Повод да се заема с писането на следващите редове е спорът от последните седмици между Република България и Република Северна Македония, породен от опитите на последната да получи зелена светлина за започване на преговорите за присъединяване към ЕС.
Реших да напиша някои мои лични мнения и наблюдения, които мисля, че имат поне малко връзка със спора между двете държави. Мисля, че имам право на мнение по въпроса като човек, роден и живял в едната от частите (най-малката) на географската област Македония, останала в границите на днешна Република Албания. Ще се опитам да разкажа за хората от тази част, като обърна повече внимание на моя роден край, който не се различава и от другите части с подобно население в Албания. Самият аз съм роден в едно малко село, което се казва Връбник (алб. Vërnik), непосредствено до границата с Гърция. Селото е недалеч от Корча (град в Албания), Костур и Лерин (градове в Гърция). Моето село е част от албанската историко-географската област Девол. Някои смятат, че селото принадлежи към областта Кореща, намираща се в днешна Гърция. Освен по време на Първата и Втората българска държави, то не попада пак в границите българската държава. Било е в Османската империя, гръцката държава и след това до днес в границите на Албания. От всичко, казано дотук, става ясно, че принадлежим към географската област Македония. В тази македонска част в Албания съм роден и аз, по времето на албанския комунизъм, известен като най-суровия в цяла Източна Европа. През комунистическо време получих цялото си образование, в албанската образователна система, от предучилищна до завършването на висшето образование. Началното училище завърших в родното село (1975-1979). В началото ни беше трудно с албанския език, защото вкъщи и извън училище си говорихме на нашия български диалект, който наричахме и „по наши“. От втори до четвърти клас, три години, освен предметите по албански, учехме и по един час македонски език. Известно е как се стигна до това – след Втората световна война, когато правителството на Албания, начело с Енвер Ходжа, предлага на българското правителство да изпрати учители в Албания, за моето и другите села, от София насочват техните искания към Белград и Скопие. И така се стигна до тези часове в селското училище. След четвърти клас образованието ни беше изцяло на албански. До 19-годишна възраст съм живял само на село, след това, през 1987 година, заминах, но се връщам често там. Времето, прекарано там, ме прави добър познавач на всичко, свързано с моя роден край. Често се сещам на годините, прекарани там, които, въпреки че бяха през трудното комунистическо време, са от най-хубавите, не за друго, но защото съм бил млад. През последните седмици, когато върви този спор, свързан с членството на Р Северна Македония в ЕС, моите мисли започнаха постоянно да летят към родния ми край, все едно там търсят да намерят някакво решение за този спор. Мисля си за моите години там. Сещам се, че тогава всички възрастни, на възрастта на моите баби и дядовци (в моето съзнание винаги ще ги помня облечени с черните шаячни дрехи, като истински исихасти, които им придаваха сериозност на тяхната мъдрост) без изключение, се чувстваха българи по народност и често в техните разговори присъстваше България. Много от мъжете са били в България и пазеха най-хубавите спомени за нея. Нямаше семейство без да има роднини в България. От възрастните чувах тогава, че след Балканските войни много жители на селото се изселват в България. Никой не бягаше в съседните нам страни, Гърция или Сърбия, но само към по-далечната географски страна, България. Беше ми доста интересно, когато дядовците, облечени в черни шаячни дрехи, разказваха за исторически събития и личности от миналото, за участието на жителите на Връбник в четите на ВМОРО, за селската чета, която помага на четата на Борис Сарафов в сражението с турската войска, за масовото участие на връбчени в Илинденско-Преображенското въстание и за патилата и страданията след неуспеха на въстанието, за доброволците от селото в Македоно-одринското опълчение, за усилията на селяните за българско училище, за усилията да се провеждат църковните служби на български език и да запазят българските надписи в селската черква „Свети Георги“, за това, че Връбник става една от основните бази на четите на ВМРО при тяхното влизане към Беломорска Македония, която остана под гръцко, за неописуемата радост и веселие, когато през Втората световна война българската армия тръгва към Македония, и как възрастни и деца се събират всред село и възторжено викат: „Ура! и Да живее България!“; за Молбата от жителите на селото през 1939 година до царица Йоана, за нейната намеса за защита на българщината и откриване на българско училище, и много други неща. Някои от тези възрастни хора, които за мене винаги ще си останат като истински исихасти, пазеха и стари български книги. Може би съм бил 8-годишен, когато една баба (баба Цена), която имаше най-голямата колекция с български книги на село, ми даде да прочета романа за цар Самуил. Това ми беше и първата среща с българската литература, и с великия български писател Димитър Талев, в моето родно село, чрез тази баба, облечена в черни шаячни дрехи. Другата среща щеше да е доста години по-късно…
По едно и също време, обаче, на село имаше и някои селяни, които се чувстваха македонци, но, за разлика от първата голяма група, те бяха по-млади и по-малко, родени след Втората световна война. От днешна гледна точка, след толкова години разбирам и си давам обяснение, защо стана това разделение в селото. По това време Албания беше най-изолираната страна в света, една херметична държава. На село, дълго време, до 1985 година, нямахме никаква друга медийна телевизия, освен македонската. Албанската телевизия, поради планинското положение на селото, достигна доста късно с излъчването на програмите си. Македонската телевизия беше дълго време единственият прозорец, през който можеше да вникнеш за малко във външния, по-различен от албанския изолиран свят. От друга страна, както казах и по-горе, българското комунистическо правителство на Георги Димитров, в духа на господстващия македонизъм, не прие да изпраща учители във Връбник, както и в другите региони с българско население, напротив, оставя ги в ръцете на властите в Скопие и Белград, които умело използват положението. Един от отрицателните резултати на тази предателска политика на БКП е, че жителите на Връбник и Преспа са обявени за македонско малцинство, а тези на Голо Бърдо и Гора – за албанци. Това са причините, че след време тук, по нашите места, да се появи македонизмът. Сега, когато се връщам назад във времето и си правя анализ на ситуацията, с пълното си убеждение казвам, че това явление е ново за моя край в Албания, започващо след 1944 година, защото няма как да се обясни по друг начин, че всички възрастни хора от моето детство са се чувствали българи, а македонизмът се среща в част от по-младото поколение. Не съм историк и не искам да вземам отношение за положението в РСМ и за македонизма там, където някои се опитват да ни убеждават, че той е едва ли не с антични корени, но за моя край съм убеден, че това е ново явление, внесено от албанското правителство на Енвер Ходжа от съседна тогавашна Югославия, с косвеното съдействие и помощ на БКП.
В моята професия често се налага да се занимавам с изследването на обичаите, традициите и говора, най-вече на моето родно село, често погледнати и откъм влиянието на съседните езици и култури. Що се отнася до говора на жителите на Връбник, въпреки силното влияние на албанския и в последно време и на гръцкия език, той си остава един чист български говор, който с запазените до днес архаични черти, близки до старобългарския език, е много по-близко до българската книжовна норма, отколкото до тази в РСМ. Говорът влиза в ареала на ъ-говорите и с примери, като: път, мъж, мъка, къшча, дъмб, зъмб и много други, всеки може да се убеди в казаното по-горе. Когато съм събирал материал, свързан със старите обичаи за селската сватба, силно впечатление ми направи една песен, която се пееше в момента, в който булката напуска бащиния си дом, а това е песента на великия поет и революционер Христо Ботев „Жив е той, жив е!“ – нещо, което е записано и в документален филм, в който възрастни мъже от Връбник разказват за сватбите и пеят Ботевата песен. Народните песни, които се пеят, и приказките, които се разказват във Връбник, се срещат навсякъде из българските земи. Някои от личните имена също напомнят на известни исторически личности (Крум, Борис, Симеон и др.)
Когато обикалях из съседните на Връбник албански села и събирах материал, всички албанци говорът на моето село го наричаха „bullgarçe“ („български“), а жителите „bullgarë“ („българи“). (В този ред на мисли в момента се сещам на някои случки от моето детство, когато ние, децата от Връбник, отивахме на училище в малкия градец Билищ, понеже на село училището беше до 4 клас. Когато като деца се карахме с албанчета, те ни обиждаха с думите: „Kokë bullgar!“ („Българска глава!“). Когато събирах микротопоними в едно албанско село, съседно на Връбник, направи ми впечатление, че на няколко ниви те казваха „Arat e bullgarëve“ („Нивите на българите“). Когато попитах информатора да ми обясни за този микротопоним, той ми каза, че тези ниви са били собственост на селяните от Връбник и затова ги наричат така. Примерите са много, от тях става ясно, че за съседните албанци, жителите на Връбник са българи и говорят български.
От моята теренна работа, навсякъде, където съм ходил из Албания, и в други селища с българско население, навсякъде хората изразяват само обич към България, наричат я майка. Тук ще цитирам думите на мой познат от Тирана, българин от Голо Бърдо, който казва: „Нийе зборим, плачем и се пеем на бугарцко!“.
Ако погледнеш картата на Албания или да пътуваш из страната, ще станеш свидетел на много селищни имена, които безспорно доказват техния български характер (Bulgarec, Dunacec, Velitërnи др). От албанските езиковеди и историци отдавна е изказано мнението, че още през ранното средновековие в Южна Албания е съществувало много мощно българско присъствие.
Годината 1990-а е година на промените в албанското общество. След дългата тотална изолация, страната се отваря и българите от Албания започват да се организират и да търсят контакти с България. От 1993 година жителите на Връбник, а и не само, започват масово да изпращат децата си да следват в българските университети, не в съседните страни, а в по-далечната географски страна, в България, а тя тогава беше по-бедна от съседите на Албания и без близка перспектива за членство в ЕС. Много са редки случаите на деца от моето село, които отидоха да следват в РСМ, всички се насочиха към България. Преди няколко години местни бизнесмени от български произход с лични средства финансираха и откриването на Неделни български училища в някои албански градове. Направи го и един успешен бизнесмен от моето село, син на един от известните български революционери и деец на ВМРО, който откри безплатно българско неделно училище в градовете Билищ и Корча, за децата от български произход. По инициатива на хора, родом от Връбник, вече има и българо-албанско дружество.
Свидетел съм как в последните години нещата започнаха да се връщат към корените. Нямаше как иначе да стане, защото, въпреки че е минало доста време в изолация и неинформираност, истината бавно, но сигурно излиза наяве и възтържествува. Винаги, когато е най-трудно, ще обръщаме глава назад във времето, там стоят нашите исихасти, старите дядовци и баби с шаячните дрехи, които няма да позволят да бъркаме, а винаги ще ни напомнят, че сме българи.
Доц. д-р Раки Бело
.
