.
Разказ от Красимир Бачков
Гечето беше петгодишен сополан, облечен в стари дрешки, закусващ понякога с отпадъци от кошовете за боклук. Той не помнеше мама и тате, защото от бебе го бяха захвърлили в района на южната гара. Една студена януарска сутрин старият Гечо го беше намерил, увит в завеса от перде. Той го прибра в бракувания вагон на един глух коловоз, където се подвизаваше в момента, и започна да се грижи за него. Дори сам да нямаше какво да яде, намираше малко хляб и от него правеше попара на бебето. Така неусетно го отгледа и малчуганът започна да придружава Гечо в ежедневните му обиколки из квартала и града. Гечо го нарече на своето име и всички след това започнаха да ги наричат Малкото Гече и Големия Гечо. Двамата нямаха документи, не разполагаха с пари или имот, но смятаха квартала край гарата за свой ареал. Разделяха го само с уличните кучета, които зимно време се събираха на глутници. Понякога бродягите спяха в празни пътнически или товарни вагони, друг път в някоя забравена от години от собствениците си кола на пуст паркинг, а се случваше и под открито небе да нощуват през лятото. Винаги на заспиване Гечо пееше на детето: „Когато бях овчарче и овците пасях, бях много благодарен, макар и сиромах…“. Сиромахът пееше вярно и, макар гласът му да бе дрезгав, Гечето заспиваше с усмивка.
Тази есен Гечето носеше здрави обувки и прилично палтенце. Гечо коментираше, че народът май се е замогнал, щом в контейнерите за смет вече се намират съвсем здрави дрехи, обувки и дори непокътната храна. Сутринта Гечо помоли детето да излезе само и да потърси нещо за хапване в боклука, защото го боли кръстът и не може да се мръдне. Малчуганът тръгна и започна да проверява контейнерите за боклук по улиците. Постепенно се увлече и премина границата на ареала си. Насочи се към централната част на града, където богатствата в боклука бяха повече. Пред една луксозна кооперация Гечето забеляза как уличен котарак се опитва да измъкне цяла скумрия от контейнер за смет. То приближи, но котаракът го изгледа нагло, без да пусне плячката си. Гечето се огледа и грабна захвърлена дръжка от подочистачка. Смело цапна котарака по гърба, който скочи във въздуха и измяука ядосано. Рибата падна в казана и се наложи малчуганът да се катери, за да я извади. Удивителното бе, че скумрията се намираше в найлонова опаковка, която не бе отворена. Гечето я сложи в раничката на гърба си и продължи към площада на центъра. Отдалече чу звуците на акордеон и те го привлякоха като магнит към себе си. На пейка, встрани от пощата, бе седнал стар, небръснат циганин, с акордеон в ръцете. Гечето застана пред музиканта и се заслуша. Репертоарът на уличния музикант се състоеше от няколко танга, валсове, хора и ръченици. Върхът на изпълненията му обаче бе „Батальонът се строява“. Вероятно циганинът като млад бе служил трудовак в казармата, защото преди да изпълни култовото парче изръмжа пресипнало:
– Специален поздрав за всички, дето са ходили войници, и най-вече за трудоваците!
Той запя доста фалшиво, но на Гечето му се струваше прекрасно. Изглежда на същото мнение бяха и три улични псета, защото доближиха музиканта и клекнаха да слушат. Към края на песента едно от кучетата проточи врат и започна да вие. Двама-трима минувачи наоколо се засмяха и отминаха, без да пуснат и стотинка в шапката на музиканта. Циганинът свали акордеона, постави го встрани до себе си и запали цигара. Със светнали очи Гечето дойде до инструмента и с почерняла от мръсотия ръчичка го погали.
– Харесва ли ти? – запита циганинът.
– Много! – прошепна детето.
– Гледай и се учи! Някой ден може сам да станеш музикант!
От този ден Гечето не престана да говори за акордеона. Непрекъснато питаше Гечо колко пари трябва да съберат, за да му купят акордеон на старо, и все сравняваше стойността на инструмента с останалите скъпи предмети край тях. Старият Гечо се видя в чудо. Двамата едва се изхранваха с отпадъци, но желанието на детето да свири беше толкова силно, че започнаха да събират хартия, желязо и пластмаси, за да купят акордеон. Предаваха вторичните суровини и събираха левче по левче, в една ламаринена кутия от бисквити, която Гечо винаги носеше със себе си. Така, след около година, почти събраха нужната сума. И сигурно щяха да купят акордеон за малчугана, ако не бяха пристигнали в квартала двама нови клошари. Започнаха да се засичат с тях край контейнерите за смет и дори успяха да се скарат. Една сутрин Гечето откри старо мъжко палто, с пет лева в един от джобовете на дрехата. Подаде ги на Гечо, но в този момент до тях приближиха новодошлите и единият от тях грабна банкнотата от ръката на детето.
– Дай парите! – кресна Гечо.
– Ей сега ще ти дам едни пари! – отвърна единият клошар и удари Гечо с юмрук по лицето. Замаян от удара, Гечо падна, а другият клошар започна да го рита. Гечето го хвана за крака, но силите му бяха твърде малки, за да попречат на жестокия побой, който последва. По едно време кутията с парите издрънча на земята. Единият от клошарите я отвори и като видя парите, хукна да бяга. Другият го последва, а Гечето започна да дърпа Гечо за ръкава, за да го изправи.
Няколко седмици след това Гечо лежа в един стар вагон, а малчуганът се грижеше за него. Когато синините по лицето и тялото на Гечо започнаха да изчезват, а счупените му ребра да болят по-малко, той започна да се изправя и разхожда наблизо. Един ден стана и пожела да ходи из града сам. От него ден двамата се разделиха и всеки обикаляше самостоятелно квартала. Живееха, както по-рано, само дето Гечо мълчеше почти непрекъснато и гледаше с мътни, уморени очи. За честта на двамата несретника трябва да отбележим, че никога не бяха крали нищо в живота си.
Тази ноемврийска сутрин беше паднал скреж и изсъхналите треви край линиите и вагона бяха побелели. През последните дни Гечо се губеше по цял ден, без да донесе нищо за прехранване. Той едва влачеше краката си и имаше вид на смъртник. Сега се насочи към голямата, оградена с ковано желязо къща, пред която винаги паркираха три еднакви, черни джипа. Гечо знаеше, че собствениците са престъпници, защото из квартала хората шушукаха за тях. Той внимателно бе разгледал къщата и знаеше, че навсякъде има камери за охрана и наблюдение. Бе забелязал и друго. При слънчево време един от охранителите сядаше на пейка пред големия гараж и свиреше на акордеон. Инструментът бе изящен и вероятно много скъп. Днес слънцето напече, но едва към обяд се почувства топлината му. Охранителят, облечен в черно яке, се показа и седна да посвири, както друг път. Гечо това и чакаше. Обиколи улицата и мина от горния край на къщата. Преди това бе сложил в ъгъла на оградата един картон, пълен с пластмаса и гума. Сега запали клечка кибрит и я пусна в картона. Хартията се запали и Гечо хукна обратно. Стигнал до другата ограда, видя как охранителят оставя акордеона и хуква към ъгъла на отсрещната ограда. На двора излязоха още двама охранители и всички се спуснаха да гасят малкия пожар. Всъщност, от пластмасите и гумата се вдигаше много дим, който създаваше илюзия за голям пожар. Гечо се вмъкна през отворената врата на гаража и грабна акордеона. Учуден от тежината му, той побягна, куцайки с единия крак. Бягаше не към вагона, където спяха с детето, а към близките лозя. Там понякога преспиваха в една запусната барака. Стигнал до нея, той се вмъкна и потули инструмента в единия ъгъл. Покри го с една стара мушама и натрупа разни стари дрехи отгоре му. След това бавно закрачи обратно. Вечерта почти не яде. Само се усмихна за пръв път от много време и каза:
– Ако нещо се случи с мен тия дни, бягай оттук, момчето ми! Иди в оная барака в лозята, дето спим понякога, и ще намериш нещо там! Вземи го и се махни от този град! Иди в някой град край морето! Там е по-топло през зимата и има по-щедри хора. Вместо да запалиш свещичка за грешната ми душа, понякога пей моята песен за овчарчето!
Макар Гечето да го разпитва, той повече не продума. Рано сутринта пред вагона спря един от черните джипове и от него слязоха трима охранители. Видели от камерите кой е откраднал акордеона, за тях не бе трудно да го открият. Влязоха във вагона и изхвърлиха малкото Гече навън. Бавно и методично започнаха да удрят Гечо, като го разпитваха къде е скрил инструмента, но той мълчеше и само се усмихваше. След час охранителите се махнаха. До вечерта Гечо агонизира и накрая издъхна. Гечето отиде до районното управление на полицията и извика полицаите. В началото те не му обърнаха внимание, но когато в отчаянието си детето започна да плаче с пълен глас, те се принудиха да проверят сигнала му. Намериха трупа на Гечо и след малко една линейка го прибра. Останало само, Гечето напусна вагона и се насочи към бараката в лозята.
Десет години след това едно трио улични музиканти забавляваше туристите, встрани от величествената Саграда Фамилия. Барселона бе град, в който животът бе интересен и през деня, и през нощта. Това бяха двама млади мъже и едно момиче. Единият младеж свиреше на китара, другият – на акордеон, а момичето пееше. Удивително бе това, че тримата бяха музикални виртуози. Край тях се събираха огромни тълпи туристи и възторжено ръкопляскаха при изпълнение на музикалните пиеси. След изпълненията щедро пускаха банкноти в разтворения калъф на китарата. Накрая акордеонистът винаги завършваше с обръщение към слушателите на български език:
– Тази песен е за Гечо, моя спасител и светец! Мястото му е в тази величествена църква наблизо, но понеже никой не е чувал за него, сега ще ви изпея за сбогуване неговата песен!
Туристите не разбираха какво казва красивият млад музикант, но когато от акордеона прозвучаваха тъжните звуци и той запяваше „Когато бях овчарче…“, от очите на някои започваха да се стичат сълзи. Те разбираха, че това е песен, изпълнена с много болка и още повече обич, а това напълно стигаше да направи деня им по-добър.
.
