‘
СТОКХОЛМСКИЯТ СИНДРОМ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИБЕРАЛНА ХУМАНИТАРИСТИКА В КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА СКОПИЕ
Константин Голев e главен асистент в Института за исторически изследвания – БАН. Защитава докторска дисертация през 2013 г. в Катедрата по средновековна история на Византия и Балканските народи на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са свързани с историята на средновековните номадски народи – по-специално кумани и монголи – и тяхното взаимодействие със заобикалящите ги уседнали общества. Занимава се също и със събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Специализирал е в Униврситета „Йотвош Лоранд“ – Будапеща, Американския изследователски център – София, Центъра за академични изследвания – София, Университета „Улудаг“ – Бурса, Университета „Коменски“ – Братислава и др. Канен е да изнася лекции в Централноeвропейския университет – Будапеща, Еврейския университет в Йерусалим, Оксфордския университет, Словашката Академия на науките, Сегедския университет, Виенския университет и др.
Представяме Ви позицията на д-р Голев:
През последните няколко седмици в общественото пространство се появиха серия от изказвания и анализи на група български хуманитаристи във връзка с навлизащия в критична фаза процес на преговори между България и Република Северна Македония за присъединяването на последната към ЕС и по-специално с „историческия спор“ между София и Скопие. Става въпрос за „Обръщение на български историци и учени в полето на хуманитарните и социалните науки“ от 5 октомври 2020 г., подписано от 34 български учени и общественици[i], за серия от интервюта и публикации на част от подписалите въпросното „Обръщение“ учени в българските и македонските медии[ii], и за англоезично „Отворено писмо“ до правителствата на двете държави, подписано от част от съставителите на „Обръщението“ от 2 ноември 2020 г. и техни македонски колеги[iii]. Фокусът на всички тези текстове и медийни изяви (и на по-ранни текстове от представители на същия кръг) е съсредоточен върху твърдението, че „световната наука“ през последните десетилетия разглежда „всички нации като конструирани и дори буквално „изкуствени”“[iv] и че „процесът на формиране на македонската нация, при всичките му специфики“ не „се различава същностно от пътя, по който са формирани и другите нации“[v] или конкретно, че „българската нация изпреварва македонската с около половин до един век“[vi]. Упорито повтаряйки тази концепция като установен научен факт, въпросните български учени настояват преговорният процес на Република Северна Македония за влизане в ЕС да не се обвързва пряко с официалната позиция на българската държава относно общата история на населението в двете страни, тъй като тя е продиктувана от „анахронични и много ограничени разбирания“[vii] за националната идентичност, плод „на едно изживяло времето си, романтично и митологично историографско мислене“[viii]. Тези твърдения несъмнено ще се сторят изненадващи на голяма част от незапознатата с детайлите в развитието на хуманитаристиката и социалните науки у нас широка общественост, а настойчивото им артикулиране именно в този невралгичен за българската външна политика в Западните Балкани момент – странно. Ето защо задачата на настоящия текст е да обясни как се е стигнало до формирането на такива възгледи сред редица представители на българските академични среди и каква трябва да бъде интерпретацията на техните действия в настоящия момент.
Дeконструирането и „само-деконструирането“ като интелектуална идентичност в средите на българския либерален академичен елит
На първо място изпъква въпросът какъв е интелектуалният генезис на стоящите зад исканията на посочените „български либерални историци“[ix] (разбирай българските либерални хуманитаристи[x]) концепции?
Травмата от Втората световна война и съпътстващия я Холокост пораждат стремеж към отдалечаване от национализма като концепция, която доминира развитието на европейските общества през XIX и първата половина на XX в. Развитието на интелектуалните течения в следвоенния Запад води през 80-те години до изкристализирането на концепциите, че националните общности са „изкуствено създадени“ и „въобразени“ на базата на „изобретени традиции“, формулирани от модернисти като Ърнест Гелнър, Бенедикт Андерсън и Ерик Хобсбом (последният е също отдаден марксист и комунист). Те са жадно прегърнати и доразвити от западните академични кръгове, които тогава, както и сега, почти повсеместно са доминирани от интелектуалци левичари[xi], съзрели в този теоретичен арсенал възможността окончателно да прободат дракона на националната държава. Тези интелектуални процеси отвъд Желязната завеса съвпадат с краха на Социалистическия блок и идват точно навреме, за да запълнят вакуума на катастрофиралия марксистки инструментариум в българската хуманитаристика, особено след преводите на ключови за течението на модернизма автори като Гелнър и Андерсън на български език през 90-те години.
По всичко личи, че именно концепциите на тези автори и техните последователи лежат в основата на цитираните по-горе твърдения за противоречието между достиженията на съвременната „световна наука“ и българските претенции към македонското правителство. Това заключение, разбира се, си остава чиста догадка, тъй като посочените изявления или по-рано публикуваните сходни текстове не съдържат каквато и да е препратка, която би позволила на читателя да се ориентира какви точно публикации седят зад претенцията за глобалния превес на изказаните от авторите съждения. И точно тук е есенцията на този светоглед – постановката за изкуствения и относително скорошен произход на нациите е толкова аксиоматична, че не трябва дори да се аргументира. Който не я разбира, не е в крак със „световната наука“ и е обречен на презрение… чуват прегракнали гласове, които крещят „Примордиалист!“, „Банален националист!“[xii], във въздуха се носят пера и мирише на катран…
Всъщност има нещо дълбоко провинциално и ненаучно в самото позоваване на една хомогенна „световна наука“, която отдавна е открила колелото, докато „ние тук“ продължаваме да тътрим насам-натам прясно заклания мамут за хобота. Тази постановка напомня екзалтацията на продавач на текезесарски дини в областен град, който за няколко часа е успял да поскита по градските тротоари и след това цял живот ще разправя в селската кръчма „там как ги правят нещата“. Подобна претенция за „ретранслиране“ на актуалните научни постижения може би би имала известен смисъл в епохата на Желязната завеса, но в съвременния глобален свят е… ами да – „анахронична“ и „много ограничена“. Всъщност така зададеният диктат на анонимната „световна наука“ не оставя никакво пространство за интерпретацията на историческите събития от различни гледни точки, за която призовават авторите на същите тези текстове. А иначе концепцията за изкуственото конструиране на нациите върху произволни етнически и езикови пространства не е нито единственият, нито дори най-новият теоретичен подход в изследването на модерните нации и предхождащите ги предмодерни етнически общности. В момента сред теоретиците на национализма има привърженици както на школата на примордиализма (да, това не е само обида за примитивните местни колеги!), така и на модернизма, на постмодернизма, на етносимволизма и т.н. Има и автори, които не се вписват в никоя конкретна школа. И едва ли е странно, че дебатът между тях е в немалка степен съсредоточен именно върху измеренията на предмодерните етнически общности като субстрат на съвременните нации.[xiii]
Обаче не може да се отрече, че ширещото се в западните академични среди левичарство, съчетано с тенденциите към изграждане на наднационални обединения като ЕС, осигуряват широко присъствие на концепциите за модерния изкуствено конструиран характер на нациите във водещите западни научни центрове, особено в полето на модерната история и социалните науки. Това води до радушен прием на либералните български хуманитаристи в тези среди[xiv] и достъп до немалко престижни специализации и стипендии, а някои от по-младите са завършили своето образование на запад. От там и самочувствието им да се изказват като крайна научна инстанция по заплитания вече почти сто и петдесет години възел на Македонския въпрос. Чувството за превъзходство спрямо останалите местни учени и по-голямата част от обществеността закономерно води до оформянето на „ексклузивно ядро“ от либерални хуманитаристи със своя обществена периферия и присъствие в публичния живот – до голяма степен посредством социалните мрежи и електронни медии като „Маргиналия“, българската секция на Дойче Веле и „Дневник“.
Ексклузивният характер на тази общност се определя по две линии – от една страна това е чувството на интелектуална посветеност – тръпката от съзнанието, че си успял да проумееш заговора на елитите от XIX век, да разбиеш стереотипите и да се освободиш от фиктивно конструираните национални окови, за да се превърнеш в гражданин на световната интелектуална общност. Съвсем естествено такова себеусещане върви с чувство най-малкото за превъзходство над останалите ти колеги в малката ни страна, които отказват да припознаят този културен код. От друга страна, либералният учен изпитва нескрито презрение към широките слоеве на българското население, които се оказват непригодни да го припознаят като меродавен обществен авторитет и наместо това предпочитат да кичат къщите си с трибагреника и да се обличат по разни поводи с народни носии, афиширайки по този начин маскарадния си и окаян „банален национализъм“. Тези хора и въобще всички, които по някакъв начин демонстрират публично връзка с миналото, са свеждани до електората на няколкото демагогски „патрЕотични“ партии – затънали в собственото си невежество и исторически комплекси безпросветни индивиди, които се мъчат да намерят във фиктивната си представа за някогашното величие спасение от тежката социална безизходица, в която неминуемо трябва да са изпаднали, за да стигнат до такова жалко поведение. А някъде отзад наднича и призракът на путинизма… Същността на този интелектуален снобизъм е много ясно демонстрирана в интервюто на проф. Кьосев за DW, където той заявява, че неграмотните редови граждани опростачват постиженията на романтичния национализъм като ги свеждат до употребата на десетина публично разпознаваеми символа, без да са се запознали с целия интелектуален продукт на тази епоха.[xv] С други думи, проф. Кьосев е омерзен, че след края на дългия си работен ден под земята, където току-що буквално е изкарал с ръцете си БВП-то за неговата и моята заплата, миньорът е нахлупил калпак и се е хвърлил в леденото хоро на Йордановден, наместо да подложи на сравнителен анализ тефтерчето на Левски и „Привременния закон за народните горски чети“ на Раковски… Ако обаче той все пак реши да си спести тези усилия, проф. Кьосев и част от инициаторите на „Обръщението“ имат алтернатива за него – „моделът на гражданската нация“, която им е „по-симпатична пред идеята за етнокултурна нация, фатално обвързваща индивида с полуизмислени „вечни“ традиции“.[xvi]
Въобще за либералните учени е особено характерно сурово да критикуват и да заклеймяват обекта си на изследване – в случая модерното общество. Твърде често в техните разработки границата между научен анализ и мисия за промяна на обществото към по-добро бъдеще се размиват, особено що се отнася до социалните науки. И това не е просто случайност, а изражение на факта, че както у нас, така и зад граница либералната хуманитаристика е тясно преплетена с доминиращите в академичните среди на запад левичари. В тези среди заподозреният в „пълзящ национализъм“ колега е винаги гледан изпод вежди, докато завършилият в Щатите троцкист с впечатляваща годишна заплата от университета „Коч“ (фамилията е един от стожерите на турския капитализъм) се възприема като екзотичен симпатяга, който просто е отишъл малко по-далеч в борбата срещу общия пълзящ враг. Чувайки това колегите ще започнат да замерят с школи и дефиниции, но така няма да успеят да прикрият факта, че често посягат към един и същи теоретичен инструментариум и на практика споделятсходни виждания по отношение на националните идентичности, малцинствата и националната държава с левичарската интелигенция. Всъщност единственото, което предотвратява пълното размиване на двете интелектуални общности на местна почва в България, е травматичният спомен за комунизма (и то за „национал-комунизма“) и романтичните спомени от митингите през 90-те години.
В класическата история и сродните ѝ дисциплини характерната за либералната хуманитаристика страст към реформирането на установените наративи води до свръхупотреба на деструктивния подход. На какво се дължи този феномен?
По принцип входът в либералното академично ядро е свързан малко или много с приемането на интелектуалния пакт, според който нациите (и респективно националните държави) са изкуствени социални конструкции от Модерната епоха (т.е. от XIX, най-рано края на XVIII в.[xvii]), създадени от тогавашните елити под формата на своеобразен заговор спрямо аморфните непросветени маси. Към българската „редакция“ на този пакт обикновено се добавя и положението, че преди този период не могат да съществуват ясно дефинирани етнически общности, а употребата на етноними е плод на строго определени контексти, които нямат нищо общо със съвременните категории. Съвсем естествено е, приемайки тази концепция, посветеният да деконструира в някаква степен и собствената си национална, че и етническа идентичност – своего рода лична, „аврамова“ жертва на прага на познанието, отвъд който тези разбирания са общоприети. Това, разбира се, не означава, че либералният учен се отрича от собствената си национална принадлежност – той просто трябва да свали „романтичната“ ѝ одежда, да се дистанцира от типичните за всяка нация стереотипи и митове, но преди всичко да демонстрира пълно отдалечаване от „мейнстрийм“ историческия наратив на тази нация, с който вече не е в състояние да се самоотъждестви поради амплоато си на просветен. Особено ясно забележим е този поведенчески модел при международни срещи, където това е своеобразен bon ton. По принцип тази парадигма е общовалидна за всички представители на хуманитарните и социалните науки, но е особено очаквана от историка, поради факта че неговите научни занимания са най-тясно обвързани с националните наративи и въобще с миналото, с всички произтичащи от това опасности за „прихващане“ на лични пристрастия. Както казва в интервюто си за „Капитал“ през 2012 един от инициаторите на „Обръщението“ д-р Везенков: „Трябва да се освободим от тази ангажираност със собствената национална идентичност, защото този начин на разказване на миналото няма познавателна стойност.“[xviii]
За да се еманципира от този иманентен контакт със собствения „романтичен“ национален наратив, либералният учен го подлага на атаки от всички страни. Най-невинният начин да се води тази борба е тоталното неглижиране на националната история, и въобще на политическата, чрез фокусирането върху дребни теми от бита, които обаче красноречиво разголват изкуствено конструираната природа на националните символи в ежедневието и в кулинарната сфера – любими теми тук са шопската салата и народните носии. Друго средство за атака по фланга е изборът на нелицеприятни теми за изследване, които разкриват националната държава в светлината на агресор и/или перфиден злодей, и не дават повод за особена гордост. Особен престиж носи отстрелването на важен топос за самочувствието на нацията, като например спасяването на българските евреи. Не липсват и фронтални атаки срещу наратива, отричането на светлите и мрачните периоди в националната история, и накрая тоталното отхвърляне на самата концепция за национална история.[xix] Така се постига „десакрализацията“ на тази национална история.[xx] Общо взето стремежът е да се удари там, където най-много боли, да се настъпи не просто слабата точка на класическия разказ за българското минало, а мазолът на цялата българска общественост. Така се стига до парадоксални изявления: „[…] Историкът трябва, четейки миналото, да плува срещу течението и да пречи да се образува всяка една идентичност, с цел да разкрие онези конфликти, които биват прикривани от идентичността.“[xxi] Ето с такива намерения е постлан пътят към стокхолмския синдром по отношение на македонизма. И той е извървян до край по една много проста причина: Македония – по сполучливия израз на президента Петър Стоянов – е най-романтичната част от българската история… а ние вече знаем, че именно романтиката е първата жертва на просветения изследовател, тръгнал на лов за идентичности. Срещу този дивеч той си служи с едно много ефикасно оръжие – идентичността трябва да бъде оплетена и задушена в мрежата на историческия релативизъм.
Историческият релативизъм и призракът на „историческата истина“
„Отвореното писмо“ от 2 ноември 2020 г. съдържа следния на пръв поглед напълно невинен пасаж: „Притеснително е също така, чрез преговори между две държави да се търси съгласие за само една историческа истина. Съвременната историография отдавна е приела съществуването на множествени интерпретации, като резултат от различни перспективи.“[xxii] Тази част от „Писмото“ е насочена срещу претенциите на българската държава за признаване от страна на македонския политически елит на ролята, която българският етнически елемент играе в развитието на македонския регион още от Средновековието. Въвеждането на „различни интерпретации“ и „различни перспективи“ като контрапункт на вече многократно торпилирания и отхвърлян български национален разказ води до неговото приравняване с македонския национален наратив – два сходни конструкта, които подобно на всички такива конструкти страдат от своите слабости и митологеми, и които са в еднаква степен недостоверни поради своята иманентно фиктивна природа. Самата концепция за „историческа истина“ буди нескрито презрение и иронични коментари сред представителите на либералната хуманитаристика и особено сред либералните историци.[xxiii] Особена насмешка буди позоваването на исторически факти от периодите преди „конструирането“ на нациите (т.е. преди XIX и XX в.) – колкото по-назад във времето, толкова по-зле. А за най-окаяни се считат изследователи, които си позволяват да посочват аргументи за българско присъствие в Македония през Средновековието, поради факта че въпросът за етническата идентичност се счита за ирелевантен спрямо този предмодерен период – и то не само за Македония или дори за самата България, а по принцип. Такива учени са заклеймявани като примордиалисти – т.е. те възприемат съвременните национални идентичности както статични във времето и оформени в настоящия си вид от далечни и незапомнени времена. В противовес на подобни подходи се изтъква иманентния субективизъм на историята, която е принудена да работи не с емпирични факти, а със създадени от човека извори и твърдения, които поради своя субективен характер подлежат на най-разнообразни интерпретации и контекстуализации, но не биха могли да се квалифицират като повече или по-малко верни. Така на практика историята е лишена от статута си на наука, а продуцираните от нея разкази за миналото се възприемат не като научна продукция в класическия смисъл на това понятие, а като фундаментален инструмент за конструирането на съвременните нации. За несъгласния с тази крайно релативизирана концепция за изучаването на миналото остава примордиалното амплоа на интелектуален реликт от XIX-ия век. Среден път няма…
За да не бъде този текст тълкуван погрешно и лековато квалифициран като поредния „романтичен продукт“ на деформираната представа за миналото, бих искал да подчертая: аз не се съмнявам, че съвременните нации са продукт на модерната епоха, когато под въздействието на масовите печатни медии, масовизиращото се образование и романтичните културни представи се стига до същински взрив на националните идеологии. Не отричам също и че индивиди, семейства и цели общности могат да се преливат в различни нации по силата на политически обстоятелства. И все пак земята е кръгла и тя се върти! Етническото съзнание съществува и в предмодерната епоха, и в определени моменти може да бъде съществен елемент от политическата реторика на предмодерните държавни образувания, особено в Централна и Източна Европа. Разбира се, тази етническа идентичност нито е статична, нито е единственият начин за самоидентификация на своите носители, които при определени обстоятелства (както и днес) биха могли да изтъкват на преден план религиозната си идентичност, регионалния си произход, политическите си пристрастия и т.н. Това не означава, че средновековните държавни образувания се стремят към етническа хомогенност или дори че всички представители на определена етническа група са наясно с принадлежността си към нея. Означава обаче, че определени етнически групи в тези държавни организми са възприемани и са се възприемали като носители на политическа и/или културна традиция, която понякога има силата да превръща тяхното етническо название в политоним, който се разпростира върху цялото етнически пъстро население на доминираните от тях държави.
Ще си позволя да приведа няколко отдавна познати примера, които илюстрират това становище в българския контекст и конкретно във връзка с българското присъствие в Македония. Целта ми е да привлека вниманието на широката общественост у нас върху тези често цитирани, но все по-малко четени исторически източници именно в контекста на формулираните от българските либерални учени претенции за всеобхватен исторически релативизъм. Да вземем за пример Битолския надпис на цар Иван Владислав (1015–1018). В него този владетел е представен като „български самодържец“, който „беше българин родом, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий“. Самият надпис пък съобщава, че през 1015 г. владетелят е изградил битолската крепост „за убежище и за спасение, и за живота на българите“.[xxiv] От краткия текст на този несъмнено политически документ можем да установим, че важна част от идентичността на последния цар на Първото българско царство е българският му етнически произход (по род!), а действията му (и политическата му реторика) са насочени към битолските българи. Надписът също така е написан на език, който е органично свързан със съвременния български език и неговия македонски дериват – за илюстрация привеждам оригиналните пасажи. Искам също така да подчертая, че надписът е публичен документ, насочен към широката маса от поданиците на царя, тъй като въпреки доминиращата неграмотност на средновековното население именно подобни паметници са били използвани, за да достигнат посланията на политическия елит до максимално голяма аудитория в целия античен и средновековен свят, далеч отвъд рамките на християнската цивилизация. Всъщност етническите категории в надписа се разпростират отвъд непосредствено контролираното от владетеля пространство – войската на Българоубиеца Василий II (986 – 1025) е квалифицирана като „гръцка“, което показва, че средновековните българи са възприемали не само себе си като представители на етническа общност, но дори и византийските си противници, оставайки индиферентни към претенциите на последните за универсализма на „ромейското“ им наследство.
Впрочем в идентични категории разсъждава и църковно-политическият елит на Втората българска държава, както е видно от текста на съставения през XIII–XIV в. Борилов синодик: „Вечна памет на цар Йоан Асен – Белгун, който освободи от гръцко робство българския род.“[xxv] Съставителите на същия източник отиват дори още по-далеч в претенциите си за културното наследство на светите братя равноапостоли, като твърдят че св. Кирил „преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род“[xxvi]. Разбира се, и на ум не ми идва да приемам дословно това твърдение. То е важно като илюстрация на факта, че българският религиозно-политически елит от Високото средновековие се опитва да монополизира делото на светите братя и, квалифицирайки го в етнически категории, заявява претенциите си за културна хегемония. Вече се чуватзаклинанията на либералните жреци: „Ама това е дело на елита!“, „Каква връзка има това с обикновения неграмотен селянин?!“ Та нали постиженията на един народ се измерват именно със създаденото от елита му… И днес, когато ни гостуват чуждестранни колеги, ние ги водим в концертни зали, където се изпълнява рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров, а не Радка Пиратка, която е безспорен продукт на широките народни маси. А и Синодикът е създаден не за да бъде дискутиран в университета, а за да бъде четен публично в църквите. При всяко положение е достатъчно ясно, че представителите на средновековните елити, чието дело са Битолският надпис и Бориловият синодик, не биха могли да си поставят за задача национална и етническа конструкция (проектирането на подобно намерение назад в XI-XIII век е съвършен анахронизъм!), а преследват далеч по-прагматичната цел да легитимират властта си пред население, което очевидно се идентифицира с използваните от тях етнически категории.
Списъкът с тези примери може да бъде продължен, но и така е достатъчно ясно, че етническата идентификация и самоидентификация е съществена част от политическата реторика на двете средновековни български държави, които поне от началото на XI в. използват за публичното ѝ артикулиране език, генетично свързан със съвременните говори в спорещите днес България и Северна Македония, и оттам с литературно кодифицираните им норми. Език, който в своето житие на Св. Климент Охридски от XI – XII в. византийският интелектуалец Теофилакт Охридски – подобно на съставителите на Бориловия синодик – изрично определя като български[xxvii], макар че по това време той все още не е ясно обособен от останалите южнославянски говори. Показателно е, че от своята перспектива византийският духовник разглежда тези говори именно като български език, обвързвайки ги с конкретна етническа група, несъмнено повлиян от културното и политическото наследство на българската държава. Впрочем тук е мястото да се каже, че релативизацията от страна на либералните учени се простира и в полето на езикознанието. Езикът, бидейки основен белег на етничността, също се възприема като повече или по-малко изкуствен социален конструкт. Самият процес на кодификация, който безспорно представлява изкуствена намеса в развитието на диалектните говори, често се преекспонира в либералните среди. Техните представители омаловажават ролята на естествените процеси в образуването на граматичните и лексикални особености на предмодерните „диалектни континууми“, и наблягат най-вече върху полуистината, че „езиците се създават от институции“.[xxviii]
Но да се върнем към българите в Македонския регион, чието присъствие там е регистрирано и от извори, които съвсем не са продукт на средновековния български политически елит. Още през XI век същият Теофилакт Охридски се оплаква на видинския митрополит, че нападенията на куманите в епархията на последния са нищо в сравнение с интригите на охридски българи.[xxix] И ако този витиеват епистоларен извор оставя широко поле за интерпретации, то какво да кажем за административен документ от канцеларията на Андроник I Комнин (1183–1185), където се съобщава, че в планината Кожух, на границата между днешна Гърция и Северна Македония, кумани съжителстват с влашки пастири и българи? Съвършено лишеният от амбиции за политическа реторика данъчен документ споменава в тривиален битов контекст представителите на три етнически групи, които съжителстват в този регион. Забележете, че става дума за период, в който не съществува средновековна българска държава, и за битов контекст, който няма никакво отношение към евентуални претенции за нейното политическо наследство.
Подобно е положението и през следващите столетия. В съхранените записки на венецианския нотариус на остров Крит Маноле Брешиано за периода 1381–1383 фигурират данни за продажба и освобождаване на роби, които османските турци пленяват по време на походите си на Балканите. Според документите преобладаващата част от робите, произхождащи от редица градове в съвременна Северна Македония и Гръцка Македония, са „от рода на българите“ (de genere Bulgarorum). Произходът им е определен според сведенията, които те самите дават, както личи от посоченото родно място на един от тях – Ismelnichi (от Мелник). Очевидно нотариусът не е разбрал, че става дума за цяло изречение и го е записал като название на самото селище. Пак от края на XIV в. произхождаи следното обръщение към св. Иван Рилски, записано в ръкопис, съхраняван в библиотеката на охридската църква „Св. Богородица – св. Климент“: „Моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сънародници – еднородния ти български народ“.[xxx]
Към тези примери могат да бъдат добавени още редица други, които да обхванат и следващите исторически периоди чак до ХХ в., но не такава е задачата на настоящия текст. Целите на този кратък средновековен „ескиз“ са две: да се подчертае фактът, че предмодерната българска етническа общност играе централна роля в развитието и политическата реторика на средновековните български царства; и да се подчертаефактът, че български етнически елемент съществува още от времето на Първото българско царство в региона на Македония и че в зависимост от динамиката на историческите събития понякога той е водещ в политическо и културно отношение, а друг път не е, и това е съвсем естествено с оглед на дългата история на това присъствие. Същото е положението и в Тракия, Родопите и Поморавието, които обаче, за разлика от Македония, никога не са били политически център на българската държава. Впрочем не е без значение фактът, че по това време македонската идентичност не съществува даже в регионална форма, защото регионът не се нарича така. Със свиването на византийските територии през Ранното средновековие названието на някогашната антична провинция Македония в крайна сметка се превръща в име на византийска военно-административна област (тема) в съвременна Тракия.[xxxi]
Забележете, аз не твърдя, че Македония се населява само от българи, не твърдя, че поданиците на Самуил са еквивалентни като поведение и светоглед на Тодор Александров и Иван Михайлов или че в продължение на цяло хилядолетие са се стремили да създадат хомогенна и етнически чиста българска национална държава –просто заявявам, че българската народност в нейните предмодерни измерения на традиционна общност трайно присъства в Македония. Насмешливото отричане на този факт и въобще на самото съществуване на етничност в предмодерната епоха на базата на мъгляво позоваване на обобщаващи философски теории, които никога не са имали претенцията да познават конкретните условия на Балканите, а камо ли пък предмодерната им история, е също толкова научно издържано, колкото използването на марксисткия инструментариум за анализ на въстанието на Ивайло. Ето защо опитите българският исторически наратив въобще и Македонският въпрос в частност да бъдат насила натикани в такова тясно прокрустово ложе с безметежна усмивка на интелектуално превъзходство са чисто и просто сектантство, при това, ако си послужим с болшевишкия терминологичен инструментариум – ляво сектантство. И някак напомнят отрицателите на COVID-19, които си обясняват заобикалящата ги ситуация с наличието на заговори.
Етническите субстрати, модерните нации и лутанията на македонския исторически разказ
В своето „Обръщение“ и във всички следващи изяви либералните хуманитаристи категорично заявяват: „Не смятаме, че процесът на формиране на македонската нация, при всичките му специфики, се различава същностно от пътя, по който са формирани и другите нации“[xxxii]. Но колкото и да къкри това твърдение в соса на интерпретациите, то е обречено завинаги да си остане една сурова неистина.
Невъоръженото ми провинциално око съзира най-общо три типа съвременни европейски и северноамерикански нации:
Първите от тях са такива, които търсят основания за своето съществуване в някаква форма на континуитет с предмодерни етнически общности – било древни, като например гръцката, грузинската, арменската и т.н.; било формирани през Ранното средновековие като например българи, сърби, чехи и т.н.; а има и такива, които се идентифицират с общности, появили се на етническата карта на Европа още по-късно, като например украинци и белоруси. Основанията за подобен континуитет са с различна степен на легитимност според конкретния случай. Но както показва българският пример, претенциите за континуитет не само в политически план, но и по отношение на наследен от предмодерната епоха етнически субстрат, който впоследствие модерните средства за масова информация и образованието извайват в съвременни нации, могат да бъдат напълно основателни. Това разбира се не означава, че при процеса на образуване на съвременната нация нейната територия съвпада напълно или дори в голяма степен с тези на историческия предтеча или че съставляващите нацията отделни индивиди непременно трябва да произхождат от тази общност. Така или иначе, повечето нации в европейското цивилизационно пространство спадат към тази група.
Съществуват и нации, които са образувани върху регионални идентичности на сравнително ранен етап от развитието на модерните национализми – такива са белгийците и в някаква степен швейцарците. Тук трябва да се отбележи, че ярките регионални идентичности са особено характерни за Западна Европа, поради редица фактори, в които сега няма да се задълбочавам.
Съществуват и нации, които въобще не претендират за връзка с конкретен етнически субстрат или за обща история на съставляващите ги индивиди преди епохата на модерния национализъм, и все още са отворени към интегриране на имигранти с най-разнообразна културна, етническа и расова принадлежност – такива са американците и в някаква степен канадците. Важно е да се отбележи, че въпреки колониалното наследство, масовия прилив на имигранти в Европа и доминиращите либерални нагласи в академичните и политическите кръгове на западноевропейските страни, такъв тип национална концепция не съществува на европейския континент.
Македонската нация не може да се причисли към нито една от тези категории. В първата група тя не може да попадне поради неубедителността на претенциите за съществуване на самостоятелна предмодерна македонска етническа общност. Северна Македония очевидно не може да бъде имигрантска държава от третия тип и така остава единствено втората опция за превръщането на регионалната идентичност в национална. Но този вариант би бил реалистичен единствено ако македонският политически и академичен елит съумее да убеди албанските граждани на страната, че са равноправни представители на македонската нация, които са етнически толкова отдалечени от албанците в Албания и Косово, колкото македонците от българите – с други думи да наложи убедителна регионална алтернатива на албанския национализъм, така че албанци и македонци да дублират ролите на валонци и фламандци в Белгия. За момента обаче такива изгледи няма.[xxxiii] На пръв поглед изглежда, че най-близкото другарче на македонската нация е другата „нова“ югославска нация – тази на босненските мюсюлмани, но дори и тя е основана върху исторически формирана конфесионална група, чиято поява предхожда със столетия разцвета на национализмите.
При това проблемите с дефиницията на македонската нация не висят във въздуха сами за себе си, тъй като за нейна беда Северна Македония не е остров. Напротив, тя е заобиколена от съседи, които имат общо взето легитимни претенции за континуитет с предмодерни етнически групи и чиито политически елити не се свенят да оспорват било явно и дори официално (България, Гърция, Албания, Косово), било под сурдинка (Сърбия) самото съществуване на самостоятелна македонска нация. Това неустановено положение на същата тази македонска нация, което много напомня на останалия прав по време на играта „Музикални столове“, води до конвулсивни преформатирания на националния наратив през последните десетилетия. Наследеният от югославския период стремеж да се отвоюва „Самуиловата държава“ с цената на откровени лъжи и фалшификации бе последван от форсиран опит за „антиквизация“, която не просто да утвърди позициите на македонизма, но и да му позволи да „обърне мача“, като му предостави историческото старшинство в региона. След съвсем скорошната катастрофа на скъпоструващия в духовен и чисто материален план античен проект младата генерация македонски хуманитаристи постепенно започна да налучква „правия път“ на либералния исторически подход и сама да бере сладките плодове на деконструирането и историческия релативизъм. Така след като ние не можем да станем като другите, другите ще станат като нас и изведнъж и Филип, и Александър, и Самуил, че и Симеон и Стефан Душан потъват в аморфното блато на безвремието преди конструкцията на всички балкански нации през Модерната епоха. Или с други думи – ако Мохамед не може да отиде при планината, планината ще отиде при Мохамед и накрая всички сядаме на софрата на социалните конструкти, един малко по-рано, един малко по-късно…
На всичкото отгоре този подход е подплатен с претенцията да е в крак със „световната наука“, давайки решително преимущество в спора със съседите примордиалисти и аз съм виждал как някои македонски колеги, един от които понастоящем е член на смесената историческа комисия, напълно искрено вярват в тази концепция и я защитават с фанатичността на притиснато до стената диво животно. Обаче дори за този либерален наратив основаното в края на XIX в. ВМРО и неговите дейци са централен сюжет – защото иначе килимчето много се свива и всичко ще се сведе до междувоенния период, където колкото и да не искат да го признаят либералните хуманитаристи от двете страни на границата, Коминтернът има, ако не монополна, то поне ясно изразена водеща роля. И тогава ще се окаже, че идеята за самостоятелна Македонска национална държава не е разцъфнала на Илинден в самата Македония, а на друго място и в друго време… Та затова сега в Скопие историци и политици закриват с телата си образа на Гоце Делчев с бойния вик за „споделената история“ – защото искат да споделят с гражданите си поне малко историческа легитимност. А тя се постига чрез абсолютно фалшивата теза за континуитета между борбата с османския потисник и тази с българския окупатор.
Впрочем любопитно следствие от бързата смяна на доминиращите наративи в Скопие е фактът, че тъй като промяната на учебниците е относително дълготраен процес, в момента в образователната система и общественото пространство съжителстват елементи от трите наратива. Това води до допълнително объркване и спорове сред изтерзаните „редови“ носители на съвременната македонска национална идентичност относно това къде всъщност лежат акцентите в нейния исторически разказ.
И отново едно уточнение: българските либерални хуманитаристи обичат да изтъкват, че нашият собствен национален наратив също не е лишен от своите недъзи и в това отношение са напълно прави: през зрелия социализъм и у нас има опити за „антиквизация“ чрез добавянето на траките в етногенезиса на българската народност, има и опити чрез историческа манипулация да се оправдае „Възродителният процес“, до ден днешен продължават напъните за „състаряването“ на българската държава с петстотин години, а е налице и митологизация на османския период. Съществуват и теми табута, като например участието на власите в създаването на Второто българско царство и военните престъпления на Българската армия през XX в. Обаче немалко от тези недъзи и недостатъци или вече отдавна са в миналото, или никога не са влизали в официалния разказ. Още по-важно е, че никой от тях не поставя под въпрос самата парадигма на историческото развитие на българския народ, дори и драстичната марксистка интервенция в официалната историография за един 45-годишен (а може би и по-дълъг) период. Ето защо опитът на база на треската в своето око да се търси паритет с гредата в чуждото, като в равна степен се поставят под въпрос цялостната социална устойчивост на двата наратива и фактическата им основа, е несъстоятелен. Той е еквивалентен на твърдението, че понеже стъклената пирамида в двора на Лувъра и тази на Хеопс в Гиза в момента изглеждат по един и същи начин, значи са горе-долу с еднакъв състав и са еднакво стабилни, само че едната е малко по-стара. Поради което прокарването на директни паралели в образуването на македонската и българската нация е напълно неуместно.
Криворазбраният паралелизъм
Дори ако се остави настрана въпросът за предмодерните исторически реалности, процесът на изграждане на българската и македонската нация изобщо не е „същностно“ сходен и разликите далеч не се изчерпват с това, че последният започва „половин до един век“ по-късно, както твърдят представителите на либералния хуманитарен кръг.[xxxiv] Зад невинната забележка за хронологичната разлика се крие фактът, че окончателното формиране на македонската нация е много по-късно от това на останалите европейски нации (с някои изключения като босненските мюсюлмани). Всъщност той е съвременен (само хронологично, но не и същностно) предимно на сходни процеси в Африка, Индийския субконтинент и други региони, лежащи далеч отвъд пределите на европейското цивилизационно пространство, които се сблъскват с предизвикателствата на модернизацията в пълна степен едва в хода на следвоенната деколонизация.
Модерният български национализъм е класически пример за оформянето на нацията „отдолу нагоре“ (bottom up) – по инициатива на отделни индивиди и общности, които не са подкрепяни нито от държавна образователна политика, нито от „национална“ църква, нито от каквато и да е системна държавна намеса. Всъщност точно това са и първите победи на оформящата се българска нация – еманципирането на просветното дело и на църковната йерархия от по-зрелия и агресивен гръцки национализъм. Всичко това става в условията на една огромна мултинационална империя, простираща се на три континента, която остава в общи линии неутрална в хода на този процес, с изключение на някои ключови епизоди, какъвто е издаването на фермана за Българската екзархия през 1870 г. Оформянето на българската национална идентичност през този период не е налагано с репресивни методи над широки слоеве от населението, най-малкото защото съществуващият в условията на Османската империя български народ просто не разполага с репресивни институции, нито пък с каквото и да е централизирано политическо представителство. Дори и след създаването на българската национална държава през 1878 г. и последвалото Съединение през 1885 г. българският политически елит сравнително рядко се стреми да налага национална идентичност на непринадлежащи към българския етнос общности с репресивни средства и обикновено това става във време на военни конфликти. Но така или иначе българският национализъм остава фокусиран преди всичко върху българската етническа маса и точно това е една от основните причини за отчаяния стремеж към Вардарска Македония за сметка на много по-важните от стратегическа и икономическа гледна точка Тракия и Добруджа.
Модерната македонска нация обаче е класически пример за формиране на национална идентичност отгоре надолу (top down) с помощта на централизиран държавен апарат и институционализиран политически и интелектуален елит, които са насочени към едно дълбоко травматизиранo от българските поражения в две балкански и две световни войни население, претърпяло няколко значими изселнически вълни по посока на България. Този процес на пръв поглед изглежда близък до налаганата от либералните хуманитаристи концепция за „социално конструиране“ на всички нации, но трябва да се направи едно важно уточнение. Ако нациите никнеха като панелки през социализма – на произволна база и без значение от съществуващата етническа реалност, населението в Македония би трябвало да се сърбизира тотално в междувоенния период, тъй като в продължение на повече от две десетилетия сръбският политически елит и сръбската църква стоварват там цялата тежест на националната държава и позволяват на местното население да опита и от меда (образование, административна кариера), и от жилото (репресии, наборна военна служба). Този процес е съпроводен и с политика на целенасочена сръбска колонизация. По следваната от либералните учени логика хората там просто трябваше един ден да се събудят сърби, обаче това така или иначе не стана. За сметка на това многократните български поражения в областта, чиято сметка след това плаща местното население, водят до постепенното избиране на регионалната македонска идентичност като среден път между намиращите се в остър конфликт български и сръбски национализми. Не друг, а именно Кръсте Мисирков (чието име днес носи Институтът за македонски език в Скопие) дава най-красноречивото описание на този процес през 1924 г.:
„Но наред с това, съвременните условия издигнаха на високо място местния, провинциалния македонски патриотизъм, македонското национално съзнание като най-сигурна основа за изграждането на едно по-добро бъдеще и за нас и за България. Националното обединение на българското племе пропадна. […] Ние, македонците, днес трябва да сме и действително сме по-малко българи и повече македонци, от когато и да било по-рано в нашата история.“[xxxv]
На тази благодатна почва пада и намесата на Коминтерна през Междувоенния период, която легитимира външно огнищата на обособяващото се македонско самосъзнание. Може само да се гадае как биха се развили тези процеси, ако не беше смазващата намеса на политическия елит в следвоенна комунистическа Югославия, която води до налагане на македонския национален проект в неговата силно сърбизирана форма. Това става вече не просто със средствата на националната държава, а с още по-всеобхватния арсенал на тоталитарната държава и ролята на нейния репресивен апарат (наред с образователния и пропагандния) е значителна. Парадоксално, но жертва на тези репресии стават не само македонските българи, а дори и представители на „автентичния“ македонизъм като Методи Андонов-Ченто, които се стремят към еманципация както от българското, така и от сръбското влияние.[xxxvi] Не е случайно, че голяма част от личния състав и ръководителите на югославските тайни служби в Македония се състои от етнически сърби.
Следователно съвременната македонската национална идентичност е формирана под въздействието на няколко ключови фактора, които съвършено отсъстват в генезиса на българската нация: наличието на тежка травма от циклично повтарящи се политически катаклизми за сравнително кратък период от време; десетилетното управление на етнически чужда национална държава с агресивна асимилаторска политика; намесата на външен идеологически център като Коминтерна; и накрая, дългогодишната външна интервенция на федералния център Белград, която пряко влияе на ключови въпроси като кодификацията на езика и създаването на историческия наратив. Опитите на либералните историци у нас да сведат акушерската роля на съветския и югославския комунизъм до едно реципрочно положение чрез твърдението, че българската позиция по Македонския въпрос е реликт от времето на Тодор Живков[xxxvii], не могат да засенчат факта, че десетилетия наред скопският политически и научен елит е бил (и в някаква степен все още е) щампован в белградски калъпи.
Причините за посочените фундаментални разлики се коренят именно в свенливо отбелязания от либералните учени факт, че българската национална идентичност е „малко по-стара“[xxxviii] от македонската. Недоизказаното следствие от този факт е, че последната трябва да се налага върху вече формираната (макар и не повсеместно) на базата на предмодерния български етнически субстрат модерна българска национална идентичност със собствено образование, църква и съвсем близко разположена национална държава[xxxix]. И тъкмо необходимостта от изчегъртването на този предшественик превръща трансформацията в особено болезнен процес. И пак по тази причина съвременната македонска национална идентичност е базирана на иманентно отрицание на всичко българско в разказа за миналото и особено за близкото минало. Обаче ако тази идентичност иска да оцелее, тя трябва да докаже, че е в състояние да живее сама за себе си, без постоянно да се оттласква отчаяно от българския си субстрат. С други думи, тя трябва да се изправи срещу призраците от миналото. Това може да стане по два начина – или като ограничи националния си разказ до не особено дългата си парадигма на развитие, или като пледира, подобно на всички останали нации в региона, континуитет с действителния си предмодерен етнически субстрат. Обаче тогава ще трябва да приеме целия пакет, а не само извадени от контекста регионални и политически отломки. Среден път няма, поне не и такъв, който да води в съвременна Европа, и нямам предвид ЕС, а континента въобще.
Стокхолмският синдром на българската либерална хуманитаристика в кривото огледало на Скопие
В последните дни редица от либералните учени, които подписаха „Обръщението“ и „Отвореното писмо“, се надпреварват да дават интервюта и да публикуват материали в македонските медии, чрез които да популяризират гледната си точка за състоянието на „световната наука“ и несъстоятелността на архаичния и романтичен български национален разказ, който те привиждат като основна причина за очертаващата се криза между двете държави. За тази цел те избират най-вече македонската секция на „Дойче Веле“, вероятно припознавайки я чисто механично като местния еквивалент на българския ѝ братовчед по отношение на мисия и ценности. Само че за разлика от българската секция на DW, която е трибуна на либералните възгледи за миналото и настоящето на българското общество и Европа, македонската секция изпъква като доста лоялна на националната перспектива в Скопие, и там редовно се публикуват материали с подчертано критично отношение към България. Само за сравнение ще отбележа, че в българското DW по правило не се обнародват материали с критично отношение към македонската позиция в споровете между двете държави. Така например в македонската секция на DW открито се коментира въпросът за македонското малцинство в България[xl], докато в софийската ѝ братовчедка темата за хората с българско самосъзнание в Македония не буди сходен интерес. За сметка на това обаче присъства тази с македонското малцинство у нас.[xli] Всъщност аз съм убеден, че изявяващите се в македонското ДВ български хуманитаристи никога не биха дали такива приветливи интервюта за медия с еквивалентна политическа реторика от българската страна на границата, още по-малко пък четирима в рамките на десетина дни!
Изборът на точно тази трибуна е само външен белег на стокхолмския синдром на българската либерална хуманитаристика по отношение на македонизма, който подсказва слаба заинтересованост от македонския медиен климат. Много по-притеснителни са паралелите между публично изявените научни претенции на българските либерални хуманитаристи от тази страна на границата и позициите на македонските историци и политици оттатък, които на практика демонстрират пълно съвпадение. Какво имам предвид? Оттатък също се заиграват с концепцията, че „световната наука“ понастоящем разглежда всички нации като социален конструкт и в това отношение македонската нация не е качествено различна от другите, поради което автоматично отпадат и всякакви критики към формирането на нейния исторически разказ.[xlii] Нещо повече, в Скопие обичат да подчертават, че споменатият от българските либерални хуманитаристи „архаичен“ подход на българските представители в Смесената историческа комисия не кореспондира с модерните възгледи на македонските представители, които са в унисон с тенденциите във все същата „световна наука“.[xliii] Там обичат и релативизацията, и битовизацията, и разбиването на историческия наратив на безброй малки разкази. Не напразно в интервю на македонското телевизионно предаване „360 градуса“ с двама от тамошните членове на Смесената комисия един от тях започна разговора за това „Чий е Гоце Делчев?“ със забавна шегичка: „На майка му и на татко му.“[xliv] Този прийом напомня изказаната от Умберто Еко в „Името на розата“ концепция за смеха като най-опасен враг на страха – в случая на страха от миналото. Впрочем подобен подход съвсем наскоро бе възприет и от представителите на либералното ядро в България, чрез сатиричния фейлетон на доц. Даниел Смилов за спорните моменти в българския национален наратив – публикуван едновременно в българската и в македонската секция на DW под различни заглавия.[xlv]
Предлаганите от българските либерални хуманитаристи концепции за „споделена история“ и „преплетена история“ в противовес на понятието „обща история“ също са познати на историците в Скопие. Там обаче добавят едно важно уточнение в добре познатия релативистичен дух: „Всушност, не постои минато на светот што не е споделено.“[xlvi] Нещо повече, лансираната в „Обръщението“ на българските учени „споделена история“ е част и от политическата реторика на самия македонски президент Стево Пендаровски, който настоява то да се използва вместо понятието „обща история“, с което е категорично несъгласен.[xlvii] Тук е моментът да се отбележи, че в подписания от двете страни „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество“ се говори именно за „общата им история“ (преамбюл) и за „общи исторически събития и личности“ (чл. 8, ал. 3) – „споделена история“ там няма. Така или иначе, с позицията си македонският президент до голяма степен обезсмисли няколкогодишните усилия на българското правителство за сближаване на историческите разкази.
Ехото на скопската политическа реторика отеква в изявленията на българското либерално ядро и във връзка с други теми, които имат пряко отношение към настоящата политика, а не към интерпретациите на миналото. Първата от тях е общо взето невярното твърдение, че „Досегашната работа на смесената историческа комисия показва, че постигане на съгласие дори по най-трудните за двете ни страни въпроси е възможно, но това е дълъг процес и не бива да се поставят нереалистично кратки срокове.“[xlviii] От това следва, че напредъкът в работата на въпросната комисия – която впрочем се намира в застой от около година – не следва да се обвързва с началото на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС, които трябва да започнат сега, докато хоризонтът за въпросния напредък е някъде в неизвестното бъдеще, за да не работят учените „под натиск“. Доста сходно изявление направи и премиерът Заев около седмица преди началото на изявленията на либералните хуманитаристи у нас.[xlix] А те пригласят на Скопие и с призива да се фокусираме върху „актуалните проблеми“, като правят мрачни прогнози за отношенията между „двете страни“ и „двата народа“, ако бъде пропуснат настоящият „важен момент“.[l] Този тревожен тон напомня стария маркетингов трик, при който продавачът умишлено създава у колебаещите се клиенти паническото усещане, че са изправени пред много изгодна оферта, която всеки момент ще им се изплъзне. Като капак на това размиване между научната експертиза и политическата реторика в „Обръщението“ и „Отвореното писмо“ идва изявлението на един от техните инициатори – д-р Александър Везенков. Запитан в ефира на македонската телевизия „24“ дали България трябва да престане с претенциите към македонския език с оглед на изявленията, че той е диалект на българския, той отговори, че такъв език съществува и добави, че признаването на този факт е въпрос на „емпатия“ и „добро възпитание“…[li]
На фона на всички тези паралели с изказванията на скопските политици и историци, и системно демонстрираната „емпатия“, които наистина не могат да се квалифицират по никакъв друг начин, освен като стокхолмски синдром на българската либерална хуманитаристика, прави впечатление едно контрастно явление. Въпреки претенциите на македонските учени за тясно общение със „световната наука“ в нейния либерален прочит, всички те се придържат към една ясна национална линия и официално отказват да демонстрират еквивалентно пренебрежение към идентичностите и собствения си национален наратив. Напротив, те ловко използват историческия релативизъм, за да отбраняват свещената крава на скопския исторически разказ – концепцията за „Илинденска Македония“. Дори и подписалата „Отвореното писмо“ от македонска страна проф. Колозова, която по почина на своите български колеги даде интервю за „отсрещните“ български медии и в него дръзна да признае наличието на „факти и документи“ за българската идентичност на Гоце Делчев, съумя да защити концепцията за „Илинденска Македония“, забулвайки я в сивото наметало на релативизма.[lii] Така остава загадка защо оттатък границата не се наблюдава огледален стокхолмски синдром на македонските либерални хуманитаристи по отношение на българските претенции и сходни усилия за публично деконструиране на македонския национален наратив. Навярно те просто са възприели ролята на социални и национални конструктори, която „световната наука“ щедро легитимира. Така или иначе, нека се опитам да дам отговор на въпроса какво стои зад стокхолмския синдром на българските либерални хуманитаристи?
Политика vs наука
Въпреки претенциите да бъде научно становище на група професионални учени със солидни познания за актуалните течения в съвременната „световна наука“, „Обръщението“ на либералните български хуманитаристи (и неговите деривати) представлява по същество един политически документ. Лансираните в него тези съвсем не са научно необорими. Те са по-скоро декларация на набор от ценности и възгледи за това как е устроено обществото и как то трябва да функционира, които се споделят от подписалите го и са определящи за отношението им към политическите процеси в настоящето и смисъла на научните им изследвания. Ето защо не е изненадващо, че тези изявления всъщност целят да упражнят влияние върху процеса на вземане на конкретно политическо решение относно междудържавните отношения на България и Северна Македония от страна на българското правителство. Тъкмо по тази причина изявленията се адаптират към актуалния ход на преговорите между двете държави: така например „Отвореното писмо“ се появи късно вечерта на 2 ноември след разнасянето на вестта за протичането на спешната среща на български и македонски представители в Берлин по същото време и вече не съдържаше аргументи срещу езиковия спор, вероятно поради плъзналия слух, че София е готова да отстъпи по тази точка.[liii]
Както стана ясно по-горе, за споделящите ценностната рамка, която стои зад тези политически импулси, националната принадлежност стои много надолу в пъстрия набор от идентичности и социални роли, докато кръстоносният поход срещу вечно надвисналата над човечеството сянка на национализма стои на челно място в приоритетите на обществената (и политическата, и научната) дейност. Тази борба се води в името на един утопичен свят, в който никой няма претенции към нищо и към никого, а идентичностите се разменят спокойно от населяващите го индивиди като карти при игра на бридж-белот. Националната държава – и най-вече собствената, като най-близка – често се възприема като средство за натиск както срещу собствените ѝ граждани, така и срещу външни за нея субекти, които бидейки нейни жертви, пораждат чувство на емпатия. А македонските политици и учени са корифеи именно в това – да представят страната си и нейното население като жертви у дома и в Европа. Даже съществува и такава историографска концепция – „виктимизацията на Македония“, над която постоянно тегне заплахата да бъде разкъсана от алчните си съседи. И така се стига до полагането на десетки подписи с научни титли под „Обръщението“.
Обаче първата жертва, която подкрепилите този документ принесоха на либералния си ценностен олтар, беше тая на Каин – „Обръщението“ и въобще изявленията на този кръг, много от които предхождат настоящата криза, системно неглижират съществуващите, макар и неособено многобройни носители на българската национална идентичност в Северна Македония[liv] (че и в Албания[lv]) и тези граждани на бившата югорепублика, които в последно време се осмелиха да преоткрият българските си корени[lvi]. Като упорито лансират тезата за „социалния конструкт на нациите“ и легитимират релативизацията в тълкуванието на историческите факти от близкото и по-далечно минало, либералните български хуманитаристи подкопават един от малкото останали стълбове на българското самосъзнание в заобикалящата ги подчертано враждебна среда: легитимното самочувствие, че те са представители на една автентична за този регион национална идентичност, която предхожда доминиращата в момента македонска такава. Без да му мислят много-много, те удариха рамо на един национален наратив, който системно демонизира и отхвърля малцината ни останали сънародници в тази страна, като междувременно също им внушава, че са конструирани, само че от Екзархията. Фактът, че повечето от подписалите се едва ли въобще са се замислили за това, надали представлява някаква утеха.
Но да се върнем към политическата природа на „Обръщението“ и последвалите го изявления. Изложените там позиции практически се свеждат до искането България да оттегли напълно претенциите си върху миналото на Македония и мълчаливо да приеме ретроспективната македонизация на знакови за българската история личности и събития срещу мъглявите позитиви на едно бъдещо съжителство в ЕС. Е, след като разговорът е всъщност за съвременната политика, бих искал да повдигна въпроса какво толкова лошо има във факта, че за първи път от края на Втората световна война преди 75 години България дръзна да претендира, че отношенията между двете модерни нации могат да бъдат по-тесни именно на базата на емпиричния факт, че те споделят общо минало в много по-голяма степен от останалите си съседи? И ако идентичностите действително не са замръзнали във времето, а се намират под постоянното въздействие на външни влияния, защо пък българската държава да не се опитва да си върне някои изгубени позиции по отношение на македонската идентичност, като настоява да бъде поне донякъде приглушена иманентната ѝ антибългарска фиксация, която между другото е резултат от много по-брутална външна намеса? Така или иначе, отговорите на тези актуални въпроси опират до етиката и ценностната система на отделния гражданин, и остават далеч извън сферата на историческата експертиза. А либералната демокрация, която – убеден съм както аз, така и подписалите „Обръщението“ учени – възприемаме като най-добрата форма за управление на съвременна България, предоставя инструменти, чрез които група със споделени ценности може да предлага на своите съграждани отговори на актуални политически въпроси. Коректното поведение, даже бих казал политически коректното поведение, предполага такава група да изготви програма и да се яви на избори, а не систематично да се опитва да пробутва концепциите си за един от най-чувствителните за българската общественост въпроси под маската на неутрална експертиза, без да е поискала какъвто и да е кредит на обществено доверие…
Иначе аз самият вярвам, че по отношение на малобройните ни изтерзани сънародници в Македония (а и навсякъде другаде) България сега и за в бъдеще трябва да се ръководи от следната фраза в Евангелието на Матей: „дето са двама или трима събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях.“[lvii]
Д-р Константин Голев,
–––––––––––––––––––––––––––––––-
[i] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/. Още учени добавиха подписите си в специално създадена за целта група, но това стана след циркулацията на писмото в медиите: https://www.facebook.com/groups/940335936492746
[ii] Почти всички от тези изяви са в българската и македонската секция на Дойче Веле (DW), някои само в последната: Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата; Смилов, Д. (2020) Тюркската история на България, иранският произход на българите и северномакедонският кошмар/Смилов, Д. (2020) Отрезнувачките кошмари на бугарските политичари; Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија; Дичев, И. (2020) Причините за блокада се поврзани со амбициите на Каракачанов; интервюто на д-р Александър Везенков за македонската телевизия „24“ https://www.facebook.com/24vesti.mk/videos/1225775867803334; както и други изяви, които вероятно ще набъбват докато този текст види бял свят.
[iii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; впоследствие и на български: https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/
[vi] Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?
[vii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392
[ix] По сполучливия израз на един македонски потребител в социалните мрежи.
[x] Това название също е обобщаващо, тъй като формално социалните науки са поле, отделно от хуманитаристиката (оттам и дългото заглавие на „Обръщението“), но ще бъде използвано в настоящия текст по стилистични причини.
[xi] Тези левичарски кръгове далеч не винаги се идентифицират с комунистическите режими отвъд желязната завеса и често свързват марксистката теория за класовата борба с движенията за права на расови, религозни и сексуални малцинства, феминизма и т.н. Типичен представител на тези „западни“ левичарски тенденции в българския медиен спектър е електронното спиасание „Диверсия“, https://dversia.net/ У нас отношенията на носителите на посочените тендеции с привържениците на „автентичния“ местен комунизъм са противоречиви.
[xii] Или „банален патриот“ по формулировката на проф. Кьосев, Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата. Впрочем трябва да се отбележи, че негативният контекст в който проф. Кьосев използва тази терминология не кореспондира с концепциите на Майкъл Билиг, който пръв я въвежда в книгата си Баналният национализъм (Billig, M. Banal Nationalism. London: Sage, 1995) като опит да обясни възпроизвеждането на национализма в една всекидневна среда, без да влага какъвто и да е оценъчен елемент.
[xiii] Вж. например: https://books.google.gr/books?id=4_v4iySQgnsC&printsec=frontcover&hl=el&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false;https://www.oeaw.ac.at/en/imafo/research/historical-identity-research/projects/further-projects/approaches-to-medieval-ethnicity/; особено показателна в това отношение е проведената в Оксфорд през 2015 г. конференция “Identity, Ethnicity, and Nationhood before Modernity: Old Debates and New Perspectives”
[xiv] Както е видно и от апологията на някои западни медии, представящи „Обръщението“ като продукт на автентичните академични учени в противовес на техните политически и институционално обвързани колеги, DW 2020: Германски медии: Македонската нация е „измислена“, а българската от небето ли падна?
[xv] Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата.
[xvi] Кьосев, А. (2019) Родината, спокойна топлота и грижа.
[xvii] Тези граници посочва проф. Кьосев конкретно за българската нация, Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата.
[xviii] https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/?sp=1
[xix] Всички тези теми са засегнати в интервютата на доц. Дечев и д-р Везенков за „Капитал“ от 2012 г. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/?sp=1. „Обръщението“ също изрично посочва съществуването на „остаряло разбиране за „национална история“, което изглежда неадекватно на фона на критичната историческа наука днес“, https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/.
[xx] В „Отвореното писмо“ македонските и българските учени критикуват разбирането за „националната история като нещо свещено“, https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/
[xxi] Този цитат от немския историк Райнхарт Козелек стои в началото на сборник, в който през 2006 г. публикуват петима от учените, подписали „Обръщението“, и несъмнено характеризира концепцията на цялото издание, Балканският XIX в. Други прочити. Ред. Д. Мишкова. София: ЦАИ – Рива, 2006, с. 7.
[xxii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/
[xxiii] Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија; Атанасов Д. (2018) Време е да пенсионираме национализма. И националистите.
[xxiv] Їѡаном самодрьжъцемъ блъгарьскомь […] съ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ […] съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго ӕже i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа,https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%BF%D0%B8%D1%81(позволявам си да цитирам Уикипедия, за да бъде текстът лесно достъпен на читателите)
[xxv] „Їѡанну асѣну ц҃рю бѣлгуню свобождьшому ѿ работы грьчьскїе бльгарскыи рѡд̑ вѣчнаа му памт“, Божилов, Ив., Тотоманова, А., Билярски, Ив. Борилов Синодик. Издание и превод. ПАМ: 2012, с. 152, 310. Веднага бързам да подчертая, че тук думата ми не е за етническия произход на Асеневци, който остава спорен за съвременната наука, а за това как е бил възприеман политическият им проект във възстановената от тях държава.
[xxvi] Борилов Синодик. с. 152, 310.
[xxvii] Гръцки извори за българската история, Т. 9, ч. 2, София, 1994, с. 13, 16.
[xxviii] Атанасов, Д. (2019) В плен на миналото: езикът като социален и политически капитал.
[xxix] Гръцки извори за българската история, Т. 9, ч. 2, София, 1994, с. 141.
[xxx] Матанов, Х. Югозападните български земи през XIV в. София: Наука и изкуство, 1986, с. 188-190; http://macedonia.kroraina.com/hm2/hm_6_2.html
[xxxi] Ето защо император Василий I Македонец (867 – 886), който е основател на едноименната династия, всъщност произхожда от околностите на Одрин. Нещо повече, когато Византия си връща географския регион Македония при управлението на спадащия към същата династия Василий II Българоубиец, тази територия е организирана в тема България, което едва ли е случайно, предвид факта, че там е било току-що покореното последно политическо ядро на Първото Българско царство.
[xxxiii] (2012) Скопие потъва в албански знамена; https://www.actualno.com/world/skopie-potyva-v-albanski-znamena-news_407383.html
[xxxiv] Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?; Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата;
[xxxv] Мисирков, К. (1924) Повече македонци
[xxxvi] Bechev, D. Historical dictionary of the Republic of Macedonia. Lanham, Md.: Scarecrow Press, 2009, pp. 12-13
[xxxvii] Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија. Впрочем, тази теза бе бързо възприета от македонските журналисти DW (2020) Македонско-бугарски спор: Каноните на Тодор Живков. А само две семици след интервюто на д-р Маринов тя вече присъства и като основна опорна точка в позицията на президента Пендаровски за спора с България, DW (2020) Пендаровски: Бугариja нема излезено од матрицата на „живковизмот“.
[xxxviii] Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата; вж. също: Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?
[xxxix] Или „външна национална родна страна/родина“ по думите на един от представителите на „световната наука“ Роджърс Брубейкър.
[xl] Колбе, К. (2020) Бугарския страв от македонско малцинство.
[xli] Милчева, Е. (2020): „Македонско малцинство“: едно плашило за вътрешно-политически нужди.
[xlii] Вангелов, О. (2020) Що е проблематично в тезите на Денко Малески?
[xliii] Ѓоргиев, Д, Тодоров, П. Македонско-бугарскиот спор не може да има „победник“.
[xliv] https://arhiva.libertas.mk/video-360%CB%9A-todorov-gocze-delchev-e-na-ma%D1%98ka-mu-i-tatko-mu-deplasirano-e-prasha%D1%9Aeto-chi%D1%98-bil/
[xlvi] Ѓоргиев, Д, Тодоров, П. Македонско-бугарскиот спор не може да има „победник“.
[xlix] https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101347880?page_1_3=6
[li] https://www.facebook.com/24vesti.mk/videos/1225775867803334
[lii] https://www.vbox7.com/play:653350b1ee; https://expres.mk/kolozova-kako-pendarovski-i-maleski-ne-e-sporno-deka-delchev-se-deklariral-kako-bugarin/
[liii] https://www.segabg.com/hot/category-foreign-country/bulgariya-priznava-makedonskiya-ezik-i-identichnost
[liv] Вж. например меморандума на Българския културен клуб в Скопие относно историческия спор между Северна Македония и България: https://www.bkks.org/node/630
[lv] (2020) Българите в Албания защитиха своята история; https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101368284
[lvi] Пример за това е нашумелият в социалните мрежи македонски емигрант в Германия Боби, който преоткрива българската си идентичност, https://www.youtube.com/watch?v=heECxVf7nxI; https://www.youtube.com/watch?v=hweKJ44Ynjk
[lvii] Матей, 18:20.
.
Д-р Константин Голев подлага на аргументирана, бих казал дори унищожителна критика псевдо-либералните и уж модерни позиции на наши учени, които странно защо припяват заедно с адептите на долнопробната /меко казано…/ скопска пропаганда… В същност отново се стига до интерпретации, които не само противоречат на автентичните исторически свидетелства, но са и нагледен пример за левичарска, троцкистка и каквато си искате манипулация на фактите.