Ден след представянето на петия сборник с творби на български автори от различни страни „Възвръщенци“ в София, която беше на 3 октомври (вж. тук), ми се обажда майка ми и иска книги за две свои братовчедки в Асеновград, учителки, вече пенсионерки. После идва при мен и й давам книга за леля Пасина, чиято дъщеря от години живее във Великобритания, както и за леля Елена.
На следващия ден ми се обажда сестра ми и иска книга за своя приятелка, чията дъщеря също била емигрант. После сестра ми идва, давам книга и за нейната приятелка.
Дотук нищо необичайно. Човек трудно може да откаже подобно нещо на най-близките си роднини.
Но малко след това ми се обажда по телефона една моя съученичка, която видяла сестра ми с книгата пред кварталния магазин.
– Марианче – пита ме тя, – мога ли да си купя една книга от сборника „Възвръщенци?
– „Възвръщенци“ не се продава, подарява се – казвам й. – Книгата няма корична цена. Ще ти дам една.
Разбираме се да оставя книгата на майка й, бивша библиотекарка в читалището, с която се виждаме всяка неделя, на службите в църквата „Св. Димитър“. (Тя има три дъщери, една от които живее зад граница, а друга е завърнал се емигрант.)
Идва неделята. След службата давам на майката на моята съученичка една книга за нея.
Междувременно ми се обажда пак моята майка и казва въодушевено:
– Елена и Пасина са много развълнувани от книгата. Получили са вече пратката, която им изпратих. След като я прочете, Пасина ще я прати на дъщеря си в Англия.
Обаждат ми се или ми пишат съобщения, и роднини и приятели на автори в сборника, които живеят в чужбина, и те не са успели да дойдат вместо тях на премиерата. Питат как могат да получат книгата. Някои ги насочвам към книжарница „Български книжици“, за други се разбираме да им ги пратя по пощата. Мисля си: „Дано книгите стигнат за всички…“ („Възвръщенци“ излезе в малък тираж, по-малък от тиража на предишните четири сборника.)
На следващата неделя, след църковната служба, влизам в едно кафене, където преди мен е седнала майката на моята съученичка, заедно с други две възрастни жени.
– Книгата, която ми даде, е много хубава – споделя тя. – Казах на дъщеря ми, че си й я подарила, но няма да й я дам, преди да я прочета цялата…
– Радвам се, че ти е харесала – казвам аз.
В този момент се обажда една от другите две жени, седнали до нея.
– А може ли една книга и за мен? Кажи колко струва, ще си я купя.
– Книгата не се продавала, подарява се – отговарям и на нея. – Ще ти дам една, като се видим следващата неделя.
После поглеждам към третата жена на масата, скромна и мила жена, която си мълчи. Става ми малко неудобно и казвам, докато пресмятам наум колко бройки са останали от „Възвръщенци“:
– Да дам една книга и на теб?
– Е, много станахме… – казва тя притеснено.
– Ще видя колко книги са останали и, ако има възможност, ще ти дам – отговарям аз. Разменяме още няколко реплики, питат ме някои неща за книгата. Заглавието много им харесва. Дали това не е така защото и тези, които още не са я отворили, имат свои роднини зад граница? Не знам, не ги питам за това. Казвам им „Довиждане“ и сядам на една маса отвън.
После, по пътя към къщи, забравям да се отбия в кварталния магазин, забравям, че трябва да купя хляб, мляко, цигари, други неща.
Мисля си за пътищата на една книга до нейните читатели.
Мариана Христова
.
