.
Отшумяха парламентарните избори на 4 април. В Босилеград гласувахме точно в пика на пандемията, докато линейките извозваха по десетина болни от КОВИД-19 към клиниките във вътрешността на Сърбия.
След края на изборния ден се оказа, че структурата на вота не се различава съществено от тази на повечето български градове – имаше за всички. Повечето предпочетоха традиционните партии и разпознаваемите лица, които от трибуната на Европейския парламент се изказват в защита на българите в Македония и Западните покрайнини.
По-интересно е поведението на негласувалите.
В сравнение с предишните избори, отзивът в Босилеград беше наполовинa. А в сравнение с бройката на придобилите българско гражданство, е още по-малък. Бихме могли да кажем, че е заради пандемията, но това е частично вярно. Бихме могли да кажем, че ги е страх да се изявят като български граждани в Сърбия, но и това е частично вярно. Бихме могли да упрекнем хората, които избраха да не гласуват, но нямаме право.
Отказът от гласуване също е право на избор.
Нека да се опитаме да поясним защо мнозина направиха този избор, не само заради отиващите си, а преди всичко заради бъдещите управници, които ще трябва не да си правят оглушки, а да се вслушат и да спечелят вота на българите в чужбина.
Оплакванията и роптаенето на хората показаха, че въздържането от участие в изборите е техният мълчалив протест, заради бездействието и безхаберието на българската държава за житейските проблеми на българите в Босилеград, на които България им даде българско гражданство и, за разлика от други европейски държави, не направи нищо друго да ги придобие и приобщи към себе си като пълноценни български граждани.
Напротив, направи много неща да ги огорчи, отблъсне и пак да ги натири в чужбина. Впрочем, неприязненото отношение към българите в чужбина не е нищо ново. Свикнали сме да ни гледат като навлеци и натрапници. Един вид, в България имаме толкова много проблеми, че само вие ни липсвате! Винаги сме били недолюбвани от властта, особено когато гласуваме. Вероятно заради опасението, че едно по-масово участие на българите в чужбина в изборния процес, за добро или лошо, може чувствително да разклати статуквото в България.
Конкретно за Босилеградските българи, могат да се подчертаят един общ и няколко конкретни, житейски проблема, които ги огорчиха и заради които не малко от тях избраха да се въздържат от участието си в изборите на 4 април, или просто да гласуват на инат.
Общият е, че три десетилетия след промените в България и разпадането на Югославия, България не знае какво да ни прави – бреме, което нито да го носиш, нито да го оставиш. През това време югославските народи и малцинства станаха независими държави. България не посмя да си поиска своето. По същото време Унгария даде унгарско гражданство на всички унгарци във Войводина, които можеха поне да сричат на унгарски, и вкара десетки предприятия в районите, където унгарците са мнозинство. Българските предприятия в Западните покрайнини са точно нула!
Нека да споменем нещо и за конкретните проблеми.
През лятото на 2019 г. около 180 българи с лични карти за временен и постоянен престой в България, и български граждани от Босилеград и Македония с адресна регистрация в Кюстендил, след успешно изкарани обучителни курсове за правоуправление на моторни превозни средства в автошколите в Кюстендил и регистрирането им в системата на МВР, органите на КАТ в Кюстендил отказаха да им издадат свидетелствата за правоуправление на моторни превозни средства!?
Позоваха се на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент, според която свидетелство за управление на моторно превозно средство се издава само на лица, които са установили „обичайното си пребиваване” в Р. България!? Дефиницията на „обичайното пребиваване” било мястото, където едно лице живее повече от 185 дни в годината и така органите на ОДМВР – Кюстендил, нали са „преборили” всичката друга престъпност, се запретнаха да разследват и да броят колко дни босилеградските и македонските българи са прекарали в България, и ако са по-малко од 185 в годината, получаваха отказ за издаване на шофьорски книжки, независимо от това, че са си платили и изкарали курсовете и са регистрирани като такива в системата на МВР!? Даже срещу някои от тях образуваха досъдебни производства за деклариране на неверни данни, просто защото повечето от тях бъркат или просто не разбират понятията „временен адрес”, „настоящ адрес” и „обичайно” пребиваване при попълването на съответната декларация!
Никакви сигнали и оплаквания не помогнаха. Според КАТ – Кюстендил „обичайното пребиваване” на босилеградските българи, дори и когато са български граждани, е в Сърбия, защото видите ли, те там са прекарали повече от 185 дни в годината! Никой не се замисля, че те са български граждани и данъкоплатци, че си купуват колите в България, че си плащат такси „Гражданска отговорност“ в българските застрахователни компании, че по различни основания наливат пари в българският бюждет и че, освен задължения, имат и права по основание българското гражданство. Никой не се замисля, че целта на законите не са самите закони, а интересите на гражданите. Никой не се замисля, че европейските директиви, дори и когато са транспонирани в националното законодателство, все пак важат само в рамките на ЕС, а Р Сърбия и РС Македония все още не са там. След месеци тормоз пред гишетата на КАТ, някои от тях си промениха адресните регистрации в други български градове, където администрацията имаше по-човешки възгледи, и си получиха книжките, а други се върнаха в Сърбия и караха курсовете си отново, взимаха сръбските свидетелства за правоуправление на МПС, връщаха се в България, променяха ги отново и пак поемаха на запад!
Не се наемам да давам морална оценка на това административно безобразие. Знам само, че то отправи много лошо политическо послание към българските граждани в чужбина и не само, че хвърли сянка върху добрите неща, които България направи през изтеклите години, но и значително обезсмисли всички политически изказвания от най-високо ниво за грижа и привличане на българите в чужбина.
След всичко това, кой има право да ги упреква, че не са се явили на изборите на 4 април или че са гласували на инат? В крайна сметка българските граждани са работодатели на държавните служители и са в правото си винаги да им покажат червен картон. Това е правило номер едно на всяка що-годе работеща демокрация, но българските управници изглежда този урок още не са го научили.
През 2020 г. на около 50 българи от Босилеград им бе отказано българско гражданство „поради липса на убедителни доказателства за български произход”!? Това много болезнено отекна сред тях. Предците на потърпевшите са били жертвани с Ньойския договор, за да я има България днес, а потомците им бяха жертвани с административния произвол на надутите партийни калинки, накацали по бюрата и гишетата в държавната администрация. Имаше и такива куриозни случаи, когато на хора, завършили образованието си в България като българи от чужбина по 103 ПМС, които имат ясно българско самосъзнание и говорят прекрасен български език, им беше отказано българско гражданство!
Значи, Министерството на образованието не само им е признало българския им произход и ги приело на българските ВУЗ-ове по държавна поръчка, Министерството на въшните работи им е давало визи пак на същото основание, МВР им е издавало лични карти за временен и постоянен престой в България по време на редовното им обучение като българи от чужбина, но Министерството на правосъдието им даде отказ за българско гражданство, поради някакви неоснователни съмнения за български произход!?
Първо, трябва да си напълно исторически неграмотен, за да се усъмниш в българския произход на босилеградските жители. И второ, самите експерти в Министерството на правосъдието едва ли биха могли да предоставят за себе си по-убедителни доказателства за български произход от тия, които са им предоставили босилеградските кандидати за българско гражданство.
Всъщност, истинската причина е взаимното недоверие и съмненията за корупция между двете държавни институции, имащи отношение към установяване на български произход по Закона за българско гражданство – Държавната агенция за българите в чужбина и Министерството на правосъдието. Само че за това не са виновни кандидатите за българско гражданство. За корупцията си има прокуратура и правораздавателни органи. Никой не ги е сезирал или те не се произнесли. Но кандидатите за българско гражданство бяха не само морално, но и материално ощетени.
Защото, за подготовката на документите за българско гражданство се плащат административни такси, лекарски прегледи за медицински свидетелства, преводи и легализации, пътува се няколко пъти до София и всичко това струва поне 300 евро. И след чакане от три-четири години, в търсачката на Дирекция „Българско гражданство” излиза: „Молбата ви не е уважена. Липсват убедителни доказателства за български произход”!?
В края на краищата, с последните промени в Закона за българско гражданство отпадна задължителното удостоверение за български произход от ДАБЧ. Документите удостоверяващи български произход се предават директно в Министерството на правосъдието. Тогава защо кандидатите за българско гражданство хвърлиха по няколкостотин евро за документи, преводи и легализации, пътни разходи, чакаха три-четири години и накрая получиха откази именно заради тия удостоверения? Сега пак ли да изминат същата процедура и след три-четири години някоя надута калинка отново да им врътне друг номер?
Мерките за защита от пандемията с КОВИД-19 на Министерството на здравеопазването на практика затвориха границата и българите в Босилеградско в продължение на една година изпаднаха в двойна изолация. От двете страни на границата останаха разделени семейства, студенти, ученици, работници, които с месеци не можаха да се приберат в къщи, под претекст, че така се ограничавало разпространението на вируса. Накрая се оказа, че вируса нищо не може да го спре, и че, въпреки затворената граница, хората в Кюстендил и Босилеград масово се разболяха. Не малко и починаха. А може би някои от тях можеха да бъдат спасени, ако границата все пак беше леко открехната? Усещането, че българите в чужбина, точно когато им беше най-трудно, в родината ги посрещаха като някакви натрапници, остана болезнено да тежи в душите им.
И те не останаха длъжни. Някой все пак трябва да си плати и да понесе, ако не наказателна, то поне политическа отговорност за гаврата, на която ежедневно биват подлагани българите в чужбина. И колкото да не ги долюбват политиците в България, отмъстителният вот рано или късно ги застига.
Десетки хиляди българи в чужбина, прибрали се заради пандемията, се изсипаха на протестните шествия по площадите на българските градове. Насилието, с което ги посрещнаха, предизвика обратен ефект и ги настрои още повече. Ония, които не можаха да се приберат, плъзнаха по площадите на европейските столици и така проблемите в България станаха видими по цял свят.
Протестните вълни продължиха до изборите на 4 април. Секционните избирателни комисии в чужбина, въпреки че бяха повече от предишните, все пак не бяха достатъчни за километричните опашки, проточили се по европейските столици, на които се редяха българските граждани, желаещи да гласуват. Предчувствайки откъде ще духне вятърът, доброволците в СИК в чужбина в последния момент бяха подменени с партийни „парашутисти”, които не бяха добре запознати с избирателната процедура. Въпреки ограничителните мерки, въпреки обструкциите, защото вотът в чужбина никак не устройваше управляващите, българите в чужбина останаха непримирими и около 180 000 от тях упражниха правото си на (протестен) вот. Това на практика е съвсем малка част от българите в чужбина, но и те разместиха партиите в Народното събрание. Реакциите не закъсняха. По социалните мрежи се изсипаха множество ругатни по техен адрес. Започна една недостойна махленска разправия кой за кого е гласувал и колко бил глупав и тъп!? И защо изобщо се месят в изборите в България, вместо да си гледат работата в чужбина? Сякаш някой се страхуваше от това, че не може да контролира техния вот по начина, по който това се прави в България.
Политиците в България не можаха да свикнат с вота на българите в чужбина. Дразнят се от него, вместо да се вслушат в исканията на хората, да спечелят доверието им и да станат техни говорители. И не само да им позволят да избират, но и да бъдат избирани за народни представители.
Никой не иска да признае, че нарастването на броя на българите в чужбина е следствие от лошото управление на страната. Само че управниците не бива да се лъжат, че завинаги са ги натирили и са се отървали от тях. Или, че те са се отказали от България. Напротив.
Скитайки немили-недраги, те по трудния начин плащат истинската цена на липса на родина и осъзнават, че от тях зависи тя да бъде устроена така, че те да не ходят да берат чужди ягоди, а да си отглеждат своите. Ако българските управници не са способни да им осигурят плантации и пазар за ягодите – толкова по-зле за тях. Трябва най-накрая да се научат да чуват гласовете на ония, които им пускат бюлетините в урните. Вместо да се чудят как да използват гласовете им за своя полза. Едно, обаче, е сигурно. Българите в чужбина ще стават все по-неизбежен фактор в българската политика и претендиращите за управници ще трябва не само да разчитат, но и да се съобразяват с тях, колкото и да не им се иска.
Монтескьо още през XVIII век е прозрял, че: „Всеки човек, който има власт, е склонен да злоупотреби с нея”. И още: „Всяка власт развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно”. Отчуждението на власта от народа, стремежа да го подчини, да го ограби и манипулира не е нищо ново, то е заложено в човешката природа. Също и стремежа на народа да се освободи и да свали властта. Историята е пълна с борби и нелепи сцени, в които народите воюват срещу собствените си избраници. А не бива да е така. Защото тази вътрешна война е излишна загуба на енергия, която може и трябва да се използва България да стане истинска опора и дом за българите в страната и чужбина, а не да ги превръща в изгонени номади, които скитат по света с надеждата да намерят по-добро място за живот.
Иван Николов
.
