.
Разказ от Фил Бандов
В онази топла юнска утрин мисълта за предстоящата лятна ваканция бе толкоз завладяваща, че Любчо почти не заспа през цялата нощ. Едва дочака да съмне и миг след това изтича към балкона. Веднага, щом излезе, го обхвана онова незабравимо детско усещане, когато на човек му се струва, че свободата в неговия живот най-после е дошла и повече никога няма да си отиде.
Макар часът да бе малко след шест, дъхът на лятото се усещаше както по ранните слънчевите ласки, така и по лазурния небосвод, където вече нямаше и следа от облаци. Откъм „Опълченска“ се бе задала само цистерната, която щедро обливаше едрите павета, като оставяше след себе си неповторимия мирис на мокър гранит и свежест. Любчо я проследи с очи и после по навик се загледа в „Камен Дел“ – каменистият връх, който от незапомнени времена се издигаше над София. Цялата Витоша сияеше под сноповете юнски лъчи, пременена вече в зелена дреха, но все още пазеща белите шапки по върховете си. Планината се виждаше изключително ясно и за осмокласника това беше знак, че денят ще е прекрасен. В подобни дни той и баща му обичаха да тръгват в ранни зори към Момина скала и хижа „Средец“, а по обяд да са на самия връх.
Тази неделя беше по-различна. Из почти празната софийска улица не се чуваха трамваи, а дори и да минеше някой, звънът му сега звучеше весело и игриво. Когато наближи осем, по тротоарите заситниха нагиздени майки с новите си прически, понесли традиционните букети от карамфили и гладиоли. Училищният двор започваше да се пълни, а старите кестени в двора му бяха отдавна разлистени и хвърляха шарени сенки по каменните плочи пред главния вход. Сред високите им клони птиците се надговаряха помежду си, радвайки се на лятото. Училищната ограда от ковано желязо бе прясно боядисана в зелено и натрапчивият мирис на ацетона се стелеше чак до околните къщи. По дърветата и уличните стълбове бяха окачени трибагрениците.
Беше средата на юни и предстоеше раздаването на свидетелствата за класовете от прогимназията. След като закуси и се облече, Любчо тръгна сам към училището и скоро след това се смеси с приятелите от класа. Въздухът бе изпълнен с много смях и бурни закачки. Не трябваше да се пропуска нито миг от започващата ваканция. Момчетата дори бяха вече уговорили футболен мач с другите от осми „Б“ през следващата седмица. Но днес те първо трябваше да получат свидетелствата си и затова всички чакаха с нетърпение процедурата да свърши.
Любчо бе извикан някъде по средата на церемонията. Излезе бодро на катедрата и пое от ръцете на класната свидетелството си. Погледна веднага към него със скритата надежда, че този път математиката не му е попречила да стигне до отличен общ успех, но се бе излъгал. Въпреки това, настроението му не се помрачи, а и по-важното за него бе, че знаеше вече какво иска да прави след осми клас. Миналата година балът му не стигна за английската гимназия, ала вече нещо друго неустоимо влечеше душата на момчето и това бе морето. Желанието му да постъпи във военноморско училище бе просто парещо, въпреки преминатото доскорошно заболяване. Но сега вече той беше здрав и лятото бе негово. Документите му за кандидатстване бяха готови и на семейството предстоеше пътуване до Варна.
Още на другия ден момчето започна да стяга лъскавия си японски велосипед – включи набора от светлинки към динамото, облепи калниците с нови картинки на коли и светло отражателна лента. По онова време подобни возила бяха голяма рядкост и ученикът привличаше с него погледите на целия квартал. Привечер Любо отпраши към близкия парк, където точно сред шубраците зад черквата често се събираха неговите приятели и ученици от съседните училища. Там те слушаха музика на касетофоните си или свиреха с китари. Някои пушеха цигари или пък се хвалеха с татуировки по ръцете си. Други, които вече се мислеха за мъже, държаха върху колената си свои съученички, а понякога и съвсем непознати момичета. Продаваха, купуваха или си разменяха грамофонни плочи и снимки на рок-състави, донесени незнайно откъде и преминали успешно през тогавашните български митници. Мястото беше предпочитано за скрити купони, но имаше и славата, че там се навъртаха дръзките квартални хулигани. Наоколо бе пълно с множество фасове, а нерядко се търкаляха и празни бутилки от ракия и вино. Затова изненадващите появи на органите на реда в тази градинка не бяха рядкост.
През онази вечер броят на събралите се там ученици бе минимален, защото онези от тях, чиито майки или бащи бяха свързани с провинцията, вече бяха напуснали София, заедно с родителите си. Другите като Любчо нямаше къде другаде да карат ваканциите си, освен из софийските улици и паркове. Родителите му вземаха отпуски едва през август и тогава заедно тръгваха към морето.
На две от пейките бяха само Ники и Гецата, които бяха прегърнали две непознати момичета. Те пиеха нещо от някаква плоска метална бутилка, като си я предаваха един на друг. Любчо седна за малко при тях, опита глътка от бутилката, която Гецата му подаде, и веднага направи намръщена гримаса. Ники и двете момичета се закискаха.
– Любак, к’во бе, брато̀ – да не се задавѝ от швепса?! – престорено го попита Ники и добави натъртено:
– Няма страшно, коняк е, не е бензин!
Любчо все пак преглътна парещата течност и запази самообладание, като дори успя да върне „топката“:
– Конякът не е ром! Айде ти глътнѝ един кубински ром и пак ще си говорим! Ако искаш да знаеш, коравите „морски вълци“ само ром пият! Конякът им се струва като водичка…
Гецата престорено зяпна към Ники и после попита Любчо с драматичен глас:
– Охоо, ама ти и ром ли си пил, бе брат’чед?! Сега остава само да ни кажеш, че ги разбираш и цигарите?!
– Той и мадамите ги разбира, бе! – захили се саркастично Ники и самодоволно млясна по устата едно от момичетата, седящо в скута му.
– Да ти дам да дръпнеш един „КЕНТ“, а?! – продължи Гецата, като заизважда от джоба си преполовена пачка с цигари.
– Как бе, нали баба му ще го бие! – не спираше да дразни Ники.
Любчо им се ядоса и се метна обратно на колелото. Не обърна внимание на увещанията на Гецата и буквално излетя на улицата. Там беше все още много оживено – от кварталните кръчми се чуваха буйни мъжки гласове, а топлата юнска вечер мамеше с дъха на все още непрецъфтелите рози. Стъмваше се вече, но ученикът реши да се поуспокои с лудо каране на своя „Chopper“, чиито допълнително монтирани фарове, стопове и мигащи светлини го правеха истинска атракция. Така той подмина техния двор и продължи да кара по централната улица, като скоро се озова пред Софийските Хали. Направи кръг около тях и тръгна да се прибира.
Заздрачи се и малко преди да наближи дома си, Любчо забеляза идещите насреща му две по-големи момичета. Едната от тях беше Невена, от съседната жилищна кооперация, която вече завършваше гимназия. Заедно с нея вървеше нейна приятелка и двете оживено си говореха нещо за изпитите от матурата.
Осмокласникът не спря колелото си и ги подмина, но в същото време дискретно проследи с очи хубавата Невена. Тя не го забеляза и продължи разговора си с другото момиче. Едва след десетина метра Любчо се спря за малко, като се направи, че завързва едната си обувка, а всъщност очите му пак потърсиха Невена.
Бялото ѝ лице бе в идеален контраст с тъмните ѝ, лъскави като коприна коси, които се стелеха галещо, но понякога биваха прибирани и отзад, на „опашка“ и тогава се откриваше грациозната ѝ шия. Това, обаче, което всеки би забелязал веднага, бяха нейните обаятелни тъмнокафяви очи, чиято мекота, безкрайна дълбочина и благо излъчване действаха като непреодолим магнит. Правилният, с лека чупка по средата нос, говореше за изисканост и склонност към справедливост, а непринудената усмивка от алените ѝ устни допълваше изящните черти и форми, които това момиче притежаваше. В гимназията нямаше младеж, който да не се обърне след нея, а това не беше изключение и за момчетата от прогимназиалните класове.
Веднъж дори съученикът на Любо – Гецата, всепризнатият сваляч от осми „А“ клас, беше опитал да флиртува с гимназистката. Макар и само на петнадесет, Гецата вече се бе оформил като високо и яко момче – красавецът на класа и пръв гъзар! Въпреки това, отчаяните му напъни явно не бяха впечатлили Невена. Освен че със своята външност правеше впечатление на всекиго, тя беше известна с безукорното си поведение и с отличния си успех…
Любчо знаеше, че след малко Невена ще се скрие в един от следващите входове и затова реши да я изпрати поне с поглед. Двете момичета спряха пред входа до млекарницата, посмяха се малко и после се разделиха. Другата ученичка продължи нататък, а Невена се прибра. Чу се познатото изсвирване на пантите и после тежката входна врата се затвори след нея. Осмокласникът престана да „завързва“ обувката си и също се прибра.
Веднъж, на връщане от училищния двор, Любчо случайно срещна един седмокласник, Влади – негов познат от частните уроци по английски. Заприказваха се за това кой къде ще кандидатства, а после решиха да пият боза и да ядат тулумбички в близката сладкарница. Двамата тъкмо се канеха да си тръгнат, когато там влезе Невена с още две други абитуриентки. Купиха си кафе с някакви сладки и седнаха край съседната масичка. През това време Влади разказваше за желанието си да кандидатства в английската гимназия. По едно време той разбра, че Любчо не го слушаше внимателно, и реши да смени темата:
– А с теб какво става, ще се пробваш ли в Древно-езиковата?
Любчо като че ли очакваше с нетърпение този въпрос, защото веднага отговори на Влади, и то на висок глас, с което накара седящите наблизо три момичета да се обърнат:
– Отказах се от Древното, пич! Реших да кандидатствам във Военноморското, във Варна. Хоризонтът мен ме тегли – каза Любчо и с периферното си зрение усети как Невена се загледа за момент в него.
Той също отправи очи към нея и тогава срещна кадифеният ѝ поглед. Сякаш някаква магичен, топъл облак от неподозирано красиви емоции заля ума на юношата. После осмокласникът още по-ентусиазирано продължи да обяснява на Влади за моретата и океаните. Сините му очи се разгоряха, щом започна да говори за Жул Верн, за „Капитан Немо“. После взе да описва надълго и нашироко различията между платната на бригантините, шхуните и фрегатите.
Накрая една от девойките не издържа и рязко се извърна към тях:
– Ало, морския, айде малко по-тихо – не сте сами тука!
Любчо промърмори някакво извинение към ядосаната какичка и пак погледна Невена. Гимназистката дружелюбно му се усмихна и после продължи разговора си с другите две. Скоро след като изпиха кафетата си, трите ученички си тръгнаха.
Малко след тях, момчетата също напуснаха сладкарницата. Любчо се прибра у дома и после опита да погледа мача по телевизията, но мислите му все бягаха в посока на съседната сграда, където живееше Невена. През следващите дни той все още ходеше на тренировките по плуване и на връщане правеше плахи опита да я срещне отново, но така и не успя. Когато баба му го изпращаше за мляко, той отиваше да купува само от млекарницата под дома на Невена. Ако имаше опашка, той чакаше на нея с удоволствие. После напразно вдигаше глава, за да огледа балкона на последния етаж, но Невена и там я нямаше. Дори мислеше да ѝ напише анонимно писмо и да го изстреля в прозореца ѝ във вид на фунийка, с алуминиевата си тръба.
Дойде юли и училището съвсем опустя. Невена вече не минаваше по улицата, нито я бяха виждали из махалата. Единственото място, където Любчо успя да зърне лика ѝ, беше кварталното информационно табло – и тази година там излагаха на показ имената и снимките на учениците, завършили годината с пълно отличие. Пленителният образ на тази девойка не излизаше от ума на мълчаливия осмокласник. И колкото повече се опитваше да се отърве от мислите си, толкова повече те го оплитаха с химерите си.
Скоро се зададе и август, а до тръгването към Варна оставаха броени дни. Наред с ваканцията, Любчо трябваше да подаде там документите си за кандидатстването. Родителите му забелязаха промяната в настроението на момчето, след като то не обели нито дума във влака от София до Варна. Направи им впечатление, че и без това кльощавото му тяло е отслабнало още и тогава разбраха, че с Любчо нещо се случва. Въпреки настойчивостта на майка му, юношата така и не сподели нищо с тях.
След пристигането им във Варна, баща му запази маса за вечеря в един от хубавите крайморски ресторанти. Към тях се присъедини и семейството на вуйчо му Янаки, който беше капитан първи ранг и на драго сърце щеше да се ангажира с препоръките си за Любчо. Вуйчо Янаки имаше още двама по-малки сина, които през цялата вечер се гонеха около масата, закачаха се с Любчо и на него това скоро му омръзна.
Когато каза, че иска да се поразходи до брега, баща му го спря, тъй като точно в този момент щяха да обсъждат кога на следващия ден трябваше да внесат документите на Любчо… Капитанът каза, че ще мине да ги вземе в десет, и обеща да ги заведе до приемната на ВВУ. В този момент Любчо изведнъж осъзна, че вероятно от септември животът му щеше да се промени и той щеше да прекара следващите пет години близо до любимото море, но безкрайно далече от София и от гимназистката, от чийто образ не заспиваше по цели нощи.
Затова момчето стана и като се усмихна леко, изненадващо добави:
– Аз… аз май нещо размислих. Мисля, че… няма смисъл да ставам курсант…
За момент на масата настъпи абсолютна тишина и само околната глъч даваше да се разбере, че животът не бе спрял. Лицето на Любчовия баща отначало стана сериозно, после за миг се разтегна в невярваща усмивка, а след това веждите му се извиха като два ястреба в момент на пикиране. Майка му също го гледаше неразбиращо, а честите ѝ преглъщания говореха за неудобството, което щеше да изпита, ако думите на Любчо се окажеха истина. Жената на вуйчо Янаки пък спря най-накрая да дъвче и само въртеше питащи очи ту към Любчо, ту към съпруга си.
Пръв от този неочакван „шамар“ се свести капитанът, който допи остатъка от ракията си и дружески хвана момчето за рамото, като го попита внимателно:
– Моето момче, ти преди малко само се шегуваше, нали тъй? Как така няма да кандидатстваш, бе?… Та нали преди само за това говореше – а морето, корабите?! Отличен плувец си, а тук и казармата ще ти се брои за изкарана! И нали съм ти казвал – на света има само два вида войски: морски и … горски! Ти от кои мислиш да си?! Пък после колко свят има да видиш, охоо! А колко приятели ще намериш и колко гаджета… – продължи капитанът, но жена му нервно го прекъсна с жест.
Любчо се поколеба какво да отговори, но думите като че излетяха сами от устата му:
– Не се шегувам, вуйчо. Оставам в София.
В следващите дни почивката се точеше тягостно и Любо едва дочака края ѝ. Обратният път към София премина мълчаливо. Улиците в софийския квартал ги посрещнаха пусти и с нажежени от слънцето лица. Момчето почти не се прибираше у дома, а баща му не разговаряше с него вече цяла седмица. Затова то не се свърташе в къщи и прекарваше деня предимно в училищния двор с приятеля си Петьо, ритайки топката в неугасващата лятна жега. Вечерите двамата обикаляха кварталните кина и понякога гледаха някои уестърни по два или три пъти. Сутрин играеха на фунийки, ходеха да плуват на плажа „Република“ и скачаха до изнемога от трамплина, а през съботните дни кръстосваха из цялата Витоша.
Междувременно Любчо научи от майка си, че по-малкият от него Влади бил приет в Английската гимназия. За момент му домъчня за себе си и за неосъществената негова морска мечта. Въпреки това, кипящата му кръв и омаята на летните ваканционна вечери не оставяха осмокласника задълго сам с мислите си. За известно време позабрави и за Невена. Започна да обръща по-голямо внимание на луксозното си колело, като закачаше по него всевъзможни светещи джаджи, хромирани тромби и огледала за задно виждане, а накрая успя да монтира върху кормилото си и миниатюрното радио, което баща му наскоро бе донесъл от Холандия.
Един следобед, малко след като се бяха разделили с Петьо, той се прибра за малко и надяна старата си моряшка си тениска. После добави няколко помпи на задната гума на своя „Chopper“ и направи бърза обиколка на училищния двор. След това изфуча през портала и рязко зави по една от преките, която бе идеално асфалтирана. Любчо бясно завъртя педалите и вятърът забрули лицето му по същия игрив начин, както и на скутера, с който вуйчо му го поразходи из Варненския залив преди седмица. С увеличението на скоростта, чувството за свобода го опияняваше все повече.
До дома оставаха само две тротоарни отсечки, но на последния завой, точно пред сладкарницата, срещу него изскочи автомобил. Любо рязко извъртя кормилото си, за да не се блъсне в колата. Шофьорът направи същото, само че в обратната посока и автомобилът с грохот прескочи бордюра, удряйки се в близкото дърво. Звъннаха счупени стъкла. Въпреки че избегна удара, Любо изхвърча от колелото си и тежко падна на тротоарните плочи. Дясната му скула се удари в тях, а веднага след това усети и силна болка в лакътя и в коляното си. Заедно с това се разнесе трясък, придружен с рязък звук от изкривена ламарина и счупена пластмаса…
В първия момент Любо остана да лежи на тротоара, като нямаше сила даже да погледне към колелото си. Постепенно замайването отмина и момчето се опита да застане на четири крака, като същевременно чуваше глъчката от събиращи се около него хора. Мъже се тюхкаха заради небрежността на шофьора, жени цъкаха уплашено с език, а една от тях извика „Помощ!“. Някакъв старец започна да ругае хлапака, но бързо млъкна, след като отнякъде се появи и униформен. Велосипедът лежеше обезобразен встрани, като изпочупените му мигачи и странични огледала бяха само част от пораженията. Навсякъде по тротоара бяха пръснати и парчетата от новото му радио, а хромираната сигнална тромба бе цялата издраскана и изкривена до неузнаваемост…
В един момент юношата чу над себе си познат глас. Зяпачите се отдръпнаха назад и той видя пред себе си Невена.
– Моля ви, моля ви, направете ми път…. познавам го! – говореше тя, докато си проправяше път към лежащото момче. После приклекна до Любчо и с тревога огледа скулата, ръката и кървящото му коляно.
– Невена?! – невярващо попита все още замаяният от удара осмокласник, като успя само да добави: – Невена от десети „А“?!
– Единадесети „А“! – поправи го Невена, а после му помогна да седне и да се облегне на близкото дърво – Трябва ми риванол или кислородна вода! Никъде не мърдай! Стой, идвам сега! – засуети се тя и след миг изчезна във входа до млекарницата.
В това време униформеният разпитваше шофьора отсреща, а той уплашено вдигаше рамене, докато показваше документите си. Невена дотича обратно само след минута, като носеше шишенца с безцветна и с жълта течност, както пакет с памук. После тя внимателно почисти раните на Любчо и му помогна да се вдигна на крака. Скулата започна да го щипе ужасно, но осмокласникът не издаде и звук. В същото време се появи и приятелят му Петьо. Стъписан от външния вид на Любо и на колелото му, той отначало също тръгна да му помага, но после се върна, за да вдигне злополучния „Chopper“ и да събере остатъците от изпочупените фарове.
Придържан от Невена под мишница и през рамо, Любчо бавно се изправи и закуцука към дома си, който беше на не повече от двеста метра. Въпреки разкъсаната си тениска и подута скула, момчето вече пристъпяше с вдигната глава, а на лицето му дори бе изгряла усмивка. Лявата му ръка сега здраво бе обхванала талията на гимназистката и, както снегът се топи под напора на пролетния топъл вятър, така и болката в коляното на осмокласника се бе стопила. Не усещаше да го боли и лакътя, а охлузената скула изобщо не го притесняваше. Там някъде назад по улицата, Петьо със свито сърце се опитваше да събере разхвърляните чаркове от елитния велосипед на приятеля си, но Любчо видимо бе забравил и за колелото.
Когато наближиха дома на Невена, юношата се спря и като събра цялата налична смелост у себе си, застана пред по-високата от него абитуриентка, улови с две ръце ръката ѝ, а после само рече:
– Нататък мога и сам. Благодаря ти много!
Невена му се усмихна по същия завладяващ начин, както и преди време, в сладкарницата. Вгледа се в изумрудено сините очи на тоя щурак, които напомняха цвета на тропическо море и същевременно говореха с нея без думи.
После тя шеговито подхвърли:
– Ей, „морски“ ?! Само едно „благодаря“ ли?!
– Ами… – заоправдава се Любчо, смутен и едновременно горд, че Невена очевидно го бе запомнила от случайната им среща в сладкарницата.
– Още ли те боли скулата? – добави тя.
– Болеше ме, но сега вече… – каза Любчо, но не успя да довърши, защото Невена постави ръцете си на раменете му и леко се наведе към него.
Сетне целуна два пъти промитата му с кислородна вода скула и му прошепна:
– Ето, сега вече изобщо няма да те боли.
Осмокласникът почти се олюля от вълнение и за миг всякаква мисловна дейност у него изчезна. Спря сякаш и времето наоколо, а когато Любчо се опомни, той погледна невярващо в топлите очи на гимназистката, които сега игриво припламваха. Те отново му се сториха като бездънни езера, в които той искаше да се потопи и да остане там завинаги…
Сякаш четейки мислите му, Невена се засмя от сърце, смигна му леко и махна с ръка за довиждане. Когато накрая тя се прибра, Любо вдигна нагоре ръце и така изкрещя, че и Гецата, и заядливецът Ники вероятно го чуха чак в кварталната градинка. След това той тръгна обратно по улицата и се върна до ъгъла, при злощастния си велосипед. Край него самоотвержено все още стоеше Петьо, който така и не разбра причината за широката усмивка по лицето на своя контузен приятел.
.
–––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
