Темата за Западните покрайнини като че ли попадна в черната дупка на пандемията с Covid-19 и напрежението между България и Северна Македония. В предизборната кампания за парламентарните избори на 4 април, всички кандидат-депутати, ТВ водещи и коментатори се упражняваха по темата Македония и отдалече заобикаляха „горещия картоф” – Западните покрайнини. Повечето политици в България нямат никаква позиция по този въпрос. Най-много да зазубрят мантрата за правата на човека и правата на малцинствата, и, че проблемите ще отпаднат от само себе си, когато Сърбия влезне в ЕС!? Непрекъснато се подчертава, че България има интерес страните от Западните Балкани час по-скоро да влезнат в ЕС. Само че това не зависи от желанието и от бекористната подкрепа на България, а от политическата воля на управляващите в Сърбия и РС Македония, да приемат европейската ценностна система и европейската форма на демократично държавно устройство.
Желаното се различава от реалното и точно затова е нужно отварянето на дебат по българската външна политика. Това като че ли е извън полето на демокрацията, а това върви по линията на по-малката съпротива. Зариването на главата в пясъка не отменя проблемите. Проблеми има, текат цивилизационни процеси, независимо дали ние ги виждаме или не.
Случаят с РС Македония за пореден път показа, че забатачените проблеми от миналото рано или късно се завръщат с двойна сила. Пропуснатите шансове за решаване на проблемите в изтеклите три десетилетия днес не само застрашават членството на РС Македония в ЕС и българо-македонските отношения, но и разклащат из основи всички балкански проблеми, останали след разпадането на Титова Югославия.
За разлика от 2016, 2017 и 2019 г., когато сред някои български организации в Западните покрайнини и сред българската общественост в България имаше остри реакции по повод „научните конференции” за „Българските зверства в Сърбия 1915-1918 г.”, канонизирането на т.нар. „Сурдулишки мъченици”, скандалите с отнемането и връщането на паметните плочи с имената на невинните жертви от погромът в Босилеградско на 15-16 май 1917 г., българската „фашистка” окупация по време на Втората световна война, отбелязването на 100 години от подписването на Ньойския диктат и пр., през 2020 г., с изключение на Меморандума на ГК „Западни покрайнини” и няколко медийни изяви, почти изостана отбелязването на 100-годишнината от окупацията на Босилеградско и Царибродско, от страна на Сърбо-хърватско-словенското кралство на 6-7 ноември 1920 г.
Настъпилото затишие от българска страна по време на „най-добрите отношения между България и Сърбия”, както често се чува на официалните срещи на високо равнище, увеличи отчаянието и усещането за обреченост и изоставеност сред национално осъзнатите българи в Западните покрайнини.
Другите, гравитиращи около общинските бюджети в Босилеград и Цариброд и Националния съвет на БНМ, още по-плътно се притиснаха в прегръдките на Вучич и неговата управляваща партия, в ролята на „лоялни българи” – точно по мярката и целите на сръбските интереси. Всъщност, те са в позицията на македонстващите юговъзпитаници в РС Македония и използват приблизително същия вокабулар в официалните си изказвания.
От друга страна, шикалкавенето на официална България по Западнопокрайнинския въпрос, като че ли още повече насърчи сръбските управници, политици, журналисти и учени, с повод и без повод да правят провокативни и унизителни антибългарски изказвания, които официална София обикновено премълчава или презрително подминава. Нещо, което никоя друга европейска държава не би допуснала.
Анализът на антибългарските изказвания в Сърбия – и преди, и особено след ветото на България за преговорната рамка за членството на РС Македония в ЕС, показва, че те по същество с нищо не се различават от езика на омразата, с който се говори в Северна Македония. Няма и как да е другояче, защото тази антибългарска пропаганда се (ръко)води от един и същ център. Което се вижда и от почти идентичните опорни точки на антибългарската риторика в Македония и Сърбия – българите са „фашистки окупатори”, „зверове”, престъпници, убийци, коварни врагове, които винаги удрят в гръб, „татаро-монголски пришълци” които застрашават териториалната цялост на Сърбия. Така България се вкарва в един оправдателен режим, в който трябва да се защитава от сръбските обвинения, вместо да премине в настъпление и остро да ги атакува от позициите на европейска страна. Това особено се засилва, когато България на двустранните срещи или в европейските институции реагира за положението и правата на българите в РС Македония или Западните покрайнини.
Президентът Вучич, премиерката Брънабич, външният министър Селакович, председателят на Народната скупщина Дачич, сегашният посланик в Москва Лазански, Милован Дрецун, Драган Стеванович, скандалният проф. Симеунович и др., вече от няколко години все гледат да се отъркат за нещо от България. Особено много обичат да се сравняват по стандарт, заплати и качество на живот с България, която, според тях, била най-бедната страна в ЕС, и че именно затова не си струвало Сърбия да се натиска за членство в ЕС!? Вместо това, тя трябвало „мъдро” да изчака разпадането на ЕС и някакъв нов, предполагаем „Берлински конгрес”, на който отново да се прекроят границите на Балканите, и с помощта на Русия и Китай окончателно да се реши сръбският национален въпрос. Говорителите засега са църковните великодостойници и дежурните политически коментатори и анализатори, които често обсъждат тази стратегия по сутрешните програми на националните телевизии. Официалните държавни ръководители, къде гласно, къде мълчаливо, пригласят.
На този сюрреалистичен фон съдбата на българите в Западните покрайнини е отчайваща. През изтеклите 100 години българското малцинство изчерпа всички възможни начини и средства за решаване на проблемите, които касаят българската идентичност и оцеляването им в рамките на политическата система на Югославия/Сърбия. Това се оказа невъзможно, както се оказа невъзможна и самата Югославия.
Каквото и да се говори на официалните българо-сръбски срещи, Сърбия на практика провежда старата политика на обезбългаряване и обезлюдване на този район, и това се вижда с просто око. Историческият и съвременен анализ на положението в Западните покрайнини в Югославия/Сърбия не оставя никакво съмнение относно целите на тази политика. Тя успешно е приложена в миналото в Поморавието и безотказно продължава да работи и днес. Напук на всички международни стандарти за правата на човека и на съвременните европейски принципи и ценности.
Не работят само механизмите за защита на правата и интересите на българите в Западните покрайнини. Както видяхме, Югославия/Сърбия не можаха да се демократизират и проблемите на малцинствата демократично да се поставят и решават в рамките на политическата система. Демократизацията ни отведе до разпадането на юго-федерацията, а опитите тя да се запази със сила доведоха до гражданска война. След като Югославия/Сърбия не можаха да отговорят на легитимните искания на югославските народи и малцинства, те легитимно поискаха развод от нея. Центробежните процеси продължават и днес.
В изтеклите три десетилетия българите в Западните покрайнини един след друг изиграха козовете си в желанието да решават проблемите, касаещи националната им идентичност и икономическите основи за оцеляването и развитието си в рамките на политическата система, защото самата система е така настроена.
Създаването и програмата на Демократичния съюз на българите беше един ранен опит за демократично и цивилизовано решаване на проблемите на българското малцинство в рамките на системата. Тя бе посрещната на нож, не защото застрашаваше националните интереси на Сърбия, напротив, а защото Сърбия има друга концепция за решаване на малцинствата – тяхната асимилация. Защото ги разглеждаше като дезинтегриращ фактор на сръбската държавност. След три десетилетия жестока компроматна война и подривни действия, оставен сам на себе си и без подръжка от България, Демократичният съюз на българите бе разцепен на три фракции и практически слезе от политическата сцена на Сърбия. Както впрочем и повечето други, демократични и проевропейски партии в Сърбия.
Вторият опит бе подписването на „Платформата за защита на правата и интересите на българското малцинство в Р Сърбия” на 15 юли 2013 г. в Ниш. Под тази платформа се подписаха всички релевантни български партии и сдружения, включително и тогавашният Национален съвет на българското национално малцинство в Сърбия. Тя тогава бе оценена като конструктивен и изключително балансиран европейски документ и – въпреки че бе представен и обсъждан на най-високо ниво между България и Сърбия – нищо от него не заживя на практика!? Всичките искания от тази платформа, изцяло базирани на сръбското законодателство и позитивната европейска практика, просто бяха премълчани и малцинството бе изоставено и препуснато на стопяващите го асимилационни и емиграционни процеси.
Това българските управници и дипломати или не го виждат, или не го разбират. Често ги чуваме да се възхищават на модерното сръбско законодателство, а през това време Сърбия продължава да провежда политика на обезбългаряване и обезлюдване на Западните покрайнини. Каквито и да са законите, те сами по себе си не решават нищо. Те са само средство за провеждане на политическата воля на управляващите. И в СССР по времето на Сталин е имало модерни за времето си закони, но те не са попречили на най-големите в историята престъпления.
Какъв е изводът!? В Сърбия няма политическа воля да се преодолее двувековния стремеж за създаване на Велика Сърбия от чужди територии и асимилация на чужди народи и малцинства, в това число и от българи в Македония и Западните покрайнини. Тази политика се оказа фатална за всички югославски народи и малцинства, включително и за самите сърби. И въпреки това, три десетилетия след разпадането на Югославия и две десетилетия след падането на Милошевич, не се очертава никаква промяна. Това може да е въпрос на „дълбоката държава” или на геополитика. Но по-големият проблем на Сърбия, както и на Македония, е доминатният тоталитарен културен модел, който не допуска критично преосмисляне на миналото, настоящето и бъдещето. Сърбия е застинала във времето и няма сили да се освободи от остарялата си културна матрица, и да си намери място в новите европейски дадености.
Сръбската намеса във вътрешните работи на Черна гора, Босна и Херцеговина, Косово и РС Македония, подгряването на митовете за т.нар. Топлишко въстание и Сурдулица, злословенето срещу България, залагането на „сръбски малцинства” в България в сръбските учебни програми, в историята и географията – не вещае нищо добро за мира и сигурността на Балканите. Това не е нещо, за което България и Европа могат пренебрежително да махнат с ръка. Сръбският национализъм е феномен, който неведнъж е изправял света на нокти. А България и българите са сред най-потърпевшите от него.
Ето защо темата за Западните покрайнини не бива да се премълчава в политическите среди, независимо от това тя дали носи или не носи гласове на изборите. България е затънала във вътрешнополитическите си битовизми, но и те не могат да се разглеждат извън външнополитическите проблеми. Не само защото те са взаимно обвързани, а защото тяхното осветляване и демократизиране действа превентивно и оздравително на възможните конфликти. И, ако социалните и политически процеси в Македония се развиват по собствената си логика, независимо от желанията на политиците, същото важи и за Западните покрайнини. Занемаряването на проблемите, както видяхме, не води до тяхното изчезване, а напротив, до тяхното усложняване и ескалация.
Крайно време е, освен лековатите политически изказвания в стил „братския сръбски народ” и „безрезервна и безусловна подкрепа за членство в ЕС”, да се чуят и гласовете на експертите по национална сигурност. Ключовият въпрос е – дали Западните покрайнини трябва да се жертват в името на националните интереси, или именно заради националните интереси на България трябва да се защитават на всяка цена? Защото това, сегашното, е една жестока агония, в която българското малцинство умира пред очите на България.
Иван Николов
.
