.
Разказ от Иван Габеров
– И да ти кажа, г-н Главен, кат’ има и радост, кат’ дойде и изпитание – държа се спокойно. Умерен съм. Ама в годината един ден има, когато рева. Не видимо, не да скимтя! Лиги не! Душата ми се раздира отдолу нагоре и наобратно, а сърце да стискам нямам. И го не търся тогава. Туй, което с Ваньо ми дойде на главата, из най-дълбокото ме обърна. Уж милиционер съм и не бива така да говоря, ама баш тъй стана. И то, оттогава – всяка година. На Ивановден. Че съм се усещал и как потрепервам, а и хората са ми го казвали.
Опората ми – в таз’ случка се крие. Тогаз баш разбрах, какъв всъщност трябва да съм. И кой съм. Как всичко точно от мен си зависи. Животът ми се осмисли. Спрях да му търся вина за обидите – на живота, де. Прогледнах и го харесах, какъвто си беше. И му благодарих за урока.
Свързани сме, вързоп жив сме, всичките хора, докторе. Ама сме го забравили, някак.
И замълча бай Руси, отпи от уискито, с насълзени очи преглътна и него, и тях, и започна.
– Времената са в периода на 1991-92-ра година. Тогава държавата разреши хората, вместо по канцелариите да стоят – да почнат сами хляб да си вадят. Дадоха и на бай Илия, на когото дъщеря му е зъболекар в момента, и къщата й е точно до Интер хотела в Търново. На стари години, много интелигентен, начетен мъж беше, дребничък иначе, и – решил да направи книжарница. В сградата на кметството в Балван. На партера. На едни лавици подредил химикалки хубави, моливи, гумички… и книги. И една сутрин иде човекът при мен в канцеларията, говори и трепери: „Русчо, обрали са книжарничката!“. Слизам и разбирам откъде е влязъл крадецът. Викам групата от Търново. Отпечатъци взеха, снимки правиха, каквото трябва написаха и – си отидоха. А кражбата – за към хиляда и двеста-триста лева. За човека – всичките му спестявания. И ревизията почти туй показа. Остава да ги хвана и да ги прибера извършителите. Сам човек толкова дреболии да помъкне не може. И то на площада. Бързо е станало и ненадейно. Тук до късно играят деца, китари свирят, пияници от кръчмата отзад, на стената пикаят. Абе – хора има. А гледам – все смешни неща са взели. И като се позамислих – на втория ден почти бях разкрил извършителите на кражбата.
Играли деца с топката, счупили витрината и като влезли да извадят кълбото, взели и, каквото сварили. Ама с кутиите, както са опаковани по щанда. Един взел това, друг онова, трети – каквото остане. И по памет си спомням, че онази сутрин, което и дете да погледна – моливи или флумастери държи, и рисува по пейките. Полека-лека стоплям какво става. Викам възпитател, защото като полицай сам нямам право деца да разпитвам. Непълнолетни са. Педагог трябва да присъства. Пък ги разбрах и кои са. Родителите ги уведомих и им казах: „В десет сутринта утре – пред канцеларията, с децата.“
Христо Минев, директорът на училището, ще присъства и той.
Приканих ги и кой, каквото може – да върне.
Пристига един баща, Гошо Метъра – бесен. С демокрацията ме плаши. На милиционер се мъчи да ме обижда. Знаел кой ще ме сложи на място… Времето ми отдавна дошло. Горе-долу и с другите така. Обидени и невинни. Кимвам му, че съм го разбрал, но му казвам утре да дойде в десет. Ако може и с децата си – две бяха неговите, вечерта да поговори.
На сутринта, коридорът пред канцеларията ми е дълъг пет метра, отляво направени купчинки с канцелария. Донесли ги и ги подредили. А децата до купчинките чакат. Кое навело глава, кое в носа си бърка, ама са там. И започваме разпита. Директорът на вратата, родителите по дивана, по канапетата, на столовете. Аз зад бюрото. Идат едно след друго и картината се допълва. Става ясно кои точно са, а Ваньо го няма.
Гложди ми мисълта нещо и ставам да се разтъпча. И пак нещо ме притеснява. Родителите му на Ваньо също ги няма. Пък се сещам, че майка му, преди няколко дни, я закараха в болница с линейката – инсулт беше получила. Баща му в Търново с брат му работят и вечер късно си идат.
Тъи, тъй – нещо ми прищрака. Питам децата бил ли е Ваньо сутринта. Тук бил, ама като взели да влизат с родителите си, той сам бил и хукнал към тях. Първо помислих, че е отишъл да зарови краденото. После друго ми мина, но реших сам да видя. Оставям за старши директора и паля служебния мотор. Спирам пред Ваньови – те живеят накрая на селото, източно. Вратата затворена. Никой не отговаря, а кога изгасих мотора, понеже боботеше – чувам кучето вий на умряло. Все едно земетресение или ужас някакъв има. Да сбъркаш тоз’ вой, на смърт, не можеш. Веднага разбираш, че нещо страшно се случва в момента. Ослушвам се и ми се счува, че керемидите на сайванта дрънчат. Кучето е на двора, не е вързано за плевнята; защо ще дрънчат, питам се.
И изведнъж осъзнавам, че детето се беси. Вътре е. Ама дуварът висок, врата залостена, здрава. Блъскам я, ритам я и накрая я разбих с мотора. На втория път стана, че ме затисна малко желязото – „Иж“-ът де, но се хвърлям към плевнята. Щото, за толкоз години служба, на двеста обесвания съм бил. На млади, на стари, от любов, от старост, от престъпление… Но тук за дете става дума.
И причината аз съм. Не майка му, нито баща му. Моите действия неумели, мисля си. Все едно сам аз го беся. Разбивам вратата на плевнята, понеже и тя е залостена, и го виждам!
На гредата виси и краката му правят конвулсии, а то, детенцето, се държи с две ръце за въжето, ама примката го души! Лицето му като баскетболна топка. Очи се не виждат, нищо. Хващам го за краката и какво от туй? То хъри, звуци издава, ама на смърт. Няма да стане така, разбирам. Нито ще го откача, нито ще го спася. Пуснах го. И – по греди, по шипките на покрива, отдолу под керемидите се хващам, отивам на гредата над него и го издърпвам за раменете при мен.
Обаче въжето му на врата толкоз се е впило в плътта му, че се не вижда, и да бръкна не мога отникъде, ни да го освободя или поне да охлабя.
И осъзнавам, че имам мотор, шапка, пищов, белезници, ама ножка нямам.
Тъй, както ми е в скута детето, а аз съм на гредата, на три метра над пода, вадя запалката и почвам да прегарям въжето. То капронено, колкото цигара дебело. Изгарят ми пръстите, ама въжето едва-едва се прокъсва. А Ваньо рита и хъри, в скута ми е. Изпускам го, минава ми мисъл, бяга от него животът.
Тресем се и двамата на гредата, и пламъкът – също. А конвулсиите продължават. Не знам туй детенце усети ли ме, ама като се лашна изведнъж силно – и двамата паднахме на земята, а въжето, дали щото беше почти прегоряло или омекнало беше от пламъка – се скъса.
Паднахме на един разстлан боб. Куцук-куцукам, крака и гръб ме болят, но го изваждам на светло, навънка. Оглеждам го по-внимателно. Тъканта на вратлето му е обхванала и въжето, но и клупът на примката. Представа нямам какво да правя.
Дъх нямам дори да извикам. Треса се и имам чувството, че и очите ми треперят, всичко пред мене играй! Безсилен съм, а дете си отива в ръцете ми.
Подула се е тъканта и е затворила цялото място около въжето. Обвила го е и него. И се не вижда.
Сам съм.
С умиращо дете в ръцете ми.
Дори кучето се скри в колибата и млъкна. Гледам на външната мивка един голям кухненски нож. И от желание чудо да се получи, започвам да чегъркам зад врата му, че да освободя примката. Порязах го и себе си нарязах, но възела отрязах. А, когато махнах въжето – лицето на Ваньо – като зашито. Очи, нос, уста – няма. Не ги различавам. Балон от детска плът. Даже ушите му като плондери! Ужас ме обхвана. Ще се пръсне сърцето ми на мига!
Навремето в училище, по трудово обучение, рязахме с едни резци по линолеум. Тъй и вратлето му – издълбано от въжето стои. И ивицата синя! Смъртно синя!
Плискам го с вода, правя му изкуствено дишане. Пак, с шепите, вода от чешмата и – на лицето му. Пак дишане… Време минава. Кънтят ми в главата секунди, минути… А Ваньо не диша.
Хъри, дави се, ама въздух не поема нормално. Аха-аха да се нормализира дишането – и пак хърене и давене! Седнах, с него на ръце. Плача ли? Потен ли съм? Нямам представа. Лепна и се не сещам, че детето се е попикало от страх. Гледам му личицето, пък то страшно е поглед да задържа върху му… И взех да му се моля!
– Дишай, момчето ми! Силен си! Не ме предавай сега! От мене сила вземи! Дишай! Дъх поеми, дете! Давай!
И пак изкуствено дишане. И го обръщам с главата надолу – кръв да му дойде в мозъка. Да се съживи някак. На цимента пак слагам го, по гърдите да го натисна. Под чешмата го придърпах, по-лесно с вода да го плискам. Вечност мина в съзнанието ми. Толкова исках да спра времето, че дори да го върна назад! Чак сърцето ми се забави.
И се отчаях.
Аха да седна до него и Ваньо изрева!
Като новородено го причух. И като пое дъх, и завика едно:
– А-ааааа-хъ!
Но след няколко секунди пак спря да диша. И пак същата процедура започвам. Но взеха да му се отварят очите. Показаха се зениците му. А като ме видя – рев! Сълзите ще го задавят чак.
А аз му говоря:
– Синко, спокойно! Мина лошото! Дишай! До теб съм. Държа те, Ваньо!
И се съвзе. Гледа ме, диша, мига и се мъчи нещо да каже. Ама хъркорене излиза. Но поне устата му се отваря да поеме въздух.
Наплисках го пак и се оглеждам дали някой няма да дойде. Ама къщата крайна. Хората са на работа. Моторът разбит. Сами сме. Но вече сме двамата.
И започвам да мисля по-трезво. Може и да не дойде някой. Но аз все ще измисля какво да направя, че да го откарам поне до мегдана. Защото силици нямам. И да мисля много-много още не мога. Седя до детето, но да стана безсилен съм.
През главата ми мина, че на баща му ще трябва да обяснявам и почувствах се зле. Лошо. Какво да обадя? И какво помня изобщо? Адреналинът тресе ми цялото тяло.
До ден-днешен не съм им казал и половината от туй, дето сега го говоря.
Да обяснявам, че не съм виновен? А не съм ли?
Струва ли кутия химикалки един човешки живот?
Не мога! И стана това – вината ме изправи на крака.
Срамът от мене си ме прати да разбия прозореца и да се обадя по телефона в здравната служба. А там – изненада. Медицинската сестра ми отвръща:
– Щом диша, не ти трябвам. Звъни на Бърза помощ!
Звъня и в полицията. Оттам отговарят:
– Добре, бе! Обесил се, обесил се! Нали вече е жив. Не е твоя грижа. Семейство има. Карай си работата.
– Ами пораженията? – казвам им. – Искат грижи. На косъм е все още на детето животът.
– Карай си работата! – дежурният ми повтаря. И затвори.
Баща му пристигна след няколко часа. А аз успокоявам детето, до него съм. Каза ми то, че от срам на живота си е посегнало.
И идва бай Цоню Киселия, татко му, и трепери. Понечва ръка да целува, ама и въпрос ми подхвърля:
– А на жената, в болницата, какво да кажа?
– Нищо – казвам му. – Някои неща са да се не казват.
През нощта останах у тез’ хора. Вардя го Ваньо, втори път да не посегне. Че бащата и той да се предава готов е… Грохна от страх човекът, какво е можело да се случи. Пазя и него. Време им трябва, разбирам, сили да дойдат.
Било, каквото било. Минало…
И идва Ивановден. Намира ме Ваньо, в ръцете с кутия лимонови резенки.
– Чичо Руси, заповядай, вземи!
– Честит празник, синко! Ваньо, живо да ти е името и ти да си жив и здрав. Голям мъж да пораснеш!
– Аз, чичо Руси, като порасна, като теб искам да стана.
– Полицай ли, мойто момче?
– Няма значение какъв, чичо Руси! Важното е животи да спасявам. Да ти призная, като се гърчех на гредата, много ми тъжно стана. Първо за живота на мама. После за живота на тати. И на бати, де, също. Ама и за моя живот тъжно ми бе, чичо Руси. И ти признавам – срамът сила ми дава сега. Исках туй да ти кажа. Благодаря ти!
И се разплака детето. А аз с него рева на площада.
Когато си дойдат тез’ хора, щот’ се изнесоха от село, такова уважение усещам, че само страхът да не ги разочаровам с някоя моя постъпка, ме бута в правия път днес и мене.
Полицай стана Ваньо. Голям е вече. И като ме прегърне, кога дойде да ме види, на Ивановден, кокалите ми пращят.
– Полека – викам му, – ще ме сгънеш. А той:
– Ти ме не пусна на гредата в отвъдното и аз здраво ще те държа, чичо! – И стиска ли, стиска.
Въжето, дето не успях да го скъсам, с него ме свърза здраво. Съдбата до живот ни събра. И друг стана светът ми, господин Главен. Но разбрах нещо – докато туй детенце спасявах, аз себе си спасих.
Вече не питам се как и кое. Не блуждая във въпроси. Не!
Кога усетя, че ме обзема слабост, излизам и търся помощ на някого да дам. Ако щеш – дърва да нацепя, ако трябва – друго нещо си. Ей тъй, без причина. От съвест.
Не е важно да е голямо. Трябва като за мен да го правя. Щото то пак за мен се оказва, че е. Свързани сме, вързоп жив сме, всичките хора, докторе. Ама сме го забравили някак. И кога го усетим – плачем. Ей тъй, от радост. Уж за друг някой, а за себе си всъщност.
Затуй плача на Ивановден. А годината много дни има. И си пожелавам – много други хора като мен повод да имат. Скрити сълзи да ронят. Нечий живот да са спасили. Че, значи, и себе си също. И всички ни дружно.
Погледнах го. Сипах по два пръста уиски в чашите ни. Станах да го прегърна. И някак едва се сдържах ръката да му целуна.
Писал съм какво ли не. Но над това плаках.
И за детето, и за него. Но и себе си не изключих.
– Наздраве, приятелю! Бог да е с нас!
– И с всички ни да е! – отвърна ми бай Руси.
Не чашите, три думи – живот, съвест и дружно – звъняха.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Иван Габеров е роден през 1964 г. в гр. Сопот. Завържил е История във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски контекст“, доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможертвата“. Управител и собственик на издателствата „Елпис“, „Е“ и „Габеров“. Член на СБП. Автор на поредица от научни монографии, енциклопеции, речници, както и на книгите „Въпроси“ (1990, преиздавана), „Шезлонг за самотници“ (1992, роман), „Корона от лъжи. Притчи за хора и политически влечуги“ (2005, 2008), „България, каквато я видях“ (2004), „Православните български манастири“ (2004, преиздавана). Негови творби са публикувани в сайта 24may.bg.
.
