Из новата книга на Георги Ников „ЧОВЕШКИЯТ ФАКТОР“
(изд. „БГ Принт“, Враца, 2021)
ЕЛИ
Нощният пазач разбра, че уморен от работата си тази сутрин, е взел погрешен автобус, едва след като се озова пред вратите на гробищният парк в град Н. О! Как изскърцаха портите му, когато ги разтвори! И какъв хлад го лъхна отвътре, така че потрепери целият, скован от студа. А беше през пролетта, в средата на месец май. Той прекрачи прага им и тръгна да върви по една от алеите. Както казахме, беше ранно утро и тънка, полупрозрачна мъгла, като цигарен дим се носеше навред и се стелеше над надгробните плочи, та те се виждаха едва на половината. Тогава нощният пазач доби чувство, че гробищният парк се намира далеч оттук, по средата на невидимо за очите, безбрежно море, след изгрев слънце. За да придобие кураж, бръкна в джоба на служебното си яке, извади оттам една плоска бутилка, отпи глътка вино от нея и започна да рецитира забравени от него стихове, написани някога, когато е бил млад:
„В един прекрасен майски ден отидох във вековен парк, с гранитните паметници на забрава, на хора с отдавна отминали дни…“ – започна да рецитира строфите.
– Я виж ти какво хубаво момиче видях! – каза си изведнъж на глас Андрей, нощният пазач. През тънката, полупрозрачна, като цигарен дим мъгла, след като тя беше започнала вече да се разнася, той съзря близо до себе си една млада девойка. Тя стоеше изправена, заела молитвена поза. Удивен от красотата й, незабавно се отправи към нея. Но не щеш ли, след като се приближи повече до момичето, той прочете онова, което бе изписано върху един мраморен монумент: „ЕЛИ“. Прочете бързо и възкликна на глас:
– Но това е мъртва девойка, която е изобразена в цял ръст на мраморната си плоча! Родена е през месец юни 1889 година. Починала е… – отново се опита на глас да прочете. – Не е отбелязана датата на нейната кончина! – каза си той. – Но това не означава още нищо. О! Тя е наистина прекрасна! – възкликна отново. Както беше изобразена на монумента, в цял ръст, девойката беше изумително красива. Протегнала напред ръцете си, тя все едно искаше да каже на света около себе си: „Хей! Живот. Здравей!”.
Както споменахме вече и преди, беше прекрасен майски ден. Гробът с монумента беше добре почистен. Всичко наоколо бе поръсено с едър мраморен пясък. Едри пчели жужаха приспивно около акациевите насаждения и над розовите храсти. Силно ухаеше на цъфнал люляк, както и на здравец. А до едно малко, ромолящо поточе имаше плачеща върба. Разчувстван от всичко това, Андрей отпи още един път голяма глътка вино, така че полупълната му бутилка се изпразни и, вече напълно пиян, започна да рецитира написани от него стихове, когато той е бил млад:
Аз искам да съм те сънувал, Ели.
И винаги искрящият ти от младост поглед да среща
моите очи…
Точно по това време оттам преминаваше младият свещеник от малката църква, дядо Януари, който се грижеше за гроба. Видя, че нощният пазач е силно пиян и побърза да му направи забележка:
– В това грозно състояние „плачеш“ и се кланяш на чужд гроб – скастри го той. – Внимавай какво вършиш! Това е против каноните на православната ни църква. Ще получиш наказание и ще се окайваш – каза свещеникът. И побърза да го отмине.
– Кой ме извика? И така рано ме разбуди?! – чу изведнъж Андрей някой да казва. – Аз съм момичето, което е пленено от много години в мраморния монумент. Ели е мойто име. Ела и ме виж! – махна му с ръката си тя от камъка.
– Ти ли ме викаш? – попита я Андрей.
– Не аз, а ти ме извика! След като ми каза, във вид на строфи: ”Аз искам да съм те сънувал, Ели“ – отвърна му статуята и добави: – Аз по-хубави строфи, които са посветени само на мен, все още не съм чувала. Можеш ли да освободиш душата ми от мраморния паметник? – попита
го Ели. Омръзна ми да стоя на него.
– Навярно мога, но не съм напълно сигурен – отвърна й Андрей.
– Можеш! – силно се въодушеви тя. Трябва само да ми посветиш едно стихотворение, само на мене! И тогава аз ти обещавам, че ще сляза от монумента и ще танцувам до зори с теб валс, Андрей, докато не се умориш.
И се случи. Защото той наистина й посвети едно свое стихотворение, наречено “Ели”, което започна да рецитира на глас:
Ели,
Аз искам да те сънувам, Ели!
И винаги искрящият ти от младост поглед да среща моите очи. Аз искам като на картина да виждам как творецът Бог – е изрисувал прекрасните ти очи, изваял е сочните ти устни!
Аз искам да се събуждаме винаги заедно, прегърнати и влюбени един до друг. Как искам кръвта във вените ни да се слее във вените на нашето дете.
Аз искам да съм вторият Христос, разпнат на Голгота, заради теб, Любов!
Аз искам да сме вечно влюбени, да се обичаме и да се уважаваме. Да се закълнем, пред Олтара във вярност.
И как искам. И как искам, накрая. Да остареем завинаги заедно, Ели!
***
На следващата сутрин свещеникът дядо Януари намери бездиханното тяло на нощния пазач близо до гроба й, празната манерка от вино се търкаляше до него. Някъде наблизо свободният дух на Ели оплакваше неосъществената си любов.
––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук
.
