.
Разказ от Хасан Ефраимов
Всичко в наше село си вървеше, дето се казва, колкото и да е изтъркано, по мед и масло, докато през един прекрасен ден не се появиха жабчетата.
Сутрин, още по тъмно, денят винаги започваше с ходжата. Изкатерваше се на минарето нашият, въпреки артрита си, и гласът му се понасяше над селото, налегнато от росата. Следваха го тия с животните, а такива бяха почти всички. Не след много време тръгваха с гюмчетата по посока на пункта за приемане на мляко, където започваше голямото надлъгване с приемчика. Хакаха вода в млякото амуджите, а приемчикът се опитваше да ги излови с някаква джаджа, измислена от Шейтана. Пъхаше го в гюмчето и ако потъне… Сякаш си нямаше друга работа и някой щеше да разбере инак. То, мляко, колкото и вода да налееш, все си белее, ама на…
Кръчмаринът животни нямаше, а и за какво му бяха, след като в селото имаше толкова много пияници, които като се напият много често ставаха бетер и от животни. Затова винаги гледаше да отвори преди пияниците, че бизнесът да върви. Като предадат млякото същите засядаха, уж за по една бира, а по-напористите оставаха и целия ден.
Кадъните нарамваха мотиките и се заклатушкваха по посока на полето, а кметът Кирчо изпиваше първото си кафе за деня, винаги седнал пред календара. Броеше колко дни остават до новите избори. Беше кмет вече 28-ма година и навярно като такъв щеше да си умре някой ден, но много проблеми му създаваха амуджите, зададат ли се избори, макар че беше единствен кандидат. Тогава обикаляше махалите Кирчо с кутия локум в ръка.
– Буйурунус, ага! – подаваше с почитание кутията и на последния прошляк, и те, повярвали, че наистина са аги, на изборите гласуваха отново за него, въпреки че нямаше друг кандидат.
– Пак ли избори, Кирчо? – засичаха го тия, дето бяха по-окумуш, докато се опитваха да отлепят локума от кутията.
– Е, ага… Аз, така… За здраве, ага – оправдаваше се кметът, макар че след като минат изборите пак щеше да почне да ги плаши с Белене.
– Що не раздадеш локум и някой път, когато няма избори? – намираха се и неблагодарници, но тях Кирчо винаги се правеше, че не ги чува.
По някое време се появяваше и бръснарят, с чаша кафе пред берберницата. Запалваше цигара и кашляше така издълбоко, докато не изкара половината си джигери.
– Как е? – поздравяваше го ходжата на връщане от джамията.
– Как да е, ходжа ефенди? – не оставаше по-назад и бръснарят. – Чакам да се появи някой несретник, че да го обръсна, ама…
– Ми, ще чакаш. Занаят! Като се налага и ще ги бръснеш – отговаряше като в просъница ходжата. – То, и аз чакам, ама на… Ни раждат, ни…
Вечер кепенците на селото се спускаха отново от ходжата, който, изкатерен на минарето, изпяваше последната си молитва оттам.
Аз, все още невръстен келеш, не се впечатлявах особено от песните на ходжата, но бях абсолютно сигурен, че живее на минарето, макар че често го срещах и из селото. Затова и бях убеден, че има двойник. Не на мене тия! Знаех, че истинският ходжа си поспива на високо между молитвите, качен на минарето, и поради това целех ламаринения покрив с прашка, така, да го стресна едно хубаво, докато двойникът на ходжата не ме хвана един ден и не ми дръпна ушите. Та, оттогава знам – докато си поспива ходжата, не трябва да се стряска.
Жабчетата се появиха през един слънчев есенен ден. Първа тяхна жертва стана овчарят, когото селяните намериха умрял до един пояс в Айвалъка. Цялата случка, обаче, била видяна от благочестивия имам, който през това време косял трева на един синор. Та, той разправяше, че изведнъж прескочила мълния от очите на едно жабче, която поразила именно овчаря, и той безжизнен се строполил на земята, подобно на отсечен дънер.
Качиха овчаря на една талига, ходжата го опя, както си му е тертипът, като преди това го окъпа едно хубаво, за втори път в живота му, след като веднъж бяха го къпали при раждането, положиха го на табутите и погребалната процесия хвана пътя за гробищата.
Вечерта пияниците се шегуваха дълго с твърденията на имама, как видял да прескача мълния от очите на жабчето, която мълния и била причина за смъртта на овчаря, но на сутринта, когато друга мълния уби и говедаря, усмивките им почнаха да изчезват.
Без малко да забравят за двата случая, ако не бе се поминала и една кадъна, работеща на полето, а около трупа й било пълно с жабчета.
Тогава вече се намеси кметът Кирчо, който като по-окумуш веднага се досети, че става въпрос за нашествие от жаби-убийци, които изстрелват мълнии по нищо неподозиращите жертви.
Кирчо набързо обиколи селото и него ден забрани на всички да излизат от къщите си.
Прибраха се послушно амуджите по домовете си като си мислеха, че всичко ще им се размине, но същия ден почина и една старица, живееща накрая на селото, която поради това, че бе почти глуха, не бе разбрала за нашествието на опасните жабчета и излязла да събира дърва за наближаващата зима.
Неприятната изненада, обаче, беше на следващия ден. Когато се опитаха хората на сутринта да излязат на улицата, стражарят веднага ги натири обратно по домовете. Заповедта идвала от високо място. Самият Кирчо бе разпоредил, за да предпази амуджите от жабчетата.
– Ще умрете, бе идиоти – обикаляше улиците и самият той, крещейки наляво-надясно. – Никакво излизане навън.
– Кирчо, реколтата… – опитаха се да протестират някои, ала Кирчо остана непреклонен.
На следващата сутрин изненадата стана още по-голяма. В долната махала бе починал 95-годишен старец и Кирчо затегна още мерките. Забраната вече бе наложена за една седмица.
– Че той, завалията, без това вече си беше умрял – опитаха се някои да умилостивят Кирчо, ала оня не хвана дикиш.
– Можеше да си поживее още годинка-две човечецът – намеси се авторитетно. – Ама, тия жабчета… И мълниите…
– Че колко още да поживее, бе Кирчо?
– Я, да не знаете много.
– Кирчо, ако не приберем реколтата, не ни трябват мълнии – обадиха се и по-надъханите. – Ще измрем от глад.
Аха, да изтече и тази забрана, и амуджите вече се готвеха да плъзнат из селото, не щеш ли, почина 87-годишната баба Асие, убита от жабешка мълния, когато излязла да вземе дърва от сайванта. Стражарят видял цялата случка с очите си.
Забраната за излизане бе удължена с цял месец.
– Че то, тогава ще е Димитровден, бе Кирчо – не замълчаха този път селяните. – Какво ще оберем от нивите? Какво ще ядем зимъска?
– Ще ми ядете дъртите мъдя – намеси се и ходжата, ама този път никой не се засмя.
Настанаха еднообразни дни. Хората, скупчени в къщурките си, дълго умуваха над проблема, а после цъкаха с език. Така, отвътре им идеше. Някои се осмеляваха да излязат на двора и, подпрени на плетовете, всеки от своята страна, надълго обсъждаха проблема. По този начин информационните канали не замираха, слуховете се предаваха от уста на уста и със завидна скорост обикаляха селото. Нещо, на което би завидяла дори бъдещата 5G връзка.
– То, така… – изцепваха се някои.
– Ми… – не закъсняваха с отговора и останалите.
– Как ще изкараме зимата?
– Е, ще му се намери колаят…
– Какъв колай от празни хамбари?
– Сега, като ударят студовете, жабчетата щели да измрат.
– Дали?
– Ми, де се е чуло и видяло жаба през зимата?
Да, ама годината се случи топла. Така и не удари замръз, а през деня си бе направо пролет. Жабчетата продължаваха да подскачат по улиците, промушваха се през плетовете и се навираха дори в къщите на селяните.
– Че те могат да ни убият и както сме си у дома – нажежаваха обстановката понякога тия, на които по не им издържаха нервите.
– Дядо Назиф разправя, че и други години е имало подобна напаст – носеше се през телеграфния плет.
– От жабчета ли?
– Да, пак така плъзнали из селото.
– И какво станало после?
– Дядо Назиф бил малък и не помни. И, когато дядо му бил още малък, пак имало подобна напаст.
– Да, ама жабките изстрелвали ли мълнии?
– Това не знае.
– Не знае, я.
Дните идваха и заминаваха. Желаният студ, обаче, не идваше. Нямаше и сняг, и поради това жабчетата продължаваха да се роят на воля.
Забраните на Кирчо следваха една след друга. Таман да махне поредната забрана и все се намираше някой да предаде Богу дух.
– Ходжа ефенди, колко станаха? – питаше високоскоростният 5G плет.
– Че двайсетина морука има сякаш вече – отвръщаше той.
– Ходжа, не говори така.
– Как да говоря? И аз съм морук вече. Всички сме моруци.
– Колко процента прави това, ходжа? – не спираха въпросите.
– Отде да знам аз, колко процента е – ядосваше се накрая нашият. – Който ще си мре, с проценти, без проценти, ще си умре.
Беше един от най-върлите противници на кмета ходжата. Твърдеше, че на когото, каквото му е писано, това ще е.
– Те да не искат да живеят вечно? – обаждаше се друг път. – Зима е. Грип върлува. Грипът е така, идва всяка зима и обира сухите съчки. Така е било, откак свят светува.
Наставаше ожесточен спор. Съобщенията прелитаха от плет на плет и скоро никой никого не слушаше вече, а и подозираха користни цели зад думите на ходжата.
– То, за ходжата, и цялото село да измре… – изцепваше се и бръснарят. – Пак ще напълни кесията. Ама аз… Аз кого ще обръсна после?
– Сякаш не е обръснал достатъчно нещастници – не му оставаше длъжен и ходжата.
Не стига другото, а и всяка сутрин кметът Кирчо, придружен от стражаря, обикаляха цялото село и пред всяка порта съобщаваха кой клетник и окаяник е починал през нощта.
Как да е, изкараха зимата хората. Наистина, Всевишният никога не оставя чедата си и намира колая на всичко. Изколиха що животни има из саите, гладни не останаха съвсем. Зачакаха пролетта.
– Аз един път да си вкуся копривка… – мечтаеше си често ходжата. – Пък после, каквото ще да става.
Докато един ден…
Някъде от юг се заформи огромен черен облак. Завъртя се насам-натам и лека-полека се устреми към селото. По всичко личеше, че ще ги удари.
– Напаст Божия! – извика някой.
– О, Всевишни… – вдигна ръце към небето ходжата. – Какво ни изпращаш пак? Толкова грешни ли бяхме? Прости ни.
Цялото село застана зад ходжата и с ръце, насочени към небето, коленичиха на земята и отправиха горещи молитви. Вече никой не се пазеше от жабчетата, видели новата опасност.
Облакът не се впечатли от молбите им, а с въртеливи движения напредваше към селото. Виждаше се ясно как се сменят пластовете в него. Вътре в облака вреше и кипеше. Беше видно дори от далеч.
– Камък върху камък няма да остави – обади се кръчмарят.
– Тайфун…
– Какъв ти тайфун? Торнадо е това.
Облакът се приближи съвсем. Вече ясно се чуваше бученето. Като от една огромна, въртяща се месомелачка, помитаща всичко, що се изпречи на пътя й.
Селяните завиха в хор. Изрекоха се най-силните молби и клетви този ден. В очакване на Божия удар затвориха очи.
– Щъркели… – развика се тогава някой. – Щъркели…
Отвориха очи и, о, чудо – първите щъркели вече бяха почнали да кацат по улиците, по плетовете, по комините на къщите.
– Щъркели… Щъркели… Щъркели… – носеше се из цялото село. Хората се запрегръщаха.
Щъркелите не се впечатлиха от сълзите им. Изпълниха улиците на цялото село и скоро те замязаха на огромен, черно-бял океан от криле. Веднага се заеха за работа. Затракаха с дългите си клюнове и се нахвърлиха на жабчетата.
Изчистиха селото за няма и час, но не спряха дотам. Бяха нападнали и нивите, ливадите, горите. Отвсякъде се чуваше само тракане на клюнове. Цялата околност беше пълна с щъркели.
– Никога не бях виждал толкова много щъркели на едно място – изцепи се бръснарят.
– Що? Толкоз жабчета да не би да си виждал? – заби го веднага ходжата. – Той, Всевишният, си знае работата. Никога не изоставя чедата си, колкото и да сме грешни. Това бяха Щъркелите на Всевишния.
Минаха много години оттогава. През живота ми се случиха безброй неща. Едно от тях бе, че, докато амуджите стояха затворени, кметът, имамът и стражарят бяха изнесли половината село. Ала, още като дете запомних едно – толкоз трае парадът на жабките. Винаги е до появата на Щъркелите на Всевишния. Ако преди това самият Той не е изпратил студ. А, който ще си мре, и в минарето да го държи ходжата…
.
