.
Част 1 – вж. тук
Докога така?
Започвам с два примера за малките големи разлики: ензимът ароматаза и буквите “в” и “н”.
- Ароматаза (P450arom) е ензим, кодиран в гена CYP19 на многочленното семейство на ензими, наричани cytochrome P450. Ароматазата превръща тестостерона в естрадиол – от мъжа прави жената, като в Библията (Битие, 2: 21-23). Вижте химическите формули – чрез деметилиране и окисление (стрелката) е променен само въглеродния пръстен А на тестостерона и той става естрадиол. За повече информация – д-р Станислав Янев, Институт по невробиология, Катедра по токсикология на лекарства, БАН, София.
- “в” и “н” – звания и знания – на академично, етично и социално ниво в България разликите са съществени.
В нобеловата си лекция през 1925 г. Бърнард Шоу казва, че наградата му най-вероятно се присъжда, защото през 1924 г. не е написал нито един ред – самоирония на гениален човек. Не е така, обаче, с много от нас, които правим научни изследвания и учим студентите. И с депутатите и министрите, които „непрестанно“ обсъждат Закона за научните степени и звания.
През 1997 г. един долар струваше 1,725 лева – тогава във в. „Капитал“ бе публикувана статията „Един български професор не трябва да струва 1,725 американски“. Написаното в статията се отнасяше за научните степени и звания – то остава в сила и днес.
През 2010 г. беше приет Законът за развитие на академичния състав в Република България – от стария, свръхцентрализиран подход се премина към свръхлиберален, автономен модел. От тогава бяха произвеждани средно по 821 професори на година – по данни на МОН от март 2014 г. Така доцентите и професорите се възпроизвеждат прогресивно, като зайците на италианския математик Леонардо Фибоначи – 0, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144… (всяко число от 3 нататък е равно на сумата от предходните две числа).
Подобно на Платон за управлението на държавата, най-добрата форма за управление на науката и образованието е меритокрацията – „власт на заслужилите“, на Homo habilis (не този отпреди два милиона години) – способният, сръчният човек. Те могат да дават отговори на големите въпроси:
- Способни ли са хабилитираните през последните 45+31 години доценти, професори, член-кореспонденти и академици в България?
- Студентът излиза ли от Alma mater studiorum наистина „нахранен със знания”, морал и общочовешки ценности?
- Докога ще гледаме на студентите като донори на пари, а не като реципиенти на знания и морал?
- Кога в „минималните изисквания за хабилитиране“ ще се включи етичен индекс, който накратко да се изписва така: „По време на мандатите им, депутати, министри, председатели на БАН, ректори и зам.-ректори не се допускат до конкурси за доценти, професори, член-кореспонденти и академици.“
Тук императивът гласи: „Не може тези, които поддържат една вредна система, да правят реформи и закони, които ще подобрят системата.“ Казано с други думи, български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука (вж. Таблица 1 от част първа на тази статия). За повече наукометрична информация – вж. Степан Актериан в https://www.researchgate.net/publication/286029091.
Мораториум за титли
В знак на протест срещу комерсиализирането на изкуството, немският художник Густав Мецгер през 1970-те в Лондон предлага Проект „1977–1980 – години без изкуство“. Сега е в България предлагам Проект „2021–2024 – години без конкурси за доценти, професори, член-кореспонденти и академици“.
Каква е тази титломания, не чувате ли – Джани Родари Ви пита:
Понеже мнозина живеят със мания
да носят отличия, титли и звания,
предлагам: тоз, който със своите лъжи е добил по-голяма известност,
да се уважи с обръщение „Ваша Безчестност“, …
„Ваше Нахалство“, „Ваша Крадливост“ или „Ваша Фалшивост„
Какво е това „изискване“ да се оценява с „точки“, при което най-много точки се дават за защитени дисертации и публикувани монографии, и така наричани „хабилитационни трудове“ и „студии“! В кои реномирани университети в света го има това – в американските Massachusetts Institute of Technology (MIT), Stanford University, Harvard University или в други от първите 800 най-добрите университети в света за 2019 г., според World University Rankings? От българските само Софийският университет попада сред класираните между 801 и 1000 място.
Тогава защо министрите и депутатите не поканиха наши световно известни учени, работещи в едни от най-престижните университети в Западна Европа, САЩ и Канада – и те да участват в обсъждането на Закона за развитие на академичния състав? Например, проф. Минко Балкански – физик, който повече от 70 години работи във Франция; проф. Михаил Давидов от Медицинския факултет на Университета в Хамбург; проф. Крикор Дикранян – от Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Мисури; проф. Димитър Димитров – National Cancer Institute, National Institutes of Health, Frederick, Maryland, USA; проф. Валентин Павлов от Center for Biomedical Science, Manhasset, New York, USA; проф. Атанас Атанасов от Department of Molecular Biology, Polish Academy of Sciences, Jastrzebiec, Poland; проф. Антон Тончев – ръководител на Катедра по анатомия и клетъчна биология, Медицински университет – Варна, работи и в Япония и Германия.
Учителят каза: Докога така? (Magister dixit: Quousque eadem?) – кога най-после министри и депутати ще отговорят на този важен въпрос?
И си спомням думите на Крал Лир: „Това е чумата на времето, когато лудите водят слепите.“ (Tis the times’ plague, when madmen lead the blind. – William Shakespeare, King Lear).
Д-р Георги Чалдъков
––––––––––––––––––––––––––
*Авторът е главен редактор на междунарните списания Biomedical Reviews и Adipobiology и един от редакторите на Cell Biology International.
.
