.
Хоризонтът с гребенче разресва
на облак меките къдрици.
Зад тях намига слънце весело.
Утро е. Къде са птиците?
Политнали с любов едно към друго,
ятата в нас са, до зори будували.
Стаено под ресниците учудване –
случи ли се или сме сънували?
Сън било е. Погледни реката!
Понесла снощи стенещи талази,
яростно, от бряг към бряг се мяташе.
Сега ги гали с пръстчета атлазени.
Тревите нощни, кожата прогарящи,
тласкали телата в танц неистов,
сега постеля – кадифена и отмаряща,
с капчици роса, като мъниста.
Защо изпръхналите устни още страдат,
нали отпратихме далеч сланите зли?
В съня навярно – страстно, безпощадно
целувани, до изнемога, са били…
Открехвам ги и утолявам с росно цвете
жаждата, останала по тях.
Залюляваш се, разнежена, в ръцете ми…
Господи, обичам този смях!
Людмил Нешев
–––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
