.
Разказ от Ники Комедвенска*
Отец Иван си отиде тихо през нощта, а на сутринта дворът на малката му къщица се напълни с хора. Идваха и християни, и мохамедани, но по тези места е така – отиде ли си някой, изпращат човещината, не вярата му. А старият свещеник беше благ и кротък човек, затова сега три села, тъжни и осиротели, вървяха бавно след чамовия ковчег. Над върволицата от хора душата Иванова, която още по тъмно се измъкна от престарялото си тяло, кръжеше като сянка и гледаше познатите лица. Когато се сбогува с всички, литна към горния свят и спря пред Райската порта. Но щом понечи да мине през нея, тя се оказа заключена. Душата Иванова се повъртя малко и като видя, че другите души влизат свободно, пак бутна портата, но тя и тоя път не помръдна – сякаш някаква невидима сила заставаше като стена пред нея и не й даваше път към вечния покой. И се върна душата към земния си път, и започна да преравя миналото стъпка по стъпка, за да търси оня грях, който я държеше заклещена между двата свята и запречваше пътя към небесната благодат…
Тази година пролетта дойде рано. Земята, набъбнала като първескиня, жадно поемаше новите семена, разпукваше ги и отваряше път на младите кълнове нагоре, към светлината. И хората бързаха да засеят ниви и градини, преди слънцето да изпие влагата и да опали земята като пещ. Бързаше и Божана, преметнала през рамо старата ловджийска раница на мъжа си, когато плътен мъжки глас я закова на място:
– Добро утро, Божано!
– Добро да е! – отвърна тя и като се запъна малко, добави: – Отче!
Познаваха се отдавна – още преди тя да се омъжи набързо за първия, който имá смелостта да й предложи, а той да прегърне вярата в Бога като едничко спасение за белязаната си душа. Четирдесет дълги години беше обикалял по села и паланки, докато накрая, побелял и остарял, не издържа и пак се върна тука – при Божана. И макар че я намери вдовица и все така хубава, не посмя и тоя път да й признае колко много, колко страшно я обича. Вече три години двамата се гледаха като манастирски котараци, но приказката им започваше и свършваше с едно „добър ден” и толкова. Ето и сега той наведе глава и тръгна надолу към селската черква, а Божана, разтреперена и зачервена, го изпрати с поглед. После махна с ръка и свърна към бахчите на Кара кайнак. „Загубено племе са тия мъже – мислеше тя, докато крачеше през гората за по-пряко. – Мълча като пукал навремето, сега пак дума не обелва. Какво чака, чунки с орлите ще живее!” Така му беше набрала на тоя Иван, че видя непознатия чак когато се изправи срещу нея. Беше млад мъж на околко трийсетина години, но очите му бяха тъмни, студени като на звяр. Божана понечи да отстъпи, но с бързината на змия той скочи към нея и стисна гърлото й като в менгеме.
– Гъкнеш ли, ей с тоя нож та заколвам – изграчи непознатият и Божана видя хладното острие не с очите, а по-скоро с кожата си. Ако не беше толкова изплашена, сигурно щеше да побегне като сърна, но сърцето й биеше тъй бързо, че и една крачка само му стигаше да се пръсне на въглен в гърдите й.
– ‘Айде, тръгвай пред мене! – изкомандва мъжът и тя закрачи с преплетени крака, изгубила всяка надежда за спасение.
След двайсетина метра стигнаха до старата барака на Горското, отдавна запустяла и обрасла в бръшлян. Вътре миришеше на мухъл и спарено. В единия ъгъл, направо върху гола земя, бяха струпани няколко мръсни одеяла и мъжът я блъсна върху тях. После взе раницата, извади торбичките с тиквено семе, райкин боб и храна, и каза:
– Бива! – Помълча малко, огледа с хищни очи свитата на пода жена и се ухили: – И ти биваш…
Божана скочи, изведнъж разбрала какво иска да й каже този страшен мъж, но тежката му ръка я пресрещна и се стовари с все сила върху лицето й. Главата й отхвръкна настрани и се удари в стената. Като в мъгла видя тя как ръцете му посягат към тънката й рокля, как заголват бедрата й и хищно тръгват нагоре. Милостив беше понякога Господ – друго не помнеше…
Божана се прибра в селото чак вечерта. Мина по задрямалите улици, изтъняла и тъмна като сянка – толкоз тихо, че и кучетата не я усетиха. А в главата й като чукове още блъскаха думите, с които оня я изрита през вратата: „Утре пак да додиш и да ми донесеш манджа! Кажеш ли на някой за мене, ша та намера. Аз в затвора за убийство съм лежал, да знаеш!”
Влезе вкъщи, свали изпокъсаните си дрехи и се сви в леглото. А, когато луната се вдигна и освети малкия кухненски прозорец, тя се огледа в него, видя срама, изгорил челото й като дамга, и зави на умряло…
В селото плъзнаха слухове, че Божана вампирясала. Съседи говореха, че през деня се криела вкъщи, а нощем тръгвала по пътищата тъй тихо, че ни човек да я види, ни куче да я залае. Чак тогава отец Иван, наплашен от хорските приказки, не издържа и отиде да я види. Вратата беше заключена, но той не се поколеба, натисна здраво, изкърти хлабавата ключалка и влезе. Намери я легнала в кухнята – толкова стопена и бледа, че за миг беше готов да повярва на всичките приказки за духове и вампири. От предишната Божана нямаше и помен. Тая жена, която го гледаше с хлътнали като кладенци очи, беше някоя друга. И той взе изсушената й ръка в своята, приседна тежко на леглото и се разплака като дете. А Божана му разказа всичко: как е срещнала оня мъж, как е ходила вечер да му носи храна… И за другото му каза, нищо не премълча. Гласът й ставаше все по-тих и по-тих, сякаш всяка дума й струваше минута живот.
– Прости ми, Иване! Отче! – прошепна накрая тя. – Не ме оставяй да си ида такава…
А отец Иван я слушаше и сърцето му се късаше от мъка. Неговата Божана! Защо не му каза, защо се е върнала?…
– Прости й, Боже! – изхлипа той.
Но, когато посегна да направи кръстен знак над умиращото й тяло, ръката му увисна безсилна, защото, макар да молеше Бога за прошка, сам той не можа да се пречупи. И Божанината душа тръгна за Отвъд неопростена и натежала от чуждия грях.
…А сега същата тази душа стоеше като стена пред неговата и нито я пускаше сред тихия покой на Божиите селения, нито искаше да я запрати в бездната, към вечните мъки на страданието. Защото и тя не можеше да прости, но още обичаше тъй, както само живите знаят да обичат.
––––––––––––––––––––––––––––––
* Из сборника с разкази на авторката „Целият скапан свят“ (изд. „Астарта“, Пловдив, 2018).
.
