.
Разказ от Златка Колева
Баба Мата тръгна за горната махала с тръпчивия вкус на стипца в гърлото, сякаш бе глътнала кошница несдъвкани дюли. „Това да преглътнеш – мислеше тя, – онова да преглътнеш, и накрая пръстта те изяла цялата.“ Изоставеното училище беше във високата част на селото и в него баба Мата бързаше да иде, преди да е паднало слънцето. Старицата гледаше безмълвните къщи по пътя, мърмореше нещо и току вдигаше ръка към челото, правеше кръст и се вайкаше, ще рече някой, че я бяха наели за оплаквачка. „Божке, Бащице небесен, вземи гнева си от нас и ни дарувай милост!“ Тежкият товар на гърба й превиваше тялото ничком като последен поклон пред деня й. Отколе горната и долната земя се бяха слели, злото шеташе сред хората и, както и да се молеше старицата, не можеше да сложи стобор пред него. Нижеха се дни на дребни ядове, катурна се поредното лято и обърна последната надежда за видело време. Слънцето светеше по принуда само горе, на високото, за ниската махала на селцето не стигаше.
Всички заминаха, за отвъдното, за големия град, за някъде другаде, бяха останали само десетина ялови бабички, коя от коя по-криви, със сухи утроби като изсъхнали ниви. Баба Мата странеше от другите, не й се слушаха думи за болести. То, малко ли й бе животът, жива болест, тъй си се раждаш с нея, търсиш лек, кротуваш, хортуваш молитви, пък сетне паднеш, пък си идеш. Тъй бе писано от време оно, тъй се пренасяха думите, ще гледаш деца и пилци, ще тичаш да редиш спомени, а дюлята, ако е дадено ще огрее дома ти, ако ли не, ще ги ражда червиви. Ех, отметна забрадка старицата, цял един живот тежеше на гърба й, сякаш в торбата й нямаше печени пилци и погачи, а надежди. „Надеждите тежат най-много“ – заключи тя и спря да почине.
Откакто плъзна черната мълва, че горе, в счупеното училище, се е свряла триглавата ламя, баба Мата живна изведнъж, съвзе се от унеса на края си, разшета се, помете всичко, пра и глади месали, чисти и лъска посуда, отвори широко прозорците, да помете въздухът застоялата пара на къщата. Най-после й дойде случаят, най-после старицата се усети смислена, сякаш от нея зависеше идното на селото. „Да, дочаках те!“, приказваше си сама бабата и трескаво се суетеше подир къщните работи, като да предстоеше велик празник. Тъй е. Цял живот старицата имаше вземане-даване с тая ламя, едната й глава погуби баща й на фронта, втората изяде мъжа й и му взе нивите, третата прокуди в далечни земи децата й. Най-после старицата се бе престрашила да застане очи в очи с нея, да побеседват, с добро да я нагости и изпроводи, да си отдъхнат живи и мъртви, да закърпят наново школото, че да се учат дребни деца на науки. Чисти баба Мата и си нарежда словото, па като млъкна, четирийсет дни и четирийсет нощи не яде, не спа, дума не жертва за суетни помисли, четирийсет дни кандило пали и реди: „Божке! Бащице небесен, отдръпни гнева си от нас и ни дарувай милост!“
Свърши обета си старата и напали огън, погачи, месо за курбан приготви, пилци опече, от пиле мляко събра и тръгна…
„Ламьо – ще й рече бабата, – похапни си, почини си, па си иди. Нямаш ли си баща и майка, нямаш ли си сестри и братя, никой ли не рони сълзи за тебе? Тъй е редно, Ламьо, тъй му е редът, кой откъде е да си иде.“
Видело бе още, горе не мръкваше, дали школото си светеше, макар пусто и счупено, или ламята бе глътнала слънцето, та търбухът й огряваше половината село, баба Мата не знаеше, но едно я радваше – на светло ще нареди месалите, ще нахрани врага си, ще го благослови за из път.
Старицата стегна забрадката, вдигна отново дисагите и закрета по билото – примамливо слънчево, готово да я погълне.
––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
