In Memoriam Николай Михайлов (Гусев)

.

С голямо прискърбие съобщаваме на читатели на Еврочикаго, че почина един от любимите автори и верни сътрудници на сайта ни, отдал години, за да ни помага и учи с любов, юристът и дългогодишен преподавател по международно право в Софийския университет – доц. Николай Михайлов (Гусев).

Починал е тази нощ в „Пирогов“ след няколкодневен престой в болницата.
Изказваме съболезнования на неговите роднини и близки!

Николай Владимиров Михайлов (Гусев) е роден на 3 ноември 1941 г. в с. Враждебна, което по-късно, през 1959 г., става квартал на София. Произхожда от най-големия род в селото – Гусевия, наброяващ над 500 души. Юрист по образование, християнин по светоусещане. Работил последователно като адвокат в САК, юрисконсулт във външната търговия, преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет, научен сътрудник в Института по демография на БАН. Специализирал по линия на American Council of Learned Societies Морско право в New York University School of Law при проф. Nicholas J. Healey Jr. Публикувал – в далечната 1974 г. – двутомен сборник „Документи и нормативни материали по Международно публично право“, където за пръв път в България са отпечатани Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, както и Пактовете за правата на човека (за граждански и политически права, и за икономически, социални и културни права). Автор на дисертация по проблеми на околната среда и на две монографии: „САЩ: Характерни особености на висшето образование“ (1984) и „Международноправни аспекти и практика по проблемите на лицата, принадлежащи към етнически, религиозни или езикови групи (малцинства) в държавите от Балканския полуостров“ (1986), съставител на Словник за „Български дипломатически речник“ (1987) в три тома. Публикувал, начиная от 1956 г., епиграми, интервюта, статии и студии в популярния и научния печат.

Кончината на Николай Михайлов е голяма загуба не само за тях, но оставя празно място и в нашата наука, защото той имаше енциклопедична памет и неуморен ум, и до последно обсъждаше бъдещите си планове. Единствено съжаляваше, че силите му не са като предишните.

Колко хора в света са способни да открият това, за което той последно писа – за феномена на дясното. И най-важното – за разлика от други, след себе си остави много ученици. Преподавал е на много известни личности – на наши премиери и вицепремиери, включително и на сина на Тодор Живков, на когото е отказал да завери семестъра.

Николай Михайлов е от малцината български юристи, които са били преподаватели и в САЩ, могъл е да остане зад граница, а след 1989 г. са му предлагани високи постове и дори да оглави министерство, канен е за първи председател на „Отворено общество“ в България и т.н. … Но той винаги взимаше страната на слабите и онеправданите, а пари и постове не го интересуваха. И неслучайно, независимо от трудовия му стаж, от неговия опит и знания, пенсията му доскоро бе към 350 лв.

Николай Михайлов обичаше да дели опита си с по-младите и само може да съжаляваме, че не сме записвали интересните му беседи за историята и зa правото. Но той остави свои разкази за младостта си и за родната си Враждебна, под оригиналното заглавие „Защото накрая нищо друго не остава…“ (вж. линк). Обмисляхме за 80-ия му юбилей да издадем негова книга и той трябваше да я допълни с няколко важни раздели, които да оформят нейната цялостност. Ние, разбира се, ще я издадем все пак и няма да оставим делото му недовършено. Но ще ни липсва неговата грижлива редакция, а той е редактирал не само текстове на Еврочикаго, но и над 50 научни книги, и за първи път у нас е превел и дал за печат Хартата за правата на човека.

Загубата не е само за семеството му – децата и внуците му, но и за България.

Поклон пред паметта му!

Той бе и истински вярващ християнин, с чиста, благородна душа, която е излетяла днес в прегръдките на светлината и Божията любов.

По-долу ще видите вероятно една от последните му снимки, направена през Скайп от първите дни на Новата 2021 г., когато той изпращаше писма до съдиите на Сюприйм корт (Върховния съд) на САЩ, с надеждата да бъде чут гласът му. Надяваме се – ще бъде чут!
.

.

.

А по-долу поместваме любимото му стихотворение в последните му години.

Ivailo Balabanov
September 6, 2015

….Момчета, казвам ви го просто,
по Дядо-Вазовски дори,
че днес, на вашта сила Господ
Отечеството повери.

Днес не е време за куршуми
и нека всеки в този час
си вземе само тези думи:
„България – това съм аз!“

И тя ще стане черква бяла,
под златна ангелска дъга,
ще бъде роза разцъфтяла
в самата Божия ръка,

щом стихне днешното безчинство
и – подир вашия оброк,
възкръсне святото единство:
Човек, Отечество и Бог,

щом всеки със душа съгласна
и пълна с любородна страст,
си каже простичко и ясно:
„България – това съм аз!“

.