.
Разказ от Хасан Ефраимов
Тази вечер седим и си пием ичкийката в любимото заведение, а моите приятелчета като отворили една тема… Знаете колко много са специалистите по Ковид в момента! Четат по цял ден във Фейсбук и са станали същински мангъровци.
– Имало две форми – изцепи се единият. – Носна и гърлена.
– И…?
– Ако те хване носната форма – добре. Все пак, носът е далеч от белите дробове. Хремичка, това-онова, и…
– Давай за гърлената форма!
– Е, там вече мама си трака.
– Как така, мама си трака?
– Така, как?
– Ужас! – обади се и трети.
– Ужас не, ами… – подсили съмненията му и всезнайкото.
– И всички ли умирали?
– Всички не, ама…
– Значи, почти всички!
– Тогава, да се молим – намеси се и мълчащ дотогова.
– То, да се молиш, ама файда…
Настана мълчание. Всички в този момент започнаха да изричат наум най-силните си молитви, за да ги хване точно носната форма, а не гърлената, че там „мама си тракало“. Бях сигурен в това! Нищо че бяха пияни! Никъде не е споменато, дали Господ чува или не чува молбите на пияните.
– Докторе, кажи нещо, де – обади се някой накрая, с надежда в гласа.
– Че какво да кажа? – не му останах длъжен.
– Как какво да кажеш?
– При толкова много специалисти…
– Е, стига, де! Пак почна.
– Аз ли съм почнал?
– Винаги говориш така, на айкъръ.
– Затова гледам да не говоря.
– Не говориш, ама понякога трябва.
– Не искам да говоря на айкъръ.
– Например, в Общински съвет трябва да говориш, а ти само мълчиш.
– Там само се червя.
– Защо пък?
– Щото е пълно със специалисти като вас. Като отворят уста и…
– Ох, докторе…
– Кажи си мнението, де – запротестираха и тези, които не бяха се обаждали дотогава.
– Добре, но на ваша отговорност.
За втори път настана мълчание. Бавно отпих от питието си. После, за да подсиля сюблимността на момента, поех вилицата в ръка, замезих и сладко замлясках.
– Кажи, де… Кажи!
– Момчета… – почнах отдалече. – Вие всички сте обречени!
– Как така?
– Защо?
– Защото сте болни от гъзната форма на Ковид.
– Ама…
– Като гледам как ви е шубе…
Та, сега ме мъчи екзистенциалният въпрос – трябва ли всяка вечер да си отварям устата? Не, Ковид не ме мъчи. Затова гледам да мълча. Отворя ли уста, всички си тръгват обидени, а за мен винаги остава гъзната форма – бъркам в джоба и плащам.
.
