Днес парламентът отнесе ефира. Познавам телевизионни продуценти, които дават мило и драго за подобен рейтинг. Зрелището беше особено. Нямаше хвърчащи сополи, кръв и скъсани ревери. Напротив, беше някак възпитано, с лек хумор, ненатрапчив тон и с порядъчна доза уважение към институцията. Все неща, които липсваха на парламента прекалено дълго.
Началото беше обещаващо. Не видях противното нискочелие на Пеевски, нито пък просташкото джобноръчие на Борисов. Окънтялата с празнокухието си председателка беше понижена в заместник, а целият фалшиводушен хор на ГЕРБ бе оставен да пее псалми на безсилието. Чух словосмислен президент, какъвто не вярвах да имаме. Видях една гръмовно умна жена на преклонна възраст, която води заседанието с лекотата на жизнерадостно хлапе, но и с твърдостта на мъдрец. Чух смислени, дълго очаквани думи, като приятно препрочетени книги.
И на фона на цялото това разцъфнало усещане за промяна, не спрях и за миг да си представям какво се случва далече от моя телевизор. В онази България, която не трака нокти по фейсбука. Там, където джипката отиваше не на гости, а на оглед – да си види земите и хората.
Тази България е феодална собственост на една клика, която от днес влиза в нова фаза на битка с нормалността. Започва партизанщината, която ще се води на много нива – в местните управи, администрации, комисии, комитети, агенции. Ще чуваме малко от тези шумкарски акции, защото другото бойно поле на новата партизанщина ще бъдат медиите, закупени и опаковани предвидливо още преди тези избори.
Освобождението на духа ни може би сякаш започна днес. Но държавата е все още в плен, а ние изплащаме откуп в размер на най-ценното си: Времето, което имаме на тая земя.
На мен лично не ми се чака повече.
Радослав Бимбалов,
15 април 2021 г.
.
