Да преоткриеш България след дълго отсъствие от нея е истинско прераждане. Има такива омайни кътчета в родината ни, които могат да те накарат да се почувстваш виновен, че не си ги посетил, преди да поемеш млад и зелен по широкия свят. Мислех си, че познавам Родопите и нейните местни хора – като закърмена със силата и добротата на родопчанка и прекарала летата на детството си в най-близкото до Рожен село.
Пътуването ми по Великденските празници до древните български селища в югозападните Родопи – Ковачевица, Лещен, Огняново, Крибул ме срещнаха с миналото и настоящето, историята и традициите, романтиката и вдъхновението. Магията на Родопа не престава да очарова и в този си край с красивата природа, уникалната архитектура, непосредствеността на местните хора, свежия въздух, чистата екологична храна.
Разположени по живописната долина на река Канина, селата Лещен и Ковачевица впечатляват с архитектурните шедьоври на някогашните самоуки дюлгери. В селата не се срещат две еднакви сгради. Ако решиш да се заселиш тук, то къщата трябва с камъни да я градиш и с тикли да я покриеш.
Казват, че първите заселници се появяват в тези села още през 14-ти – 15-ти век. Според преданията, село Ковачевица е създадено от два рода – единият от Велико Търново, другият от Добърско. По тази причина в селото до днес има две махали – „болярска“ и „арнаутска“. А първите заселници в Лещен идват тук заради златоносните камъни на река Канина.
По време на Възраждането и двете села са били духовни и просветни средища. Православните църкви „Св. Параскева“ в Лещен и „Св. Никола“ в Ковачевица са построени в началото на 18-ти век. Училището в Ковачевица – Народно основно училище „Йордже Димитров“, така е изписано над сградата, основано през 1892 г., е възстановено, а част от него е превърната в художествена галерия. И двете селища са обявени за архитектурно-исторически резервати.
Интересен е още и фактът, че Ковачевица е единственото място по поречието на р. Канина с вертикална циркулация на въздуха и по тази причина в селото почти никога няма мъгла.
Не пропускаме да отседнем в прохладния двор на една от механите, за да вкусим от домашните гозби и ръчно омесените царевични питки. На пъстроцветните чаршии в центъра на селата откриваме разнообразие от пчелни продукти – мед от глухарче или от магарешки бодил, както и вино от шипки, изсушени или консервирани манатарки, шарен боб, домашен червен пипер и нанизи от изсушени билки. От мандрата в края на Лещен си купуваме свежо краве сирене и извара, кашкавал с орехи, краве масло или гюбек (неузрял кашкавал) с подправки.
Изморени от ходенето по калдъръмените улички, отдъхваме в един от СПА хотелите на с. Огняново, който, освен лечебните свойства на минералната вода, предлага и билкова парна баня в кедрова бъчва, която детоксикира и релаксира едновременно.
Скалите в местността Скрибина над близкото село Крибул са обвити в мистерия и тайнство. Това тракийско светилище и днес носи надежда за изцеление на болни и сбъдва желания за по-добро у млади и стари. Доказателство са десетките окичени с дрехи дървета около скалите, които олицетворяват раздялата с лошото и надеждата за изцеление. Дори камъче не бива да отнасяш със себе си от Скрибина, защото ще отнесеш със себе си и мъките, и болките на хората, дошли дотук. Местните жители са просветени в ритуалите и тайнствата на тази местност и любезно ни съпровождат по неравния и стръмен планински път до местността.
Аго Али, така го наричаха децата в с. Крибул, ни отведе с колата си до скалите. Заедно с нас в нея беше качил баба Нишие и три момчета по на 12-13 години, на име Юсуф, Мустафа и Али, внук на аго Али, които трябвало да пасат кравите по време на почивните дни. В колата звучат родопски песни и момчетата вдъхновено припяват. Те учат в селското училище, в което броят на учениците е 15, а учителите им са 4. Любимите им предмети са математика и география. Не учат английски и други чужди езици, защото няма такива учители в селото. А Крибул е спретнато и чисто село, с гладко асфалтиран път, цветисти дворове и белосани къщи. Крибул е забележително с това, че в него има разкрити останки от тракийски гробове, отломки на църква от 5–ти век и следи от развитие на средновековна черна металургия.
Дядо Али не смени родопската музика в колата си през целия път до Скрибина и с типичния си местен диалект ни говореше: „И Аллах, и Господ са едно. И българи, и турци, и други мюсюлмани един живот живеем в България. За едно работим, за едно се молим всички – за здраве и добро на децата ни. Защо се не сговорят едно правителство за всички ни да сторят! Едни гласували за тия, други за ония, ама нали пак всички сме едно. Не са хубави тия работи за никого. И Коранът, и Библията все на добро ни учат. Трябва да се сберем.“
На изпроводяк дядо Али с пожелание да дойдем пак ни подарява две бурканчета кисело мляко от неговите крави – голямата му гордост и основен поминък още от времето на дядото на дядо му.
С привкуса на домашното мляко отнасяме със себе си и живата сила и мъдрост на българската душевност, идваща от древността и неотслабваща в настоящето, макар и пренасяна през девет земи в десета, чрез децата и внуците ни.
Текст и снимки:
Боянка Иванова
.
