.
Разказ по действителен случай
Онова недалечно време на 1916 година бе най-неспокойното за добруджанското население. Южна Добруджа бе откъсната от майката земя. Населението пъшкаше под чуждото потисничество. Всичко това пораждаше омраза и отпор у угнетените. Поробените села, особено чисто българските, се организираха за въставане срещу румънско-чокойската власт. Те пък, от своя страна, търсеха опора в местните васали. Режимът на окупаторите пренебрегваше единствено селата с турско население, смятайки ги лоялни към властта. Но за всеки случай, при пораждане на съмнение в някое и друго село, се правеше „нужното“ осветляване на населението. Такава бе съдбата на село Догрулар към Дуловска околия.
Околийското началство, предварително пускайки агентурата си, с помощта на местните си лакеи, разузнаваше настроението на хората. Заключението бе, че има пробългарски настроени между турското население.
В един августовски ден Догрулар бе „нападнат“ от емисарите на чокоите. За вечерта се насрочи събрание с интелигенцията.
Селското кметство, намиращо се долу-горе в центъра, гъмжеше от жандармерия и полиция. С настъпването на вечерта мегданът пред сградата на местната власт се запълваше с „поканените“ мъже на селото.
Един от вече настанилите се бе и местният даскал, хаджи Мурат. Винаги точен и обществено ангажиран. Той бе млад, на около тридесет години, с мустачки и лека брада, задължителна за хаджиите.
Събранието, както му е редът, се откри от кмета и думата най-любезно се отстъпи на шефа на околията – Михай, който, изправен пред насъбралите се граждани, изглеждаше доста нервен. Тъмните му очи сияеха при всяко споменаване на израза „Велика Румъния“. За да бъде разбран, смесваше в румънския и немалко турски думи. Всеки от присъстващите го слушаше с различно изражение на лицето, но с липсващи аплодисменти на одобрение. Ораторът повече се ядосваше от това безизразно поведение на народа.
Даваше се думата на присъстващите. Разбира се, първо се даваше на имащите власт личности. Изредиха се бирникът, попът, ходжата и други. В предварително подготвените си речи те възхваляваха властта. Водещият събранието селски кмет се насочи и подкани за мнение даскала хаджи Мурат. Разбирайки, че няма отърване, пък и раздразнен от предишните изказвания, той гордо се изправи в целия си ръст. Снажният мъж първом простреля официалната трибуна със сините си очи и с острия си, орлов поглед. И, леко вдигайки глава към небето, започна сладкодумието си, на което по други поводи се бяха наслаждавали съселяните му.
– Бисмиляхи рахмани рахим (думи от Корана, с които се започва всяко деяние на мюсюлманина) – започва хаджията. – Ефендим, аз съм ислямин и турчин… Такива са били и предците ми, Аллаха еманет (предадени на Аллаха). Баща ми, хаджи Афуз Мехмет, преди да падне шехит, на преклонение в град Мека ме изучи на истински мюсюлмански добродетели… Изрично ми казваше, че единствените неща, които не се сменят на този свят, са името на човека, родината и родителите. Тъй че, те с майка ми бяха моите родители, а името ми е турско и, както знаете, е Мурат. Родината ми е България, а вие сте само временните ми господари…
Още не завършил думите си, той бе награбен от яки и груби ръце, и натикан в местния зандан, в мазето на кметството.
Изведнъж селото осиротя. Догрулар наметна черното фередже на скръбта към своя син – заточеник…
На зазоряване специалният конвой на румънската жандармерия отвеждаше непокорния си душманин към село Доймушлар, във временния лагер, пригоден в местната джамия.
Джамията в околийския център Ситово (Доймушлар) за кратко време бе превърната в страшен зандан. Чокойската власт не познаваше страх дори и от Всевишния. Хаджи Мурат, моллата от с. Правда (Дорулар), бе натикан в тълпата от хора, споделящи неговото верую за родолюбие и свобода, макар и да бяха от друга религия и народност, събиращи се едвам в изправено положение в светия храм. Всички бяха обзети от омраза към румънско-чокойските окупатори.
Младият даскал още от прага на мюсюлманската обител, леко накланяйки се, поздравяваше всичките с верския поздрав „Селямин Алейкюм!“. Неочакваният вид поздрав изведнъж разбуни любопитството на озаптените. Най-интересното за тях бе появата на турчин сред тях. Всички до един бяха българи. Щом и малцинствата са против румънската окупация, това вече означаваше много. Но не след дълго и от съседните села с турско население бе закарана и натикана в зандана есенцията и на турската интелигенция, наред с българската.
Хората набързо взаимно се представяха, когато шефът на чокойската полиция вече подвикваше на вратата с грубия си глас, за стягане на „парцалите“ за далечен път.
Без да обръща внимание на пискливия глас на старшията, бай Петко от Доймушлар се представи на колегата си по съдба и професия. Той бе от местната многобройна група, малко по-възрастен от турчина, с гъста брада и широки гърди.
Навън беше цял панаир от хора, близки, познати на арестантите, както и на „водачите“ на конвоя, състоящ се от много конски и волски каруци. Двамата даскали бяха настанени в една волска каруца на местния чифликчия, подкарана от два яки вола, с един слабичък каруцар.
След сигнала на полицейския шеф колоната пое в посока североизток. Умората налягаше всички, с всеки изминат километър от незнайния път към неизвестността. По дългия път интернираните се променяха, както духом, така и по външен вид. Те бяха необръснати, чорлави и въшлясали. Изглеждаха доста мършави и преуморени. С една дума, превърнали се бяха в чудовища с човешки души. Някои бяха стигнали своя душевен крах, като или полудяваха, или без време се превръщаха в една плът с чуждата земя, прегръщайки я мъртвешки.
Най-дразнещото за хаджията – както вече всички се обръщаха към турския даскал – беше, че не му дават да прекланя намаз в уреченото от исляма време, което е пет пъти на ден. Въпреки че новият му приятел бай Петко винаги се застъпваше пред полицаите, знаейки си наградата от мизерниците – камшици по тялото му, ситуацията не се промени. Но най-много изедниците се нервираха от това, че двамата даскали не падаха духом и се сплотяваха.
Най-сетне, след много дълъг и труден път, заточениците стигнаха непознатата и далечна Бесарабия, в молдовската й част. Хаджи Мурат имаше географски познания от следването си преди това в медресето на румънския град Меджидия. Но дори и през ум не му бе минавала мисълта, че някой ден ще бъде интерниран тук. Пристигналите, вместо любопитство, хранеха необяснима омраза. Единствената овладяла ги мисъл бе копнежът по Южна Добруджа и България!
Единственото успокоение за приятелите, даскалите Петко и Мурат, беше, че не ги разделят. Разпределени бяха в един обширен чифлик. Дните минаваха в мизерен труд, а вечерите – съвсем къси, в мечти и копнеж, отнасящи ги само в сънищата към далечното родно кътче, любимото бащино огнище. Особено ги умаряше липсата на вода. В това отношение бай Петко беше късметлия. Работата му на личен градинар на болярина му даваше правото да се възползва от водата и храната му. Възползвайки се от това, той всяка вечер намираше начин да зарадва другарите си по съдба със стомна чиста вода, която за тях беше по-скъпа и от злато.
Все по-трудно ставаше за издържане. Ползването на вода от мочурищата и мизерният труд започнаха да вземат първите жертви. Появила се бе страшна чума.
Една вечер градинарят пак се връщаше със стомната си, носеща радост, когато, още с влизането си в сламеника, превърнат в квартира, зърна скупчилите се покрай постелята на приятеля му Мурат братя по съдба.
– Вода, вода… – шептяха едва чуто напуканите устни на хаджи Мурат, съвсем пребледнял от коварната чума. От предните вечери даскал Петко знаеше за участта на приятеля си и затова може би тичешком беше дошъл в приюта им. Въпреки всичко, той не очакваше толкова бързо болестта да го надвие. Бутайки другарите си, набързо стигна съвсем до главата на приятеля си, след чутите думи за вода. Мурат трепереше от високата температура, завладяла тялото му. При появата на приятеля му, хаджията леко притвори очи и дясната си длан, в която държеше единственото ценно, което му бе останало – златния си джобен часовник.
През това време бай Петко, вдигнал стомната си, леко я доближи до напуканите устни на приятеля си. Но тежък крак, обут в чизми, яростно и с все сила удари ръката му. Стомната се търкулна по пода, ставайки на парчета. Червендалестият мъж с ярост извърна глава, срещайки се очи в очи с капрала. Разбирайки появата на ярост у приятеля си към стражаря, моллата с последни усилия успя да хване ръката, готова да смаже звяра – представител на чокойската власт и, едвам прошепвайки, се обърна към бай Петко:
– Приятелю, остави го, не заслужава дори и погледа ти. Скоро ще имате много вода, и то на родна земя. Моля те, вземи този часовник и някой ден, като се върнеш в Родината ни – предай го на жена ми като знак, че съм умрял в приятелски ръце, макар и прокуден…
Не довършил думите си, леко изви глава и остана завинаги неподвижен, с притворени очи към родния юг. Предал бе духа си на Аллаха, в името на свободата!
След време малка част, останали да живеят земния си живот, се завърна по родните си места. И бай Петко беше сред тях. Часовникът на хаджи Мурат, както му е била заръката, вече тиктакаше в джоба на сина му Мехмет, продължил делото му на учител в родното им село Правда!
П.С.: Хаджи Мутат е мой дядо по майчина линия от село Правда… Петко даскала е дядо на Петко Абушев от Ситово (той наскоро почина). Илюстрациите са от нета, с неизвестен автор.
.
Хабил Мюмюн Курт
––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
.
