Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
Пъдарите постепенно изчезнаха от живота. Появиха се пазачите. Едно е да пъдиш, друго е да пазиш. Второто звучи по-цивилизовано. Пъдар, който наистина пъди, съществува все още в света на моите детски спомени. Викаха му бай Атанас, или просто – Насе. Бил е връстник на баба ми, защото в една и съща година тръгнали на училище. Когато баба вече завършила седми клас, Насе все още бил във втори. Там си и останал за цял живот. Баба казваше, че бил малко улав, но добродушен. Като станал юноша (леле, с каква купешка дума го нарекох!), цял ден се разхождал с една сопа из овощните градини и нивите около града. Гонил с нея врабците и гаргите, да не кълвят семената и плодовете. От сутрин до вечер обикалял по угарите. Хората не го закачали. Оставяли го да събира, каквото му трябва, из полето, за да се прехранва. По едно време даже правел сам плашила и ги бучел по полята. Тичал си улавият Насе с тоягата и на никого лошо не правел. Хората даже престанали да го забелязват, докато един ден Насе изчезнал въобще. Тук Насе, там Насе – няма го и толкоз. Времената били толкова напрегнати и тъмни, че изчезването на Насе бързо престанало да занимава хората. Попът ги успокоил, че докато не чуят клепалото да бие на умряло, значи е жив.
Един ден камбаната забила силно и тревожно, но за нещо друго. В града бил слезнал от гората партизански отряд. Всички граждани трябвало да се съберат на площада. Уплашени, хората се нареждали около един камион, чиято каросерия била приспособена за трибуна. Завили сирени, чули се изстрели и едно мощно „Ура“ ударило като камшик събралата се тълпа. Появили се партизаните, препасани с патрондаши, и всеки носел по една пушка на рамо.
Гледали те строго слисания народ и заели позиция около трибуната. Командирът пръв скочил на платформата и изнесъл пламенна реч за победата над фашизма, за светлото бъдеще, което предстои, за отвоюваната в сурова борба с врага нова власт, която сега принадлежи на народа. Един по един се изказали и другите партизани. Говорили едно и също, и размахвали юмруци към притежателите на новата власт. Накрая командирът казал, че ще говори и един представител на народа. Няколко души вдигнали късокракия Насе и го качили на трибуната.
За първи път му се случвало да се изтъпанчи пред съгражданите си. Значи не бил безследно изчезнал, шушукали си хората, а е отишъл при шумкарите. Как се е случило това, останало загадка. Маркс, Ленин и Благоев, Насе със сигурност не е чел, така че не идеологията го е отвяла в гората. По-вероятно е било да се е заблудил, докато е гонел свраките, и така да се е озовал там, където и не е знаел. Прибрали го другарите и ето ти сега Насе – партизанин. То си е казано: “…попаднал на хора и станал човек”. Свалил каскета от главата си и притеснено го мачкал с двете си ръце. Понеже нямал трета ръка, се изказал без да размахва юмрук, но произнесъл незабравима реч, която се помни и до ден-днешен, много след като си е отишъл от този свят. Та, пъдаринът-партизанин тогава рекъл:
– Я не сам веке оня Насе! Я сам бай Атанас, от новата власт! – И нахлупил кепето.
Последвали бурни ръкопляскания, подети от другарите, и Насе отново бил свален на ръце от историческата сцена на онзи славен 9-ти септември на 1944 година. Великите мисли на човечеството са казани или от гении, или от идиоти. В този случай – от улавия Насе. Новата власт го назначила за пазач на ТКЗС-то. Той бил нисък и кривокрак, накуцвал, поради прекаран в детството рахит, и носел вълнена войнишка униформа, дори и през летните жеги. Мундирът му бил без нашивки и копчета, на главата имал каскет с козирка, а на краката – гумени галоши. През рамо бил преметнал шмайзер, празен патрондаш препасвал хилавите му гърди, а в ръката държал голяма дървена сопа. С една дума – карикатура на своето време. Обикалял пак бившите градини и поля, но знаел, че вече „не е оня Насе“.
Често, в топлите летни следобеди, баба ме водеше на разходка. „Хайде – казваше тя, – да пообиколим чифлика“ – тоест нейните бивши градини и ниви. Тя е една от първите, които доброволно подарили земята си на новата власт. Не е имала друг избор и е осъзнала навреме, че срещу ръжен не се рита, защото дядо е бил по това време в Белене, където по-късно починал като враг на същата тази нова власт, извоювана от бай Атанас.
Един есенен ден обикаляхме ябълковите бабини градини. Бяха се народили много червени ябълки. Клоните, натежали от плода като бременни невести, се опираха до земята. Поисках да си откъснем ябълки, но баба ме спря и рече:
– Недей, чедо, опасно е. Аз ще ти набера.
Доближи най-близкото дърво и погали плодовете му. Стори ми се, че бързо изтри и една сълза. Не откъсна ябълка, а се наведе и събра няколко от падналите на земята. Целуна една от тях и ги зави в престилката. Тогава се чу дрезгавият глас на пъдаря:
– Стой! Не мърдай! Ще стрелям, твойта мама фашистка. Хвърляй ябълките. Крадец!
Баба тръгна към мен, без да се обръща. Във въздуха профуча сопата на пъдаря и я удари в гърба. Баба се свлече на земята и ябълките се разпиляха около нея. В следващия момент се появи бай Атанас, подскачайки като пъдпъдък с кривите си, рахитични крака. Вдигна сопата и рече важно:
– Яка е, пущината. Не се троши лесно от враговете на народа! – Събра разпилените ябълки и ги напъха по джобовете на униформата си. – Няма да те арестувам. Айде, от мене да мине.
Остави баба да лежи на земята, без да го е еня, и отмина. Така баба беше помилвана. До края на живота си страдаше от болки в гръбнака. Те бяха само част от много други, с които я дари новата власт. Никога повече не пожелах любимите ми есенни ябълки. Засядат ми пущините на гърлото и до днес.
Отново е есен. Сергиите на пазара са пълни с ароматни червени ябълки, а площадите – с уморени протестиращи. Искат хората смяна на властта. Историята е доказала, че всяка една власт, дори и имперска да е, се заменя от друга. Важното е кой рахитичен бай Атанас ще държи сопата на новата власт.
·
