.
Автор: проф. Лозан Митев,
Граждански комитет „Западни покрайнини“
.
„И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.”
Стилиян Чилингиров
На 9 ноември 1989 г. гражданите на Берлин, вдъхновени от стремежите за свобода и единение между двете части на немския народ, с невиждано въодушевление и устрем започнаха спонтанното разрушаване на омразния символ на Студената война – Берлинската стена. Това сатанинско създание на комунизма, поставило в унижение няколко поколения берлинчани, в състоянието на модерни пленници, и опасващо като в концлагер народите на всички комунистически държави, бе пометено в края на 20 век от общия Европейски дух на една нова ера – ерата на човешката свобода и солидарност, основани на идеите за достойнството и равноправието на хората, на помирение и разбирателство между бившите противници.
Падането на Берлинската стена постави основите на днешния Европейски съюз – общността на малки и големи народи, на силни и слаби държави, които признават и зачитат националната и културна самоличност на всеки един член, по начин, който да обезпечи мира, сигурността и взаимното зачитане между отделните държави, както и условия за съвместно развитие и път към добруване и благоденствие, основани на законност и справедливост. Всички тези идеи преди 100 години щяха да изглеждат като налудничави мечтания, но за тези 30 години Европейският съюз успя да докаже в поредица от огромни изпитания решаването на един от най-заплетените въпроси в Европа – националния въпрос.
Тези безусловни истини се познават добре от огромното мнозинство от гражданите на България и едва ли има човек, дори и от най-ретроградните групировки на идеологическия талибанизъм у нас, който би отрекъл справедливостта в разрушаването на Берлинската стена – зловещия символ на безчовечността.
Това, което не знае почти цялото ни общество, е, че прототипът на Берлинската стена е изграден доста по рано – преди 100 години, на западната граница на България, за да разкъса две части от нашия народ завинаги. И второто, което не само в България, но и в Европа не знаят, е, че първата „Берлинска стена“ съществува и до днес, за да разкрие опозорената съвест и прикриваната безчовечност на жадните за господство над други народи и земи пред цивилизования свят.
У нас незнанието и безгрижието за останките на тази зловеща разделителна линия, наречена „Черната граница“, е фактически изобличение на неспособността и позора на всички политически, интелектуални, културни, дипломатически кръгове в страната ни, които бягат и се крият от истинското измерение на този проблем от началото на 20 век до днес. Днес, в 21 век, национализмът отново е облечен на мода, вероятно отново за кратко, както във всички спонтанни мимолетни прояви на дирижирани обществени процеси досега, които експлоатират националното достойнство, родолюбие и съвест, закодирани дълбоко в сърцето на всеки Български гражданин. Но опасността отново да се подхлъзнем по „Македонските работи“, подмамвани от умела външна геополитическа режисура, е толкова голяма, колкото е по-силна историческата амнезия, външните зависимости, и колкото по-слаба е държавническа култура на управляващите – все познати тежки заболявания на политическите прослойки у нас.
Днешната македонска риторика от София, която по същество е морално и исторически оправдана, отстоявайки идеята за сближаването и взаимното разбирателство с нашите единородни братя в Република Северна Македония, има огромната слабост, че се захваща на разговори с хора и структури в Скопие, чиято идентичност и школовка, чиято диктовка е изградена и контролирана от най-стабилните центрове на антибългаризма, създадени с концепцията за Югославизма и Коминтерновския модел на балканските нации. А всичко това
започва преди 100 години с очертаването на Черната граница – първата „Берлинска стена“ с телените мрежи, вълчите ями и кулите за стрелба по бежанци в Европа. Цяла България днес иска да каже едно – махнете стената, която Югославският хегемонизъм и Коминтерновският интернационализъм изградиха между нас! Ние не искаме нищо друго, освен да сме така заедно, както е било преди 150 години, защото това е духът на Европейските ценности. В Македония искат друго – там искат гаранции за запазването на преградата между нас, искат, както в Ньой – да легитимираме отново разделението между нас, в условията на един дом – Европейския съюз.
Редно и днес, и в София, и в Скопие да си припомнят кой, как и защо създаде Черната граница между нас, и я поддържа и до днес.
На 7 ноември 1920 година, без да дочакат решенията на пограничната комисия, определена в съответствие с Ньойския диктат от 1919 г., сръбски окупационни войски навлизат в Българска територия – Западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Трънско, Царибродско, Кулско), с което се слага началото на агонията и обезлюдяването на нашите сънародници от родната им земя вече 100 години. Тези „незначителни гранични корекции“ стават след като през 1912 г. крал Петър обявява „освобождението“ на Стара Сърбия и започва масова насилническа акция за изкореняване на народностното самосъзнание на предците на днешните македонци, превърнати в старосърби. И, за да се гарантира вечно откъсването на тези хора от единството им с Българския народ, през 1920 г. Кралството на Сърби, Хървати и Словенци започва изграждането на „Берлинска стена“, за да разкъса брат от брата, да насъска брат срещу брата.
Днешната западна граница на България, направена върху абстрактна географска карта на парижките дипломатически маси, е всъщност „благоволението“ на съдниците от Парижката конференция, защото истинските претенции на Сръбско-Хърватско-Словенската държава са по линията Лом – Петрохански проход – Перник и десния бряг на р. Струма. Само протестът на Американската и Италианската делегации е спасил от „братската свобода“ на Сръбското кралство голяма част от Западна България. „Благоволението“ довежда до „прокарване“ на границата между България и Кралството на Сърби, Хървати и Словенци, през дворове, през улици и градини, през църкви – през 25 населени места, без да се взимат под внимание всякакви хуманни основания. Сръбските гранични войски поставят телени заграждения, военни постове, наблюдателни кули, които превръщат тези населени места в своеобразни концлагери. С течението на времето, това довежда до естественото им замиране и изгнание на населението, вследствие на невъзможността за нормално съществуване.
И така никому неизвестното в България село Стрезимировци притежава световна мрачна слава – то става Живият пример на политическата жестокост и безчовечие, който може да се види, да се посети и човек да изживее зловещия ужас на разделението. Вече 100 години то е паметник на омразата, родена в тази Европа, която Европейският съюз отхвърли. Стрезимировци е 100-годишен паметник на нашето външнополитическо безсилие, на Българския васалитет спрямо Югославия и днес Сърбия, на липсата на държавническа отговорност, достойнство и дипломация за защита на нашите сънародници, подложени на асимилация и намиращи се в последната фаза на етническо прочистване. А съдбата на Стрезимировци имат още 25 села, които вече са напълно разорени и населението – прокудено.
Драмата на Стрезимировци е всъщност истинското мерило за нашето национално достойнство и нашата солидарност с тези, които са зад Черната граница, където и да е по света. Странното е, обаче, че въпросът за националното достойнство у нас по традиция има други измерения. То – достойнството се съсредоточава в „благоразумната тактичност на раболепието пред силните“. Така в България с десетилетия е изграждан подбран и удобен за употреба патриотизъм на политици и държавни институции, които се борят за отстояването на интересите на нашите сънародници навсякъде другаде, само не там, където е най-тежко, където има най-много нужда от държавническа подкрепа. Там, където нашите събратя са на своята земя, но окупацията им е отнела правото да са Българи чрез насилие, чрез асимилация, чрез системно промиване на мозъци, достигнало до еничарско отричане и омраза към своя народ.
Ние видяхме вдигането на цялата страна в защита на медицинските сестри в Либия. Станахме свидетели на смелостта на министър-председателя на България да занимава безкомпромисно британския премиер Дейвид Камерън, в „защита“ правата на нашите сънародници, избягали на Острова след процедурите по Брекзит. Много решително и политици, и дипломация поеха в ръцете си въпроса за административното деление на Болградска област, за опазване на Българския език в образователната система на Украйна, за опазване собствеността на нашите организации там.
Днес поредната кампания на общонационален „патриотизъм“ се допълва с невероятната ялова реторика по темата Българо-Македонски спор. Напълно е ясно, че точно този политически концерт, който от 30 години е наследил останките на старата „социалистическа школа“ – югославизма, на външнополитическа безпомощност и подчинение на Българската дипломация, няма как да играе ключова и конструктивна роля в Балканския възел, на толкова сложната „шахматна игра“ за могъщите геостратегически интереси, както уместно ги нарече Збигнев Бжежински.
Днес големия Македонски шум и пушилка в София и Скопие са фактически за нищо и не може да направи нищо нито за, нито против Европейската ориентация на Северна Македония. Ясно е, че има само една историческа истина за миналото и само една съвременна реалност. Няма кой да реши по-добре от Гоце Делчев, от Даме Груев, от Йосиф Ковачев, от Кузман Шапкарев, от Григор Пърличев, от братя Миладиновци, от Апостол войвода, от Андрей Ляпчев, от Тодор Александров, от Данаил Крапчев и хиляди, хиляди синове на Македония какви са те. Няма кой декретно да накара хората зад Беласица да се наричат с друго име, освен това, което възприемат за своя самоличност. Въпросът е съвсем друг и това отбягват и медиите, и политииците.
С комисия нито се променят исторически процеси и документи, нито се формират идеологически нагласи в социалното пространство. Българо-Македонският проблем е политически проблем на бъдещето и той няма нищо общо с исторически установените истини, които всеки има право да ги тълкува съобразно своята съвест, мисловен кръгозор и традиции.
По-важен е въпросът как ще се развива доверие, солидарност и Европейски хуманни ценности във взаимоотношенията между нашите братя оттатък Черната граница, при положение, че насъскването на братя един срещу други продължава така умело и от същите централи, както в миналото. Не комисия, а политически решения се изискват за взаимен културен, икономически, научен, младежки, информационен обмен. Нужно е премахването на Черната граница на изолацията и омразата, чрез свободно навлизане на медии в двете посоки и нормално общуване между обикновените хора. Но, за да стане всичко това, най-голямата пречка остават конструкторите на Черната граница, които са далеч от Скопие и София, но могъщо ги манипулират и контролират политическите елити в двете държави. Ето защо нито едните, нито другите се захващат за това, което ще разбие чуждото господство – единението на хората и възстановяването на старите традиции на съвместно общуване без граници.
Идеята за решаване на държавно-политически проблеми, въз основата на историческа комисия, единствено може да бъде записана в книгата на Гинес като най-голямата дипломатическа простотия, която болни мозъци могат да приемат и същевременно е гениално творение за прокарване на задкулисни интереси на същите геостратегически играчи на Балканите, които играят повече от столетие насам.
Кого заблуждаваме с този пишман патриотизъм днес? Не е ли заблудата подобна на тази, която направи Стамболийски, подстрекаван от неговите френски и югославски покровители – да обругае и се откаже от Македония; не е ли същият патриотизъм, с който Кимон Георгиев се хвърли в клопката на интегрална Югославия от Адриатика до Черно море и унищожи македонските и западнопокрайнски организации? Не е ли това политиката на национално инженерство в създаването на т.нар. Македонска, Тракийска, Добружданска нация на Москва, която Георги Димитров приложи с насилие в Пиринския край и предаде костите на Гоце Делчев на хранениците на УДБа, Коминтерна и Тито в Скопие? Това е проблемът на отношенията между България и Северна Македония – проблемът за нихилизма в София и антибългаризма в Скопие. Те остават същите по съдържание, прикривайки го с лицемерие и днес.
Днешната външна политика на България, както и целият спектър от научни, религиозни и културни, политически кръгове, са произлезли и са формирани от селективния патриотизъм, характеризиращ се с липсата на доктрина, принципи и автентично отстоявани национални интереси. Това, което е минимумът за обединение на нацията.
Днес границата в Стрезимировци е само символ на миналото, което хвърля своята отровна сянка над настоящето и бъдещето. И още нещо – трябва ясно да си признаем, че в продължение на много десетилетия именно България беше тази, която отне инициативата на Югославия за разделението между братята от двете страни на Черната граница, и с наши ресурси, под командата от Москва, ние изградихме мрежите на собствения си концлагер, скъсвайки окончателно връзката с нашите сънародници оттатък граница. За угода на съветската доктрина, ние трябваше да ги обявим за врагове и да се борим с тях навсякъде зад граница. Всъщност с това ние довършихме апотеоза, еманацията на Сръбското „Начертание“ за легитимиране и гарантиране на техните завоевания на изток към България, но вече с окончателното пречупване на всякаква надежда и упование сред хората в Македония и Западните покрайнини, че България е тяхна Родина и закрилница. Болезнено, но трябва да се признае, за да се обясни играта, която сега играят и официално Скопие, и официална София, с пустите комисии и дележи.
Отражението на всичко това води до разпадането на социалното и историческо съзнание за солидарност и единство между всички сънародници от България, и от другата страна на Черната граница – в Македония, Западните покрайнини и Понишавието. Нещо повече, традициите на тази политика по един или друг начин слагат всякакви прегради за културно единение и приобщеност между общностите на Българите извън страната, въпреки че не модерните технологии и комуникации дават блестящи възможности за това. Вместо това, държавната и обществена нагласа спазва „селективните“ принципи на изолация, информационно затъмнение и маргинализация на огромния потенциал на Българските общности от живота в Родината, като с това трайно и надеждно ги откъсва от живия организъм в Отечеството. Това очакваше и УДБа, за да превземе най-автентичната и легитимна организация на македонските братя – Македонската патриотична организация. Тази организация, която много по-автентично и по-легитимно е определяла същността на своите сънародници с десетилетия. Много по-добре от старосръбските слуги на Югославия и Коминтерна.
Това е причината за разпада на националното самосъзнание на тези, които са напуснали страната или се намират в условия на тежка дискриминация и асимилация, каквито са случаите в Република Северна Македония, Сърбия и в редица други държави. И всичко това е наследство от страховете, наложени от Черната граница, от синдрома Стрезимировци.
Няма как в такова общество, поразено от толкова язви, да се развива истинско и непреднамерено родолюбие, национално достойнство и отговорност, общонационални ценности и солидарност, социални и хуманни идеи за бъдещето, основано на свободата и толерантността, с което да приобщим с нас разпилените ни сънародници по света. Елементарен пример е и това, че едва ли някой в България знае и почита 8 ноември – Деня за солидарност с нашите сънародници от Западните покрайнини.
Няма как да обясниш на тези останали напук на живота и логиката Българи в Западните покрайнини, че в Европейска София, в страна, изповядваща хуманизма и имаща претенции за свободна и достойна нация, днес има училищни власти, които не разрешават отбелязване на Деня на Западните покрайнини, защото било политическа пропаганда. Че в днешна България свещенослужител от най-авторитетния софийски православен храм „Света Неделя“, с кардиналско високомерие и надменност ще пита какво е това „Българщина“ и ще откаже помен и молитва за хилядите загинали Западнопокрайнинци, само защото са родени Българи. А на другия ден милостиво и раболепно ще угодничи на сръбските дипломати и свещеници, престаравайки се с обгрижването на мощите на сръбския владетел Стефан Милутин и пренебрегвайки елементарните принципи на справедливост, дадени в откровенията на Иисус Христос и неговите ученици, че всички пред Бога са равни. Същият свещенослужител Николай приел, обаче, Христовата мисия да проповядва в САЩ, Канада, Австралия… на кого?
Няма как нашите братя в Западните покрайнини и в Македония да не виждат как висши държавници и отговорни институции се крият като при земетресение по повод 100 годишнината от Ньойския диктат, без да кажат една дума на протест, на глас за справедливост, призив към хуманизъм. Дават ли си сметка за болката и омерзението, когато прокламират приятелство с тези, които водят политиката на обезбългаряване в Западните покрайнини? Няма как нашите унижавани братя в Сурдулица, Враня, в Босилеградско и Царибродско да вярват и се уповават на Българската православна църква, която в страх от Сръбската патриаршия, по-голям от Божия гняв, не изобличава използването на православието за идеологическа борба срещу Българщината, с обявяването на 30 000 Сурдулишки мъченици – чрез лъжата , че Българската армия е извършила геноцид през Първата световна война.
Без отърсване на робски фабрикуваните формули на псевдопатриотизъм, нито България, нито Българските граждани ще придобият общественото съзнание, дълг и достойнство, за да се прогледне зад илюзиите на медийно-политическия шаманизъм, имащ силата на своеобразна социална чалгизация. Няма как да се осъзнае разбирането, чувството и усещането, че България е във всеки един от нас, че тя е свята земя и родина, която принадлежи еднакво на всички, че всеки, роден на тази земя, е достоен и свободен. Че всеки един има и дълга да се грижи и да опазва своето Отечество, и да е солидарен със своите сънародници; че всеки, който е в нашето обществ,о ще е подчинен на законите на свободата, справедливостта и човечността. Принципи, които имат силата на опора, вяра и надежда за всички наши сънародници, подложени на преследване в 21 век заради своето съзнание на Българи.
Днес, 100 години след изграждането на Първата Берлинска стена в село Стрезимировци, тя все още си стои като символ на нашето духовно, социално, политическо и държавническо безсилие, което не можем да прикрием с нищо. Ние нямаме сили да премахнем Берлинската стена в Стрезимировци – така, както направиха в Берлин преди 30 години. Най-напред да я премахнем от своето съзнание и манталитет, а след това – и като истинска държава, в своите взаимоотношения и договори, най-напред със съседите. Времето не ни прощава, защото приемането на символа на омразата, дискриминацията и насилието е белег за робски манталитет, а в него понятия като родолюбие, солидарност, достойнство и обществен дълг са непознати.
2020 г. Единствения паметник в Стрезимировци няма нищо общо с трагедията и съдбата на селото от 1920 г., а овързаните вериги са естествена алегория за смисъла и посланието му.
Редно е, по повод 100 годишнината от издигането на Първата „Берлинска стена“ по границите на България, да осмислим доколко сме успели да скъсаме веригите на робския манталитет в собствените си души и съзнание. Доколко изграждаме високо духовно и хуманно насочено родолюбие, и национално съзнание. Дали имаме нужда от школована в традиции и принципи национална кауза и политика, дали създаваме културна среда и обществено мнение, за да бъдем достойни граждани на Европа, които предлагат не омраза и разделение, а солидарност и хуманизъм на нашите съседи. Това не става нито с високопарни изявления, нито с комисии, нито с партизански страсти, а със системно домашно, обществено, училищно и морално възпитание, произлизащи от духовния, културния и религиозен живот в нашето общество. Без него, то не може да има качествата и способностите на народ, защото няма обединяващи ценности и светини, няма общи принципи и безусловни закони на националното единство, и национално самосъзнание.
Границата през село Стрезимировци е срам и позор за три държави (България, Северна Македония, Сърбия), за Европейския съюз, за Европейската цивилизация, за човечността на 21 век, защото тя е инструментът на произвола и дискриминацията върху сънародниците ни, тя е петно и върху националното ни достойнство пред света, травма, от която още не сме се излекували. Един позор, който силните на деня искат да скрият и да го забравят, но не може да го разрушат.
Нека в Деня на Западните покрайнини и от България, и от Северна Македония (където голяма част от Западнопокрайнци се преселват) да изявим нашата солидарност и единство с останалите наши сънародници там.
Нека Бог да прости всички, дали живота си поради тази Черна граница, само заради това, че са Българи! Амин.
.
