Един месец се каня да коментирам срещата на президентите на България и Сърбия в Цариброд и все ми липсва настроение. Вероятно за това, че и тази скучна среща на високо равнище, не ме впечатли с нищо особено, освен може би с откриването на паметника на Св. Св. Кирил и Методий, или както ги именуват в Сърбия – Св. Чирило и Методийе.
Всичко останало е черно-бяла реприза на десетки българо-сръбски срещи на високо равнище, които един век се провеждат по един и същ сценарий, с едни и същи, изтъркани от дългогодишна употреба дипломатически реверанси и лицемерни фрази, пресконференции и изказвания.
Централните улици в Цариброд бяха гъсто накитени с български и сръбски знаменца, балони в български и сръбски национални цветове, грамадни транспаранти с надписи от рода на „Добре дошли, президенти”, шум от надлитащи над града хеликоптери, снайперисти, които надничат от покрива на Спортния център, мигащи полицейски патрулки, охраняващи президентските кортежи, рояци журналисти с ТВ техника и рехави посрещачи с аплодисменти. Амосферата ми напомня на едно друго време.
Мерките за сигурност подчертават държавническия характер на срещата, сякаш президентът е в чужда държава и сред чужд народ, а не сред свои сънародници.
Докато тече срещата на четири очи и срещата на официалните делегации, в залата на Спортния център представители на българското малцинство и журналисти чакаме президентите и придружаващите ги министерски делегации. Напориста журналистка упорито ме сполита с въпроси да кажа нещо оптимистично за срещата, а то нищо ми идва наум. Забелязвам отсъствието на рошавата прическа на общинската управа в Босилеград и разбирам посланието.
На същото място и по същия начин преди три години сядат президентите Вучи и Радев и домакинът, царибродския кмет, който служебно ни поздравява на сръбски език и дава думата на гостите.
Президентът Радев говори с подчертана дипломатическа сдържаност и любезност към домакините, отбелязва изпълнените, но и неизпълнените обещания от предишната среща, призовава ни да бъдем „активни и откровени” и не забравя да ни напомни да бъдем „лоялни”!? За миг ми минава през ума мисълта на един косовски политик, Халит Трънавци, който в навечерието на Косовската криза беше казал, че „българското малцинство е жив пример защо не си струва да бъдеш лоялен на Сърбия”. В изказването на президента разпознавам и свои мисли – за българското малцинство като фактор (а не „мост”) на добросъседските отношения. После потича логореята за приятелските и добросъседски отношения, инвестициите в пътната и железопътна мрежа между двете държави, туризма, търговията, българската подкрепа за членството на Сърбия в ЕС.
Идваме и ние наред. Председателят на Националния съвет Стефан Стойков бавно чете три-четири скучни страници за работата на Националния съвет и харчи предвиденото време за срещата. Нараства напрежение сред останалите участници, които бързат да се изкажат за женските фамилни имена, за които Вучич гледа да изкара виновни самите жени, непреведените учебници на български език, върнатите и непоставени плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром от май 1917 г., бизнес срещите, на които инвеститорите да предложат работа и поминък на населението, замърсяването на околната среда от мините, неконтролираното изграждане на ВЕЦ-ове, новите гранични пунктове.
Царибродския кмет в ролята на модератор подбира кому да даде думата. Пред мен Александър Димитров успява да вземе думата и напомня за проваления проект Извор, Стефан Стойков с рефлекса на кметски бодигард скача да му опонира. Напразно вдигам ръка, погледът на модератора-кмет е в съвсем друга посока.
Ботю Христов почти насила успява да вземе думата и припомня на Вучич обещаните седем километра асфалтов път преди три години до родното му село Долно Тлъмино, от които са направени само километър и половина. Вучич отново по същия начин като преди три години говори с някого по телефона, отново подвиква на министрите, които като слаби ученички накъсано отговарят за цената, проекта, изпълнителите… и край, времето на срещата изтича, делегациите тръгват да откриват паметника на славянските просветители, да посещават Погановския манастир или каквото там е договорено с протокола.
Събираме се на обед пред „Балкан” и си говорим с познати. Атмосферата е тежка, чета отчаяние и скептицизъм по лицата на събеседниците. Никой не вярва, че срещата може да се окаже преломна за нашето вековно пропадане към дъното.
Завръщаме се в Босилеград и съседите ме посрещат с новината, че същия ден тежка строителна техника е минала през Босилеград по пътя за Долно Тлъмино и го подготвят за асфалтиране. След една седмица надеждата угасва. Машините се изтеглят, а инженерите остават още няколко дни да размерват пътя. Тепърва ще правят проекта. Дано стане до следващата президентска среща. Но строителните работи за поредната ВЕЦ на Мусулска река напредват, въпреки забраната на строителния инспектор.
Една седмица след парада в Цариброд, отново се връщаме към истинската българо-сръбска действителност.
В Сурдулица се провеждат църковни литии, богослужения и „кръстни ходове” с достолепни белобради свещеници, начело с владиката Пахомий, общински и държавни представители, църковни, национални и партийни знамена и полагане на венци и цветя пред прясно поставената табела в „Дубока долина”, в памет на „30 000 свети Сурдулишки мъченици”, естествено, изклани от българските окупатори 1915-1918 г. Това безкрайно криминализиране на българите и българската история съвсем не ми се връзва с приятелските отношения на двамата президенти в Цариброд, европейската риторика и уверенията на Вучич за „широко отворените ръце” на сръбското правителство за българите в Сърбия.
След още една седмица в популярната емисия „Експлозив” на Първа сръбска телевизия, поръчкови репортери лъскат имиджа на две десетилетия дългия мандат на босилеградския кмет, като „увод в следващите две десетилетия”. Обръщам статистиката и виждам, че жителите на Босилеград от 1945-а до 2011-а година са намалели три пъти! По време на управлението на кмета са намалели поне още на половина. В зависимост от поставената цел, това може да се отчете като успех. И то голям.
Национализмът отново наднича из окопите от Първата световна война. Във Вранска Баня запалени сръбски националисти издигат грамаден портрет на Радко Младич, който тъкмо е осъден в Хага на доживотен затвор, за „престъпления в Сребреница, престъпления срещу човечеството и военните правила в Босна и Хецеговина, гранатиране на Сараево и взимане на заложници от миротворците на ООН”.
По същото време се провежда централно тържество по повод 950 години от манастира „Св. Прохор Пчински”, в присъствието на патриарх Порфирий, президента Вучич, президента на Република Сръбска Милорад Додик, министри, посланици, представители на полицията, армията, местната власт, представители на Република Сръбска и представители на сръбските организации в Северна Македония.
Академик Славенко Терзич държи възвишено слово за „Стара Сърбия”, „истинска Сърбия”, за „малкият Ерусалим” – манастира „Св. Прохор Пчински“, който се гордее с „Дечанска висота” и „Рилска красота”, напомня за мислите на „най-умните сърби от 19 и началото на 20 век” – Стоян Новакович, Чедомил Миятович, Йован Цвийич и кой какво бил казал за Косово, за „сръбския Видовден”, „Видовденския морал” и пр.
На другия ден в социалните мрежи виждам снимката на грейналия от щастие босилеградски кмет, между президента Вучич и патрирах Порфирий. Зад тях наднича президентът на Република Сръбска Милорад Додик.
Вечерта ми се обажда приятел, който изостави бизнеса си в Босилеград и сега работи като тираджия в Германия. Казва, че почти всеки ден се среща с млади босилеградчани по европейските магистрали, бензиностанциите и крайпътните заведения.
Над Кремиково дни наред дими запаленото сметище и гъст лютив дим се стеле над Босилеград, и пълзи по долината на Драговищица към Кюстендил.
Иван Николов
–––––––––––––––––––––––––––––
* Ламент, ламентация – плач, оплакване
.
