Белегът

.

Разказ от Мая Граховска

Дочутите от коридора стъпки върнаха Мария в настоящето. Забила уплашен поглед във вратата на хола, тя се провикна задрезгавяло и попита:

– Кой е?

Като не получи отговор, понечи да стане от стария си удобен шезлонг, откъдето всяка вечер проследяваше на чаша чай любимия си сериал по гръцкия канал “Мега”. Не, че го следеше захласнато като навремето. Не. Напоследък тъгата й беше станала необратима също като самотата и тя често канеше вечер ятото на спомените. Защото спомените са като прелетните птици. Раждат се в миналото, но долитат да се топлят в настоящето. Тази вечер тя пак сънуваше с отворени очи, но странният шум, дошъл от коридора, прекъсна нейните “видения”. Беше зърнала себе си в зората на своята младост – тринайсетгодишно момиче, седнало насред лозето, под сянката на бухналата в цвят круша.

“Несравнима съм с цвят на напъпила вишна…” – изникна в ума й нахъсаният стих на “нейната” поетеса. Видя се за първи път със светлосини сенки върху клепачите, под които искряха очите й като едри, лъскави маслини. Ето я отново – час по час се оглежда в огледалото и, удивена до немай къде, да констатира, че с всеки изминал ден лицето й придобиваше кадифената прелест на розова пъпка призори. “Хм… Този Андерсен все нещо е знаел, когато е писал приказката за грозното пате…”, помисли си и бледа усмивка се пукна върху устните й. “Защото, за да си говорим истината, преди да се превърна в лична мома, аз си бях едно грозно дете”. И пак една бегла усмивка на лицето й.

Видя се отново на тринайсет, този път бидейки нащрек и в неясно очакване, с някакво смътно, едва загатнато предчувствие за предстояща експлозия на женското й начало, напиращо да изгригне през плътта, да извае тяло, да се прелее в жестове и поглед… А до нея приседнала нейната баба, да се пита кой ли щеше да бъде онзи късметлия, комуто съдбата беше отредила да се радва един ден на тази хубост. А тя самата да се залива от смях при тези думи… После видя сведеното си лице, досущ като онова от иконата на скръбната Богородица, да гледа своето априлско синьо, стъпкано в нечии нозе, ведно с памучните му облаци, препускали преди това като луди-млади в простора… И тази вечер Мария пътуваше назад във времето… В най-тъжното й време – тогава, когато посегнаха на нейната многообещаваща розово-бяла пролет, ръсеща щедро с цвят земята, по която тя стъпваше…

Най-сетне успя да се изправи от шезлонга си и се отправи към вратата. Отново дочу стъпките и този път попита направо: “Сула, ти ли си?”. Никакъв отговор. “Съседката ще да е…” Беше й поверила резервния ключ от апартамента си – “Човек никога не знае, особено пък, когато живее сам”, обичаше да казва – и сега тя най-вероятно беше закъсала за захар или кафе, и решила да отскочи до малката й, спретната кухничка, за да се обслужи без да нарушава тишината й. Още недовършила мисълта си, вратата на хола се отвори и в рамката й се възправи висок на бой човек, с плетена вълнена шапка и с лице, деформирано от нахлузен върху него прозрачен дамски чорап. Жената зейна от изненадата… С креслив глас мъжът й заповяда пъргаво да се разтича и да донася всичките си пари и накити тука. Сега! Веднага!

Напълно сащисана, Мария се хвана за гърлото, не бидейки в състояние да си поеме въздух. Опита се да обясни на човека, че в дома си не държи пари и ценности, но този пуст глас се беше занемил. Тогава онзи, загубил търпение, я блъсна грубо и тя се строполи върху един от двата дивана. Дръпна рязко колана от плюшения й халат и, докато извиваше ръцете й на гърба, за да ги завърже, Мария изохка от остра болка в плещите. След това неканеният посетител извади от джоба на елегантния си шлифер нещо. И това нещо… о, Боже! се оказа нож. Опря го в гърлото й и изсъска:

– Искам парите ти сега, веднага! Или ти виждам сметката на момента!

Стигнала до ръба на припадъка, Мария кимна немощно с глава към скрина-антика, намиращ се от дясната й страна, където помежду грижливо подредените чаршафи тя винаги къташе някаква сума за при нужда. Бижута вече не й бяха нужни. Беше се разделила с тях, когато единственият й племенник се ожени. Тогава тя дари златните си накити на младата му съпруга. На племенницата, както обичаше да я нарича. Мъжът отиде при скрина, отвори го и взе да дърпа нервно, каквото му попаднеше, и да го захвърля на пода. В един момент пъхнатата му между чаршафите ръка напипа някакъв плик, издърпа го, отвори го нервно, погледна вътре и извади съдържанието му. Парите не бяха много – шестдесет евро, всичко на всичко. Онзи се изправи, все така стиснал ножа в дясната си ръка, и тръгна заплашително към жената. После кресна в лицето й:

– Казвай къде са останалите! Казвай бързо, дъртофелке, без да ме разиграваш!

“Какво да му каже? Че пенсията й едва стигаше за хляба? Какво, за Бога, да му каже?!… Барем да излизаше глас от пустото гърло, та да го разубеди да си иде, по живо, по здраво, а нея да зареже на самотията й? Пресвета Дево, помогни ми!”

– Ей сега ти видях сметката! – изръмжа онзи, докато с едната си ръка навиваше ръкава на другата, стиснала ножа. Току под кокалчето на десния му лакът се мярна един морав белег, един белег от онези, дето са по рождение. Този тук беше с формата на круша. За тези белези съществуваше поверието, че ако по време на бременността майката откраднела отнякъде нещо, то това нещо се отпечатвало с точност във вид на белег върху телцето на нероденото дете. И разбира се, всеки един от тях беше уникален, неповторим.

– Божичко! – възкликна Мария, успяла най-сетне да възвърне гласа си. “Мили Боже!” И колко странно само! Онова нейно момче обожаваше дъхавите круши!… И при така сполетялото я осенение гърлото й внезапно се отвори и тя задрезгавяло запя:

“You are my sunshine, my only sunshine, you make me happy…”
(”Мой слънчев лъч, мой единствен слънчев лъч, правиш ме така щастлива…”)

Изведнъж придойдоха талази от благоуханна розова вода, плиснаха го и заляха сетивата му, пробиха пукнатина в обърканото му съзнание и там за миг проблесна милият лик на госпожа бавачката от неговото най-хубаво време…

Изпусна ножа на пода, ядно запрати и шапката, дръпна отвратителния чорап от лицето си, отвърза ръцете й, взе ги в шепите си и ги зацелува като отнесен, с незрящи от спусналата се мъгла очи, отчаяно мърморещ: “Простете ми! Простете ми!… Трябват ми сто, само сто…”.

За поредната му доза… Сега! Веднага!

–––––––––––––––––––––––––––––––––

Мая Граховска e родена през 1964 г. Завършила е Предучилищна педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“ и курс по новогръцки език в ИЧС – София. Преводач, сътрудник на престижните гръцки литературни списания „Планодион“ и „Паремваси“. Превела е разкази на Весел Цанков, Никола Радев и Елин Пелин за „Планодион“ и стихове на Петя Дубарова за „Паремваси“. Преводач на книги от гръцки на български и от български на гръцки, сред които Петя Дубарова, проза, „Κείμενα ενός κοριτσιού” (ИК „Харамада“, Гърция, 2008); „Измирските магьоснички“, Мара Меймариди (изд. „Весела Люцканова“, София, 2008); „Магии и заклинания на измирските магьоснички“, Мара Меймариди („Весела Люцканова“, София, 2010); „Фадър наш“, Манос Вуракис („Колибри“, София, 2015); „Какво видя жената на Лот?“, Йоанна Буразопулу („Унискорп“, София, 2019); “Касандра и Вълкът“, Маргарита Карапану („Колибри“, София, 2021). Автор на „Белегът“, „Синьото дете“, „Синята жена“ („Либра Скорп“, 2018).

.