Толкова те обичам, но ти никога няма да разбереш това. Защото аз преминавам, а ти ще останеш. Аз съм прашинка, а ти си скала. Някога, много отдавна, се отчупих от теб и се разломих дума по дума в дългия хоризонт, по който си тръгнах. Опитах да те забравя. Всичко, което ме свързваше с теб се размота като нишка от гаснеща, съскаща мълния – ссспомен, ссслънце и сссън. Цветовете ти се свлякоха и покриха грижовно твоите звуци, твърди и ръбести като камъни. Не разбрах дали ме замеряше с тях да ме боли за из път или просто искаше да ме убиеш. Но такава е понякога любовта – нищо не иска, а всичко ти взема. Подарява вселени в замяна на най-ценния миг. Нямаш ли този миг, нищо нямаш.
Тръгнах си точно тогава, в мига, когато ти ми разказваше приказка. На двора, пред къщата на момичето, разцъфнала една круша. Момчето вързало люлка на нея и така залюляло девойката, че тя отлетяла право в прегръдките на Слънцето. Светела горе в небето Слънчовата невеста, а момчето изгоряло от мъка и се превърнало в пръст.
Тръгнах си. Не исках да зная какво е било по-нататък. Нали всичките нас в крайна сметка ни поглъща пръстта? Исках да продължа без знание за живота. Да го усетя. Да го формирам по своя калъп, да му наложа своята мярка. Защото любовта е и егоизъм – търсиш се в другия и, ако той е по-голям от душата ти – бягаш. Невъзможно е малко да помества голямо. Трябва си равенство. Малкото за малко мечтае. Многото – за още по-много.
Само едно не разбирах тогава. Защо толкова те обичам? Никое завършено следствие не може да обгърне своята необозрима причина. Никой път не брои пътеките, които са го съставили.
Станах пътека. Криво се лутах и преминавах през скали от мълчание. Над мен се раздираха светкавици от присмех, валяха укоряващи дъждове. Имаше и кал от безразлични потоци. Спирах сред прѝпечни петънца от съчувствие. Продължавах. Отдалечаването е помъдряване. Само тогава разбираш какво си избрал да изгубиш, колко си готов да дадеш и как да останеш сам с товар от любов, който ще носиш до края на дните си. Тегоба е. Ти ме научи на тази дума.
После се срещнах с чуждия. Той не разказваше приказки. Изговаряше точни фрази с ясни значения. Знаеше перфектното място на паузите, интонационните възклицания, точките. Твърдеше, че ме обича, защото съм била подходяща. Никога не попита дали го обичам и аз. Имаше ли значение? Важното бе, че аз бях подходяща. Ти никога не си ми казвал това. Просто ме обгръщаше. Проникваше в мен, ласкаво, властно, грубо и нежно. Караше ме да кънтя и да шептя. Силно да любя и мразя.
Чуждият ми обясни, че крайностите са опасни. Че равнината е по-сигурна от върха. Че хоризонтите са илюзии. Че тъпченето на едно място поддържа добра форма в живота, а дългото вървене води само до смърт.
Въведе ме в учтивостта. Няколко думи от него срещу няколко думи от мен. Размяна на звуци с елегантен акцент. Моите мисли нямаха значение. Отекваха нощем в съня ми – гняв и горест. Безмълвие. Ти ме научи на тези думи. Но как да ги разменя с теб? Подарено назад не се връща.
А чуждият настояваше за още размени. Благодарности срещу правила. Негово за негово. Моето си оставаше мое.
Продължавах тайно да те обичам. Той не се интересуваше от това. Напредвах в утъпкани стъпки. Добър ден, приятно прекарване, довиждане, добро утро, оу. Безвремие, безстрастие, комплимент. Премерено усилие, после уикенд. Лесно ми беше с чуждия. Той изискваше малко от мен. Обичаше ме дотук.
Никога не го попитах защо е толкова самодостатъчен. Защо не понечва да ме удави във вулканични емоции, мелодични възклицания и овъглена мъдрост? Защо не ме иска постоянно и алчно, както ме искаш ти? Защо той понякога ме оставя на мира, а ти ме преследваш насън и наяве – горещ, непреклонен, страстен, ненаситен, убийствен и възкресяващ? Защо той е от – до, а ти си безкраят?
Изобщо не съм подозирала колко безпомощен, всъщност, е чуждият. Живях с него години, а ми трябваше миг, за да осъзная това.
Веднъж той дойде и ми каза, че там, в края на красивите къщи с кокетни дворове, имало дива градина. Неокосена, крива, тревясала. Над нея дъждовете гърмели, когато пропадали в своенравната, неопитомена земя, а слънцето жарело, вместо само да свети. Там обитавала непозната и неизвестна белокоса жена, която никой не разбирал. Но нали, все пак, трябвало да се знае какво иска тя, за да й бъде доставено и после да се иска от нея в замяна? Само че тя не разбирала чуждия. Не я разбирал и той. Затова ме и питал, останало ли е нещо в мене от теб? Нещо скътано, непроменено и неподменено? Нещо недадено. Да му го дам да го ползва в тази неприятна история.
Тръгнах до него. Навлязох в зеленото на дивия двор, после раздвижих ресните от злато, които се спускаха право от продъненото платно на небето върху косите на онази жена. Сякаш Слънцето беше оставило остарялата си смъртна невеста, долу в ниското, върху потъпканата памет на пръстта. Ти ме научи да виждам така. Другият, чуждият, ми описа картината като грозна реалност.
Наведох се над Белокосата и я попитах иска ли нещо от мен или него. Като чужда я питах. А тя ми отвърна, че искала своето си. Теб. Ако те зная, разбира се. Ако още те помня. Ако не ми се посвиди да те споделя. Защото толкова те обичала, но сама вече не можела да те завърне.
Застанах до нея и започнах шепнешком:
„Отче наш, ти, Който си на Небето…“
Гласът ми се извиси и възкръсна:
„Да се свети Твоето Име, да дойде Твоето Царство…“
Очите ми видяха света:
„Да бъде Твоята Воля, както на Небето, така и на Земята…“
Завалях:
„Насъщния ни хляб дай ни днес …“
И тогава ти се върна. Както винаги си се връщал. Необуздано. Не по канона, а свише:
„И опрости дълговете ми, тъй както никой друг не може да ми ги опрости!
И давай ми още от себе си, защото ти имаш, а аз нямам.
Ти си щедрият, а аз просещата.
Ти си Словото, а аз само един твой звук.
Откънтявам и заглъхвам.
И няма как да ме има, ако ти не ме спасиш –
мой, единствен, горещ и багрен
български език!
И още, направи така,
че да те чуват и чуждите,
да те говорят и пишат своите,
да те знаят децата ти
и да те носят със себе си
от нине во присно
и во веки веков!
Амин!“
Над главата ми разцъфна една пролетна круша. В клоните й се изви вихрушка и разлюля бял аромат. Сякаш душата ми се разтвори и невидимо полетя нагоре. А аз останах долу, на земята, за да зачевам твоето семе и да раждам разлистено слово. Докато стана на пръст. Защото толкова те обичам!
Здравка Владова-Момчева,
22 май 2021 г.
Лондон, Великобритания
.
