.
21-ви ноември е Ден на християнското семейство. Сгушени в карантинното ни време, търсим уюта в този ден сред своите. Майки, бащи, деца, баби, дядовци, внуци – връзка от кръв и любов, символ на обич и вярност.
Но има и друг смисъл в тази драга дума – семейство. Семейство сме и българите, семейство са и общностите ни по света.
Има хора, които с присъствието си спойват. Противно на вечно натрапената ни идея, че сме разединени, такива личности осмислят живота на хиляди. Превръщат света и живота ни в Общо.
На 20 ноември 2020 г. загубихме един такъв човек – големия български журналист Климент Величков (вж. тук).
Ето какво написа в негова памет Боянка Иванова – член на Управителния съвет на АБУЧ и близка на Климент:
„Климент бе прелетял океана не да търси по-доброто за себе си, а с личната си мисия да напише историята на най-новата българска имиграция в САЩ. Написа я и до последния си дъх я допълваше.
За него хартията беше въздухът, мастилото – кафето, пулсът му – пулсът на българската общност в Чикаго!
Оставаме твои длъжници, Клементе! Длъжни сме на най-достойния сред достойните, на най-чистия сред честните!
Ние и идващите след нас ще дописваме томовете на тази твоя българска история, която ще започнем с теб!
Прекланяме се пред всичко, което си, Клименте, пред смирението ти, пред незабележимостта и скромността ти, пред възхищението ти от всяко българско постижение! Благодарим ти за примера, който ни даде, доказателство за силата на човешкия дух и за достойнството на един истински български журналист, който се възхищава от всяко добро и бърза да го отрази.
Всички български имигранти в Чикаго от периода 1995-2020 г. сме твои длъжници, Клименте! И ако имам правомощията да предлагам за удостояването ти с високо журналистическо отличие, бих го направила, макар и да е непростимо късно.
Намирам и нещо знаково в това, че Климент ни напусна в деня на юбилейните 145 години от рождението на великия публицист Йосиф Хербст. А самo след 5 дни е денят на Св. Климент.
Продължавай да светиш, приятелю, не спирай, имаме нужда от хора като теб!”
С Климент се срещнах само веднъж, когато пристигна от Чикаго в България, за да прекара късните дни на живота си в Родината. Но години преди това общувахме чрез написаното от него, защото той бе приятел – на Асоциацията на българските училища в чужбина, той бе приятел на всичко, което ни вълнуваше, което постигахме. Беше опора на делата ни и ни правеше по-силни, вярвайки в нас.
Тъжно е, когато в небосклона на нашата обич угасват звезди. Но Господ ни е дал думите и душата, за да поменем и споменаваме.
Отиват си скъпи приятели, скъпи човеци. И нас, в Лондон, ни попари скръбта. Преди седмица почина Анна Бъкстон (вж. повече за нея тук) – изследовател на българската история, преводач и писател, съпруга на Кристофър (Крис) Бъкстон – преводач на българска художествена литература и автор на художествени творби, вдъхновени от българската история.
Анна Бъкстон е автор на документално-историческа книга, базирана в българското средновековие, за живота на дъщерята на цар Иван Александър – Кера Тамара Шишман, и нейния брак със султан Мурад I. В книгата се разглежда възходът на Османската империя и падането на Балканите под османско владичество.
Ани, заедно с Крис, бе чудесен приятел на нашето училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон. Те често ни гостуваха. Радваха децата, запознаваха ги с героите от книгата за деца на Крис „В пустинята отвъд лабиринта”.
Милата, нежна и човечна Анна, която влюби в България своя съпруг и му дари Созопол. Сбогом, прекрасна наша.
И накрая, макар в този свят ден страничката ми да стана тъжна, искам да споделя, че загубихме на 17 ноември 2020 г. още един много свиден човек – Бенце Роблес, съпруг на нашата колега Елена Роблес, която е помощник-учител и хореограф в училището ни.
Някои хора са велики съвсем различно. Просто даряват такава огромна любов на другите и украсяват живота ни тихо и с усмивка. Бенце бе перуански индианец, дошъл да следва през 80-те години на миналия век в България и намерил като студент във Варна нашата родопска Елена, с която свърза живота си. Родиха им се двете прекрасни деца – синът Бени и дъщерята Фелициана-Надежда. Те научиха български в училището ни, а таткото Бенце Роблес всяка година бе нашият Дядо Коледа – незаменим! Говореше един забавен български и така ни разсмиваше, че сме се превивали от смях с него.
Ако има нещо, което да се каже за Бенце най-напред, това са думите му: „Аз съм Българин!”. Казани с неговия перуански акцент, звучаха като афоризъм. Десет години той и семейството му не бяха ходили в Перу и Елена го кандърдисваше, а той: „Ти върви, на мен тук ми е хубаво!”.
Накрая родителите му, облечени в пъстрите индиански пончо, пристигнаха и Елена ги заведе в Родопите – на събора на връх Рожен.
Елена е от Чепеларе и Бенце започна да казва; „Аз съм перуанец от Чепеларе!”. А там го обикнаха всички. Закупи едно от прочутите черни лондонски таксита и с това такси стана най-голямата родопска атракция. Пъпът му се завърза в Родопите. Нямаше наша сбирка, нямаше празник и почерпка, на която Бенце да не се превърне в сензацията на компанията. Такъв оптимизъм, такова невероятно чувство за хумор, един перуански ЧУДОмир, цъфнал екзотично в България и станал по българин от нас. Заедно с Елена дариха на върха над Чепеларе огромен каменен кръст, който да пази хората и града, да ги благославя.
Когато с делегацията на АБУЧ, водени от митрополит Антоний, посетихме Йерусалим, автобусът ни кънтеше от смях през цялото време, защото Бенце не млъкваше и ни разсмиваше до припадък. Потопихме се с белите ризи в река Йордан и дядо Антоний ни благослови. Това пътешествие остана незабравимо и заради Бенце. Всички се заклехме, че следващата ни екскурзия ще бъде в Перу и той ще ни води.
Повече от 15 години се познаваме, а никога не чухме Бенце да се похвали с нещо за себе си. Работеше всеотдайно и сред българската общност, и сред перуанската в Лондон. Беше като нещатен сътрудник в Перуанското посолство и помагаше за всичко. Всеотдаен и толкова скромен, но в същото време – където се появеше, все любов сипеше.
За последно се събрахме през август тази година пак в Родопите – в Смолян. Веселихме се, танцувахме хоро с колеги от АБУЧ, изкарахме два дена на слънце в планината. И чак тогава разбрахме нещо, с което той никога не се бе похвалил.
В далечната 1984 година, когато е бил последна година студент във Варна, малко преди да се дипломира, идват при него с молба да поведе българска алпинистка експедиция, която да изкачи непокорен връх в Перуанските Анди. По държавно споразумение между България и Перу, ако изкачването е успешно, този връх да се нарече България. Помолват Бенце да придружи експедицията само до Лима като преводач, а единствената му награда ще бъде, докато алпинистите покоряват върха, той да се види с роднините си за две седмици.
Тръгват, но когато пристигат в Лима, се оказва, че участниците в експедицията изобщо не могат да се оправят без Бенце – не знаят езика. И той тръгва с тях – към върха, дори да е не добре екипиран. В много ситуации Бенце ги спасява, защото в суровите Анди, където местните са рядкост и езикът им е непознат – Бенце води. Случва се и премеждие – пада лавина, при която загиват хора от друга експедиция. Спасяват един тежко ранен норвежец и го докарват до лагера на нашата експедиция. Един от шерпите на българите трябва да тръгне в много тежки метеорологични условия надолу, за да се опитат да спасят живота на човека, но шерпът отказва. И тогава нашият Бенце му крясва: „Ти си перуанец! Как няма да помогнеш!”. Това стряска шерпа и той се съгласява.
Нашата варненска експедиция покорява първенеца на Перуанските Анди – Уаскаран (6 768 метра), а после на 25 юли 1984 г. изкачват и непокорения от никого дотогава връх, висок 5120 метра. Наричат го България.
На 15 000 километра от родината ни, в Перу – има връх България. Там е закована метална пластинка с надпис „Варненска алпийска експедиция – „Перуански Анди ’84”. Това е заслуга и на нашия Бенце.
От обещаните две седмици с роднините, той прекарва само един ден.
За участието в експедицията Бенце Роблес е награден със „Златен орден на труда“.
Сбогом приятелю, сбогом чаровнико, сбогом, обикновени необикновен Бенце! И в Родопите, и в Лондон, и в Перу – сърцата ни плачат, но сме щастливци, защото живя с нас! Беше и ще си незабравим!
Снежина Мечева
Лондон, 21 ноември 2020 г.
