Когато завали дъжд, площадът в Ъглен става като архипелага Туамоту – само че там са сини лагуни, тук – кални локви и хората прескачат по асфалтовите островчета, забравили, че в стари времена предците им в такъв случай са ползвали кокили. Хак им е, да помнят! Иначе колко му e Диновчето Тишлера да организира серийно производство на ергономични 4D кокили, съобразени с модната линия и оборудвани с GPS, а за русофилите – с ГЛОНАСС. Но сега е сухо, грее слънце и само облаците прах след всяка преминаваща кола пудрят в бозаво автомобили, хора и дървета. Една съвсем предметна метафора за това, че на повечето държави по планетата ни остава само да им дишаме пепеля. Много пепел има по света, но като нашия нема никъде!
В западния край на площада се издига, вярно, малко полегато, Пацовската дуда – ще рече черница, посадена тук от мой прадядо преди столетия. Под нея има две пейки и маса, и тук ежедневно, без никакви компромиси будната ъгленска общественост формира отношението си към всички животрептущи въпроси на вътрешното и външното положение. Разговорите следват желязна логика – от синтеза към анализа, от анализа към становището и от него – към конструктивните предложения, които обикновено се изразяват чрез някои персонализирани еротични идиоми, познати в просторечието като псувни. Както е известно, такива вербални формули предизвикват зачервяване и сърбеж по ушите на споменаваните, което обяснява защо т. нар. политическа класа у нас и по чужбина ходи все с възпалени уши. Книжовните норми не позволяват широкото използване на такива изразни средства, та когато ги цитирам, ще го правя иносказателно и завоалирано, а пък вие се сещайте.
Иначе това село Ъглен е много особено. Дори реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх – до следващия бързей. Хората, като ги погледнеш – всекакви, като навсекъде, не, че нема и никакви. Докато не проговорят. Всъщност и говоренето тук е рядкост – правилният глагол е „заметуват“. Тук заметуването е особен вид изкуство, което редом с варенето на ракията, биенето на прасета в див и питомен вариант, и ловенето на риба редовно и нередовно увенчава битието на автентичния ъгленчанин. Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и самочувствието на моите съселяни си остава заметуването. Дедо ми Йото, когато още тригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите: „Аз, дедо, като бех моряк…“, ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше първия минувач:
– Ей, аркадаш, влез да видиш ка заметува моя! – и в очите му блестеше върховна гордост.
Това май предопредели и професионалния ми път в живота – журналистиката. Длъжен съм да уточня – навремето по вестници и телевизии много често заметувахме, малцина ни вярваха и мнозина ни псуваха. Сега колегите са надраснали този етап и вече просто лъжат безсрамно, но пък всички им вярват. То така е и с политиците ни. Е, псуват ги чат-пат и тях, разбира се, но това е просто за поддържане на формата. Излъгани всички, обидени няма. Та и държавицата ни е доста странна.
При това заметуването в Ъглен съдържа и състезателен момент – няма да забравя когато в разгара на някоя изумително красива история на Ванчо Жулето за глигани като слонове и сомове като китове, проточила се вече трета ракия, Наката Дончов, почервенял апоплектично от нетърпение и напрежение да разкаже своя вариант, протяга ръце към него и стене почти в несвяст:
– Млъкни, шъ съ спукам!
Та в Ъглен не е толкова важно какво ще сложиш на масата, а какво ще разкажеш на нея.
Занимаването със заметуване от ранна младенческа възраст често, както при мен, определяше и жизнения път на някои наши съселяни, а и основните им умения. Христо Пурека например бе стигнал до такива висоти в това изкуство, че когато в ролята си на партиен секретар в Комитета за култура трябваше да напише годишният отчетен доклад и ние изразихме обяснимо безпокойство дали ще се справи, той махна пренебрежително с ръка:
– Нема страшно, аз доклад за култура и от бобено зръно ще спетърам!
Живеят в Ъглен и някои приоданци, но те така и не достигат до комплексното овладяване на този букет артистични умения – заметуването, ракията и лова. Например един родопчанин се е ашладисал при нас, но той така наблегна на изкуството на пиене на ракия, че не му остава време за друго изкуство вече шест години. Циганите вече петстотин сигурно са тъдява, но те пък наблягат на нередовния риболов – с ръце, мрежи, парашути и други чудни и дивни техники. При тях ключовата дума е „нередовен“, макар че предпочитат да ги наричат по новому – ром, като че ли са от Ямайка, или фараон – може би за да сме наясно с древността на циганията им. Не че са лоши хора де. Той и Горанката така казваше преди да го оберат до шушка: „Абе добри хора, ама цигани”. Но той си беше расист, дъртака, да го прости Господ…
Йото Пацов
–––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
