата са мембранни и очевидно са съставени от две двойки, което не е така при птиците. Те имат само две, докато същото не важи за насекомите. Това включва и пчелите. Уникалното за представата на древните богове анунаки от Шумер е, че те изобразяват човека под формата на птица и пчела едновременно. Една от препратките на Габор Пап за отношенията между унгарците и птиците е, че той научил от трансилванските жени, които везат шевици, че докато бродират мотивата на птицата, трябва да мислят за родината си. Допълнителна лексика потвърждава потеклото на медите. Живият бог на мидийците е изобразяван на амулети. Унгарското име Medard, според официалното обяснение за произхода, идва от немския език. Немците са млада нация и между тях и медите има поне хилядолетно разстояние, така че по-вероятно е източникът за името да идва от траките и техните държави.

Между другото, според Тамаш Боршош (1619 г.)[40], оригиналното име на Египет е Мисир или Мизраим, което ги свързва с мизийците, мизите или медите. Египетските йероглифи често представят изображения на пчели и пчелари. Археологическите данни сочат, че медът е бил много важен и е откриван в египетските гробници, без променени невролептични свойства, т.е. може е да се консумира и днес. Затова пчелата е била символ на безсмътрието. Пчелата е била изобразявана от първата династия на фараоните до римската епоха. Това означава, че египетската управляваща класа може да произхожда от народа на медите, чийто тотем е била пчелата-майка и нейният продукт мед. Можем да разпознаем тази връзка от името на египетските пирамиди. Пирамидата Майдум или Медум е построена от владетел на име Хуни, но по поречието на река Нил е селището Мезгуна, известно и с пирамидите си. Имайки това предвид, че на турски името на Египет е Мисир (Méz Uram – в превод от унгарски Бог мед), както и на еврейски и египетски Мизраим, можем да открием ясно езиково сходство. Най-поразителното е, че в този ред на мисли ни се предоставят езикови доказателства за това, че владетелската линия на Европа е от скитско-хунския произход, откъдето е титлата „цар“. Тук идва Маат, богинята на Мизраим (Египет). Според древноегипетската религия, олицетворяваща богинята на истината, реда и закона, но, от друга страна, свързана с Мизия. Тя представлява установения при създаването световен ред, за чието поддържане фараонът е отговорен.[41] Бог Озирис, който бил наречен Властелин на истината, се свързва с фигурата на Изида, която също често е изобразявана като птица, а понякога има рибешка опашка, подобно на японската Макарису. По-древното име на Изида е Аста, а на Озирис – Аст – Ар. Астите обитавали региона на планините Странджа и Сакар в България. Богинята Маат е рисувана с крила или поне с пера в косите си, така че няма съмнение, че е птица, а името на маджарите е пряко свързано с произхода им от медите. Интересно е, че българските традиционни носии на лазарки (облекло по време на пролетен обичай за социализация на девойките) в някои региони също носят пера. Перата са съставна част и от унгарското традиционно облекло.

Дуло, медите и произхода на Атила

Един интересен факт е, че в древните хроники[42] е посочено, че заедно с другите титли на Атила той е и „цар на мидите“, или медите. Наистина стои въпросът как империята на Мед или на медите (наричана още и Мидийска империя – Мидия), която е далеч от известния миграционен път на хуните, хилядолетия може да се съхрани в титулатурата на Атила до V в. пр. н.е. Официално медите са траки, засвидетелствани от изворите през I хилядолетие преди н.е. Медите са обитавали Балканите минимум от IX в. пр. н.е. до V-VII в. от н.е.  За първи път се споменават от асирийски източници през IX в. пр.н.е. Центърът на империята им се намирал в планините югозападно от Каспийско море. Те създават своята империя, като завладяват Асирия, от Анатолия до Централна Азия. През VI в. пр.н.е. те се обединяват с персите и основават Персийската империя, въз основа на завоеванията на медите, което, както разбрахме, е идентично по значение с другото име мизи. Най-близките им потомци, освен българите, са кюрдите в древните им земи.

С помощта на тези и други извори можем да установим скитските предшественици от Месопотамия и да доближим съществуването на медите и сарматите много по-близо до епохата на Атила, така че царската му титулатура като крал на медите вече не ни учудва. Йордан съобщава, че след разпадането на империята на хуно-българския владетел готите, които се разбунтували, под предводителството на Теодомир завладяли редица градове, между които Цер, Пела, Европа, Медина и Верея.[43] В унгарските хроники се отбелязва, че Атила, т.е. цар Етел, по своя маниер и форма на облекло, и той, и народът му следват обичаите на медите. Думата „мода“ за европейските езици идва от древната линия на медите, които очевидно са определяли стандарта за поведение и дори за обличане. Приск описва тържествен обед, даден в стана на Атила, където той пиел в дървена чаша, а гостите – в златни и сребърни. Най-добрата храна била поднесена на робите, а менюто на траките било зеленчук с месо в дървени съдове. „На останалите варвари и на нас ни се сервираше вкусна храна на сребърни подноси, но на Атила се даваше само месо на дървена чиния, нищо друго.“[44] Във всяко друго отношение той се е държал скромно, тъй като гостите получили златни и сребърни чаши, докато той използвал обикновена чаша. Дрехите му били скромни, виждало се снаряжението отстрани, „катарамите на варварските му ботуши и щифтовете на коня му не бяха като тези на другите скити, тоест нямаше злато, скъпоценен камък или нещо ценно“.[45] От този цитат става ясно, че той е носил много прости и чисти дрехи, и е бил скромен в храненето си и в украшенията си.

Името на медите се появява в прозвището на бащата на Атила – Bendegúz (Бендегуз). Споменават го и като Мунджук = Mundzuk = Mundzsuk. В други източници той е описан в по-познатата форма на Бендекуз, Бендегуз (Mund-kuz), която е напълно сходна по звучене. Името на „манди“ го асоциираме със Сигизмунд (Сик-манд), Зотмунд (Кунджа от унгарските хроники) и (Ки) Раджмунд. Селищата в Унгария Манд и Мандок също запазват паметта за подобна историческа връзка.

Друга връзка е, че крал Матиас, син на Янoш Хунияди, е дал името на пазарния град Mezőkövesd, град Matyó, от името на маджарите и медите. Следователно, не е случайно, че една от шестте емблеми, изобразени в Корвини на Матиас, е кошер. Кошерообразни са и тракийските гробници на територията на България. Името на тържищата, подобно на древния Медоград, Хасковско в България, могат да се свържат с най-важната дума за Мидийската империя, която може да се намери във унгарското фамилно име (Medovárszki) и географското име в Унгария (Medovár puszta в бившия окръг Túrócz). По времето на крал Матиас даването на имена на тържищата значително се увеличила, което може да е свързано и с емблемата на кошера, което е характерно за унгарските гербове. По-скоро рангът на Медовар е титла, която доказва оцеляването на хилядолетната традиция, свързана с медите.

Сред географските имена на Карпатския басейн можем да намерим изобилие от местни имена на селища, отнасящи се до мидийците или медите, така че не е нужно да стигаме далеч. Такива са Медина, Луд, Мада, Мадацка, Мадар, Мадефалва, Мадока, Медесер. Унгарската централна планина, Матра, също е забележителна. Подобно на най-високото място в планините Мечек е върхът Мисина или центърът на Боршод в Мишколц. (Името на града може да означава и медено колаче. Kalács на унгарски онзачава козунак.) Названия като Lajosmizse, Miske (мед), Máza и Mizla също имат връзка с древното потекло на медите. Старото име на Zalavár е Mosaburg. Освен това има град Моосбург в Каринтия.

Митра, жреческата скитска шапка и християнската традиция

Митра е централният бог на най-разпространената религия на римския император. Официално тя няма връзка с бившата ведически санскритска митра и зороастрийската персийска митра, а е мистериозна религия, изградена около римско божество. Това е в противоречие със съвпадението на имената и значението на древната родова линия (Мед – господар). На гръцки език митра означава също и матката на майката. Струва си да се има предвид езикът, на който пчелата, символизираща царството, означава и органът на майката в съзиданието. Този орган е разположен в женското тяло в таза, защитен от тазовите кости. На унгарски език думата басейн (medence) означава водно пространство, също като матката на майката, която съдържа околоплодна течност по време на бременност. Въз основа на това трябва да признаем, че думата за басейн произлиза от самото име на майката, на източника на живот. Богинята на водата е запечатала името си в река Истрия, древното име на Дунав, като Истър, и в първоначалното значение на река Днестър, като Дон-Истър. За значението на това д-р Ева Киш насочва вниманието към факта, че това е латинското име за матка (hyster), което доказва правилността на този ред на мисли. В римско време, в Панония, всички селища са имали светилища на Митра. Най-известният храм на митраизма e в района на Савария (днес Сомбатхей), Изеумът, е бил посветен на богинята Изида (Мед). В древната иранска религия, основана от Зороастър, управляващият бог се е наричал Ахура Мазда, по-късно известен като Ормузд или Ормазд. Тук получаваме още едно потвърждение за доминирането на думата мед-méz. Връщайки се към племето на магите, е добре да знаем, че добре познатото ни женско име запазва паметта на Магдалина. Името от арамейско-еврейски произход означава кула, бастион; жена от град Мигдала (днес в Израел). Интересното е, че латинската версия на Магдалина е по-близо до истинското си значение. От гореспоменатия Страбон знаем, че мидийците и даките се обединяват, за да образуват заедно Партското царство. А древното име на даките е даха. Има интересна препратка към името на Мария Магдалена, тъй като жреческото съсловие на магите-меди се произнася на унгарски език Магдахалена. Или дъщерята на Даха от племето на магите Магдалина. Не е за пренебрегване факта, че Кантакузин, който описва нападенията на югоизточните български земи от турците през 1345-47 г., споменава, че битките ставали в областта Мигдония в долното течение на р. Струма[46], където в по-ранните векове е имало град Медина. В същото време унгарски селища все още носят имената с корен „маги“, като Mágоcs и Nagymágocs, и засвидетелстват връзката с жреческото съсловие на траките. В тази логика се реализира способността на унгарския и българския езици да излъчват многопластово значение. Редица фамилни имена доказват връзката с медите, за която не може да се намери смислено обяснение. Примери са унгарските фамилии Mizere, Médek, Masa, Musa, Mata.

Езиковият кръстосан анализ може да разкрие, че думата med е свързана с основния корен, който е в основата на унгарското народностно име magyar (mag-úr). Обкръжението на Арпад се наричат магярски вождове, които са лидери на водените от тях седем племена, по силата на кръвния договор помежду им. Едно от шестте племена на мидийците са магите, които само сред индо-иранските народи представляват свещеническата линия в обществото. Както разбрахме, древните извори слагат знак за равенство между магите, персите и българите.[47] Така се получава идентичност на българи и траки, споени с хуни и конкретно на едно от жреческите племена – меди. Думата magic в индоевропейските езици идва от тази чудотворна дейност на магите. При раждането си Иисус е посетен от мъдреците или влъхвите–маги, които са звездобройците-българи от изток. Те разпознават тази свещеническа линия на Месията, което не е чудно, защото са говорели неговия език. Официално терминът „маг“ се отнася до върховната „каста“ на персийското свещеничество, което предполага, че е мистичен посредник или вавилонски астроном от Месопотамия, Вавилония или прилежащите региони. А хората в тези области са медите, но от друга страна това е и регионът на „кутите“, идентифицирани с прабългарите. По странен начин и двете племена-родове често са изобразявани във фригийска шапка, точно както Митра е централната фигура в митраизма. Този уж азиатски костюм най-вероятно е от скитски произход.

В християнската традиция в името на един от най-важните архангели можем да намерим следата на древния пчелен култ. Става дума за Архангел Михаил, предводителя на небесното войнство. Името Михаил най-вероятно произлиза от значението на Богинята-майка. Нека да имаме предвид, че Свети Михаил има крила, същите като фигурите в месопотамските археологически паметници, които в допълнение понякога опрашват цветята като символи за оплождане. В случая на Med има друга връзка със селскотопански плод – вишната. Вероятно са били известни и консумирани от медите и може би са били въведени в света в древни времена. Хипотезата се основава на факта, че древната форма на думата вишна на унгарски език се отнася директно към меда, тъй като имаме потвърждение в правописа на топонимите (вж. Medgyes, Medgyesegyháza, Medgyesbodzás и Medgyesi). Името може да е произлязло от сладките плодове, консумирани от медите, които може да са звучали „med-egye“. Може би не е случайно, че един от цветовете на националния флаг на Унгария е вишнево червено. Той е свързан с факта, че няколко славянски езика използват това древно наименование „med“ както за Унгария, така и за цялата нация, например: Madarsko, madarsky (чешки, словашки) Madzarska, madzarski (хърватски, словенски) и madarska, madarski (сръбски). Както прозира името на унгарците, може да се свърже и с култовото светилище Мадара в България. В препратката можем да разпознаем друга дума на унгарския език за птица, която също идва от средновековния корен на думата „med“. Първоначално унгарската традиция не познава ангели, тя се е транспонирала под формата на гръцката дума „angelos“ от византийски и римокатолически източници. В унгарските народни приказки има феи вместо ангели, а в българските – самовидиви и юди. В тази връзка си струва да се спомене един от атрибутите на бог Бал – Нимродската форма на древната религия, чийто символ е мълнията. В изображенията на Бога светкавицата често завършва в растителните части. Интересно е, че в унгарската пролетната народна традиция има обред, посветен  на плодородието, съврзан с феите. Източникът на растежа на растенията е светлината, от която черпят сили. На унгарски думата вил (vil) е източникът на светлина, както и думата за мълния. Светкавицата също има звуков ефект, под формата на гръм. На английската думата за гръм е thunder, на унгарски фея се произнася tündér (тюндер). Думи като на норвежки „torden“, испански „trueno“ и латински „tonitrua“ означават гръм също. На унгарски език коренът на думата фея (tün) има общо с думата „да изчезне“, което се свързва със светкавица, и в този случай, както внезапно появяващи се и стопяващи се в пространството ефирни същества. Лингвистично има връзка между на пръв поглед несвързани думи в различните езици, което доказахме тук. Земният еквивалент на Свети Михаил е убиецът на дракони Св. Георги, чието име също е получено от звука на удара на мълния на унгарски – dörög-György. Мълниеносецът Баал, а по-късно Зевс Белус или божеството Зевс със светкавицата, носи творческия дух, а препратката към българите е в смисъла на Бал като „бял“, „светъл“ и „искрящ“, но също така и господар на медите, изведено от тюркските езици със значение на благия еликсир. Той е мек като селскостопанския продукт мед, но и твърд като метала. Думата „василевс“ на гръцки не е трудно също да се свърже с гръмотвержеца от библейския Ваал и с популярното име Васил. Тази привързаност на траките, скитите и в крайна сметка и на медите към конника дава обяснение за християнския култ към Св. Илия, който препраща към светкавицата на Бал. Можем да се запитаме дали в първата фраза на „Отче наш“, което на унгарски звучи подозрително като Méh Atyánk или Пчелата баща, е свързано с изображенията в Месопотамия. Техните богове са с пчелни крила и тогава може да се постави въпросът от кой език произлиза свещената християнска молитва? Нека да видим дали личното местоимение „ние“, тъй като то се използва в молитвата „Отче наш“, на унгарски език може да се свърже със значението на пчелния мед в други езици. „Ние“ на същия език е „mi“, което е много близко по произношение до „méh“, което има двойното значение на пчела и матка. В латинското семейство, френската „nous“, испанската „nostros“ и в славянските езици, подобни на унгарския вариант е my (чешки), sme (словашки), мы (руски), ние (български) и в балтийските езици: me (естонски, финландски). Останалите балтийски езици вече директно доказват произношението на първото лице на местоимението и думата мед, свързана с мизите – мес (литовски). Същото местоимение дава допълнително потвърждение: нас (български, руски, сръбски, словашки), nasa (полски), nossa (португалски), nuestra (испански), nostra (италиански), mas (гръцки), musu (латвийски, литовски) и miz (турски). Това предполага нищо по-малко от това, че Иисусовата молитва и думата „пчела“ в нея носят много по-древно значение, което ни връща към развитието на езиците. Трябва също да се признае, че тези думи са свещени, които се коренят в древната религия на медите-мизи. Доктрината на първите хора за Бог, когато все още не е започнал процеса на създаване и все още не е влязъл в новата субединица, е свързана с общите на българите и унгарците предци. Аз на унгарски е én, него можем да разпознаем в имената на шумерските богове на Енки и Енлил. Множеството първо лице е „пчела“ – „ние“ (méh-mi), която вече се стреми да представи индивидуализирания, но общ подреден дух на пчелното царство.

За арамейския си струва да се спрем на един друг факт, тъй като той може да предостави допълнителни доказателства. Има цитат от добре познатия ни Плиний, който се чуди: „Има скитски народи; те обикновено са били наричани от персите саки от най-близките поколения; а старите – арамеи [Арамей].“ (Плиний: Historiae naturalis, книга VI). В друг цитат, сицилианският Диодор, т.е. около 40 г., той пише: „Защото хората (скитите) бяха многобройни и имаха видни царе, някои от които бяха наречени саки, други – масагети, а трети с името на Аримасп [Арамей]“. Старо име на скитите е арамеи, което означава, че езикът им е арамейски. Тези цитати имат смисъл тук, защото можем да обясним името на неидентифицираните напълно арамеи. Те са „пчелите майстори“, чиято богиня е Пчелата-майка. Според новозаветните послания, Иисус произнася последните си думи преди кръста на арамейски език: „Елои, елои, лама сабактани!“ („Eloi, eloi, lamma sabacthani!“). В такава ситуация най-вероятно говори на майчиния си език. Мястото на раждане в Назарет също е красноречиво и се превежда от унгарски език като „медeна поляна“, „майстор на меда“ или „реколта на мед“. Херодот е записал седемте бога на скитите. Един от тях е Папа(й) отговарящ на Зевс, пчелния баща или Великата богиня-майка. Думата „баща“ на унгарски (papa) е много сходна с пчела на други езици: (a)bee (на английски, датски, норвежки и шведски), abeille (на френски), ape (на италиански), apes (на латински), abelha (на португалски), abeja (на испански), biene (на немски).

Красиво изработената месопотамска скулптура се отличава с човешка фигура с две двойки пернати крила на гърба на бик. Съществото държи тризъбец. Над главата му е символът на Слънцето, носител е светлинния дух. Тези атрибути водят до бога на болгарите или българите Бал. Вместо ляв крак имаме ключ. Това означава, че е скрит определен код за разчитане на древното знание. На помощ отново идва унгарският език, на който ляв е bal, а крак е (LÁB) = BÁL. А кодът се съдържа в езика, само че е огледален. Ключът трябва да се обърне или да се превърти, за да отвори знанието или сакралната тайна. Бог Бал се идентифицира с Нимрод, а Атила извежда произхода си от него. Така се получава единство в различните източници, които потвърждават идентичността на медите, хуните и българите-кути като строителите на древните цивилизации. А връзката МЕД-БАЛ-МЕДОГРАД = БАЛГРАД/БЕЛГРАД = МЕЛИОНА/МИЛЕОНА = ЯБЪЛКОВО е очевидна. От друга страна, имаме МЕД=HONEY (английски), Honig (немски), Hunaja (фински) = ХУН =  БАЛ = МЕДГАР = МАДЖАР = БОЛГАР =ХУНГАР.

–––––––––––––––––––––––

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Бакалов, Г., Попов, Д., Радушев, Е, Александров, Е. Ангелов, П., Павлов, П. Коев, Т, Матанов, Хр., Степанов, Цв. История на българите. Т. I. От древността до края на XVI в. Изд. Труд, София, 2003 г.
2. Бешевлиев, В. Българите бит и език. С., 1981 г.
3. Българите. Атлас. Под ред. на Ал. Фол. София. 2001 г.
4. Български библейски речник. Цариград, 1884 г. (ББР)
5. Венедикова, Е. Българите в Мала Азия от древността до наши дни. Стара Загора, 1998 г. с.105.
6. Венеция, Държавен архив (ASV),Codice Trevisaneo (Codice di Bernardo), с. 446-447.
7. Въжарова, Ж. Славяни и прабългари по данни на некрополите от VI—XI в. на територията на България. С, 1976 г.
8. Гарднър, Л. Царството на властелините на пръстена. София, 2001 г.
9. Георгиев, Вл. Българите са потомци на най-древното население на Балканския полуостров. (Синтез между хунорската и тракийската теории за етногенезиса на българите). Доклад от Първата българска научно-практическа конференция, София, 18-20 октовнри 2004 г.– в. „Родово имение“, Година IV 24 (137), 9-15 юни 2008 г. с.12.
10. Георгиев, Вл. Траките и техният език. С, 1977 г.
11. Димитров Б. 12 мита в българската история. Фондация Ком. София. 2005
12. Иванов, И. По пътя на българския етноним. Стара Загора, 2005 г. с.11.
13. Масагеты – В: БСЭ, т.15, с.450.
14. Милчев, К. Древната българска история. Кимерийци. Хуни. Българи. София, 2014 г. с.6.
15. Национална библиотека Кирил и Методий, ръкопис № 773; Църковен ръкопис „Летописец 1672 г.” с № 774 от сбирката на НБКМ
16. Попов, С. Загадките на българската веда. „Веда Словена“ – ехо от хилядолетията. Варна. 2017 г.
17. Попов, С. Българското име в библейски времена. Варна, 2005 г., с.24.
18. Рашев, Р. За произхода на прабългарите. В: Studia protobulgarica.Сб. В чест на Б. Бешевлиев. В. Търново, 1993, с. 23-24.
19. Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасии, София, 1988, с. 228-229.
20. Танев Иванов, И. Културни и религиозни връзки на Аспаруховите прабългари с древните народи на Месопотамия. – сп. История, книжка 4, година XXI, 2013, с. 287 – 310.
21. Ценов, Г. Произходът на българите. И началото на българската държава и българската църква. Изд. Хелиопол, 2005 г., с 163.
22. Харис, Д. Произход и разпространение на земеделието и скотовъдството в Евразия.
23. Altheim F. Geschichte der Hunnen. В., 1959-1962, Bd. 1. S. 85
24. Bánosi, György. Veresegyházi Béla: Eltűnt népek, eltűnt birodalmak kislexikona. Budapest: Anno. 1999. 141–142.
25. Bonfini, Rerum Ungaricarum decades. Frankfurt, 1581.
26. Borsos, Tamás. Egiptusról (1619)
27. Csapodi Csaba – Csapodiné Gárdonyi Klára: Bibliotheca Corviniana, Budapest, 1981
28. Császár, Mihály. Kézai Simon Magyar krónikája (1901)
29. Gaál Ernő, Kertész István. Az őskor és az ókor története. Eger: EKTF Líceum Kiadó (2003)
30. Gesta Hungarorum. Béla király jegyzőjének könyve a magyarok cselekedeteiről; ford., jegyz. Pais Dezső, jegyz. kieg., térképek Györffy György, bev., szöveggond. Thoroczkay Gábor; Szt. István Társulat, Bp., 2003 (Szent István könyvek)
31. Györfi János. Az Óperzsa Birodalom tündöklése és bukása. Anno Kiadó.
32. Herodotos történeti könyvei, 1-3.; ford., bev., jegyz. Geréb József; Magyar Tudományos Akadémia, Bp., 1892 (Görög és latin remekírók)
33. Kákosy, László. Az ókori Egyiptom története és kultúrája, Osiris Kiadó, 2005
34. Komoróczy, Géza: Mezopotámia története az őskortól a perzsa hódításig (Kr.e.539)
35. Marcellin, Ammien. Collection des autetires latins publics sous la direction. De M. Nisard, 348-349.
36. Ókori keleti történeti chrestomathia., Szerk.: Harmatta János, Budapest: Osiris. (2003).
37. India leírása; az Indiába vezető kereskedelmi útvonal; igazgyöngyök; Taprobane és Arabia leírása: fordítás a 6. és 9. könyvekből. In: SZÉKELY MELINDA: Kereskedelem Róma és India között. JATEPress. Szeged, 2008
38. Natural History, books 3-5, trasl. H.Rackham, Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 1999.
39. Bonn,p.202. Priskos rhétor töredékei. Követségben Attila, a hunok nagykirálya udvarában; Szilágyi Sándor ford. jav., kieg. Patay-Horváth András, szerk., jegyz., utószó Szebelédi Zsolt; Attraktor, Máriabesnyő, 2014 (Fontes historiae antiquae) p. 116
40. Priskos rhétor töredékei. Követségben Attila, a hunok nagykirálya udvarában; Szilágyi Sándor ford. jav., kieg. Patay-Horváth András, szerk., jegyz., utószó Szebelédi Zsolt; Attraktor, Máriabesnyő, 2014 (Fontes historiae antiquae) p.116
41. Rawlinson, George. The Seven Great Monarchies of the Ancient Eastern World. New York: John B. Eldan Press (1885)
42. Rawlinson, George.The History of Herodotus I, D. Appleton and Co., New York (1859), Introduction
43. Sigert, Heinz. Wo einst Apollo lebete.1976, Econ Verlag Gmbh, Wien und Dusseldorf.
44. Shaw, Ian. Az ókori Egyiptom története, GoldBook, 2004.
45. Strabo, books 5-7, transl. H.L.Jones, Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 1995
46. Geography, book XIII, trasl. H.L.Jones, Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 1928 XI.XIV.14
47. Sztrabón: Geógraphika, Gondolat Kiadó, Budapest, 1977. Földi József fordítása, Balázs János előszava.
48. V. Sztruve.szerk.: J. P. Francev: Világtörténet tíz kötetben: I. Kossuth Könyvkiadó, 582–586. (1967)

БЕЛЕЖКИ:

[1] „Веда Словена“ е сборник с народни песни, събирани от Стефан Веркович от различни части на България, но най-вече от Македония и  планината Родопи.

[2] Попов, С. Загадките на българската веда. „Веда Словена“ – ехо от хилядолетията. Варна. 2017 г.

[3] Иванов, И. По пътя на българския етноним. Стара Загора, 2005 г. с.11, [Димитров Б. 12 мита в българската история. Фондация Ком. София. 2005; Българите. Атлас. Под ред. На Ал. Фол. София. 2001]. От западноевропейските историци, Altheim поддържа теорията за идването на прабългарите от Североизточен Иран [Altheim F., Geschichte der Hunnen. В., 1959-1962, Bd. 1. S. 85;  Рашев, Р. За произхода на прабългарите. В: Studia protobulgarica.Сб. В чест на Б. Бешевлиев. В. Търново, 1993, стр. 23-24; Бакалов, Г., Попов, Д., Радушев, Е, Александров, Е. Ангелов, П., Павлов, П. Коев, Т, Матанов, Хр., Степанов, Цв. История на българите. Т. I От древността до края на XVI в.Изд. Труд, София, 2003 г.]

[4] Венеция, Държавен архив (ASV), Codice Trevisaneo (Codice di Bernardo), с. 446-447.

[5] Maenchen-Helfen, O. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.

[6] Ритор, Захарий. Кн.7. гл. 3, кн. 12, гл. 7 на http://history.rodenkrai.com/new/istoricheski_izvori/zaharii_ritor_-_glava_3_ot_kniga_7 _i_glava_7_na_kniga_12.html

[7] Kimmerier, Cimmerians, Kimmerians; на гръцки Κιμμέριοι, Kimmerioi; асирийски Gimir-ri/Gimir-rai, Gimir, или библейския Gomer.

[8] Български библейски речник. Цариград, 1884 г. (ББР), с.101.

[9] ББР, с.59.

[10] ББР, с.576.

[11] ББР. С.427.

[12] Попов, С. Българското име в библейски времена. Варна, 2005 г., с.24.

[13] Попов, С. с. 24.

[14] Георгиев, Вл. Българите са потомци на най-древното население на Балканския полуостров. (Синтез между хунорската и тракийската теории за етногенезиса на българите). Доклад от Първата българска научно-практическа конференция, София, 18-20 октовнри 2004 г.–  в. Родово имение, Година IV 24 (137), 9-15 юни 2008 г. с.12.

[15] Милчев, К.Древната българска история. Кимерийци. Хуни. Българи. София, 2014 г. с.6.

[16] Харис, Д. Произход и разпространение на земеделието и скотовъдството в Евразия.

[17] Попов, С. Българското име в библейски имена.Варна, 2005 г. с. 364.

[18] Ценов, Г. Произходът на българите и начало на българската държава, и българската църква. 2005 г. с. 79.

[19] Sigert, Heinz. Wo einst Apollo lebete.1976, Econ Verlag Gmbh, Wien und Dusseldorf.

[20] Strabo, books 5-7, transl. H.L.Jones, Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 1995

[21] Масагеты- В: БСЭ, т.15, с.450.

[22] Marcellin. Ammien. Collection des autetires latins publics sous la direction. De M. Nisard, 348-349.

[23] Пак там.

[24] Bonfini, Antonio. Rerum Ungaricarum decades. Frankfurt, 1581.

[25] Херодот. История. I-IX.

[26] Strabo. Geography, book XIII, trasl. H.L.Jones, Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 1928 XI.XIV.14

[27] Пак там. VI.xviii-48.Виж още. .Pliny. Natural History, books 3-5, trasl. H.Rackham, Loeb Classical Library, Harvard University Press, London, 1999 г.

[28] Ценов, Г. Произходът на българите. И началото на българската държава и българската църква. Изд. Хелиопол, 2005 г., с 163.

[29] Komoróczy, Géza. Mezopotámia története az őskortól a perzsa hódításig (Kr.e.539)

[30] Национална библиотека Кирил и Методий, ръкопис № 773; Църковен ръкопис „Летописец 1672 г.” с № 774 от сбирката на НБКМ; Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасии, София, 1988, с. 228-229.

[31] Танев Иванов, И. Културни и религиозни връзки на Аспаруховите прабългари с древните народи на Месопотамия. – сп. История, книжка 4, година XXI, 2013, с. 287 – 310

[32] Венеция, Държавен архив (ASV), Codice Trevisaneo (Codice di Bernardo), с. 446-447.

[33] Plinius. India leírása; az Indiába vezető kereskedelmi útvonal; igazgyöngyök; Taprobane és Arabia leírása: fordítás a 6. és 9. könyvekből. In: SZÉKELY MELINDA: Kereskedelem Róma és India között. JATEPress. Szeged, 2008

[34] Унгарска легенда, записана от хрониста Кезаи – придворен секретар на унгарския крал Ласло VI Кун съобщава, че родът Дуло се е утвърдил като кръстоска между гигантите Мадяр и Хунор, и наследнички на рода Дуло по човешка линия. В нея произходът на българите (наследници на Мадяр) и унгарците (наследници на Хунор) се извежда от смесването на племената Белар, заселили се в Персия по времето на царството Вавилон. Те били управлявани от дулусите, живеещи в Меотия край Азовско море.

[35] Пак там.

[36] ББР. с. 239-240.

[37] Попов, С. Цит. съч. с. 420-421.

[38]  Гарднър, Л. Царството на властелините на пръстена. София, 2001 г.

[39]. Пак там.

[40] Borsos, Tamás: Egiptusról (1619)

[41] Shaw,Ian. Az ókori Egyiptom története, GoldBook Osiris Kiadó, 2005

[42] Kálti, Márk. Chronicon pictum (Képes krónika – 1368) „…Attila, rex hunorum, medorum, gotorum et danorum…”,

[43] Iord.LVI.285-288.

[44] Priscus, Bonn,p.202. Виж още: Priskos rhétor töredékei. Követségben Attila, a hunok nagykirálya udvarában; Szilágyi Sándor ford. jav., kieg. Patay-Horváth András, szerk., jegyz., utószó Szebelédi Zsolt; Attraktor, Máriabesnyő, 2014 (Fontes historiae antiquae) p. 116

[45] Пак там.

[46] Венедикова, Е. Българите в Мала Азия от древността до наши дни. Стара Загора, 1998 г. с.105.

[47] Национална библиотека Кирил и Методий, ръкопис № 773; Църковен ръкопис „Летописец 1672 г.” с № 774 от сбирката на НБКМ; Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасии, София, 1988, с. 228-229.

.

За контакт с авторите:

E-mail: [email protected]

.