.
Разказ от Ангел Колев
„Гара ако няма в селото, село няма!“
Моят дядо все пита. Какъвто и спор да завърже с другоселец, в един момент чак се повдига на пръсти, източва шия към събеседника си и пита: “Минава ли влак през вашето село?… А гара имате ли, дето да спира влака?”. Чака. И като получи отрицателен отговор, пуска отгоре гилотината: “Това вашето никакво село не е.” И на лицето му грейва снизходителна усмивка.
Дядо Михал е името на дядо. Всички така му викат. И по-старите набори и те така – дядо Михал. Това, като бях по-малък, не можех да си го обясня. После разбрах откъде е това уважение. От работата му. Разнасяше закуски и лимонада покрай спрелите влакове.
Пръв идва на перона. Знае разписанието, нарами двете препълнени догоре кошници и, така натоварен, ситни бързо-бързо през пепелта на късата уличка от нас към гарата. С тези две кошници със закуски, които приготвяше всеки ден, за да са пресни, хранеше къщата. Лимонадата я вземаше на по-ниски цени от лимонададжийницата в другия край на селото. Тропосваше по няколко пъти на ден своя до болка познат маршрут. С тая своя гара винаги излизаше победител в споровете. С когото и да се счепка, тя му беше като затъкнат в пояса пищов.
Веднъж спорът се въртеше около зайците, дето беше завъдил в старата кирпичена къща отзад. С каква трева най-бързо наддават, на какви килограми са най-крехки, кожите им стават ли за терлици. Не могат да се надвикат и двамата и в най-разгорещения момент, дядо изстрелва в упор: “А гара имате ли?…”. И оня чешит, доскоро наперен, пред очите ни се смалява, вдън земя се проваля.
Това със зайците беше някаква временна мода за дядо. Преди тях пък бяха бубите. “Златна мина!” – хвалеше се той наляво и надясно. Докато едно лято не ги удари градушка. А модата на градушката в тоя край беше перманентна. Затова и Яворов, землякът, беше написал поемата. Едрите ледени парчета се стовариха като чук върху бухналите къдрави клони на черниците край къщите, помляха всичко, де срещнаха по пътя си. И отидоха, та се не видяха и бубите, и дядовото злато.
Веднъж Стоян Мъжкарето, който караше международен камион из цяла Европа, ги запали по жабите. Пълно е и селото, и полето им с жаби. А в италийските ресторанти, става дума за Италия, ама той се правеше на интересен и точно така им каза – италийските – жабешките бутчета били голям деликатес. Жельо Михайлов, Ванчо Мангъра – все още в зародиша си новата бизнес класа (после същите тези ще изкласят!), която щеше да се появи много по-късно, към края на века, дори започнаха проучвания, потърсиха връзка с няколко ресторанта в града за доставките, ама и от това нищо не излезе.
Дядо ми, нали сирак, нали беден, гол като пушка, през целия си многострадален живот все искаше да си има нещо свое, та затова все се захващаше с нови и нови предизвикателства. И очите му чак светлееха в дните на възраждащото се ново начало. После бързо, както пламваха, така и угасваха, помръкваха от несъстоялото се и този, и всеки следващ път икономическо Възраждане. И се хвърляше от едно нещо към друго, все опитваше. Така и не проби на световния пазар. Причината може би се криеше и в това, че в това захвърлено насред равнината село, така и нищичко не се чу за НЕПА. Ама и това му стигаше, дето децата му не ходеха гладни.
Друг път, когато, а-а да загуби поредния спор с един пристигнал за сватба на роднини другоселец чак от Северна България, не помня за какво беше, комай за пчелите. Беше развъдил три кошера. Ама и с тях не сколаса. Както си жужаха безметежно в главата му, един ден изчезнаха. Дал ги на друг, много бъцкава излязла тази работата, много грижи за нищо, я напълниш два буркана, я не. Ама го казваше за оправдание, защото се беше провалил. Пък аз мисля, много фина за неговите възлести ръце, издължени от кошниците, с причукани пръсти и белези, останали му от стария занаят на младини – коларството. Извивал колелета за каруци, обувал ги с железни обръчи, чиракувал, останал кръгъл сирак още като дете. Ама това било много отдавна. Не спечелил нищо и бързо загърбил неблагодарния и тежък занаят.
Тъкмо спорът с оня другоселец, северняка, клонял към равен резултат, дядо отново се хванал за своята известна хитрост – гарата. Оня обаче бил не по-малко чепат от него, дори не мигал от плюнките на дядо право в очите му. “Гара?… Каква гара ти е в главата? В нашите Дъбници нефт вадим!” Наобиколилите ги свидетели, все нашенци, се спихнали като надувни играчки. Дядо също се стъписал. Ама като се огледал и видял каква мощна подкрепа е зад него, бързо се съвзел и отново минал в настъпление, нищо че дори и войник не е ходил, заради туберкулозата на младини. Ударил противника в гръб. „Вие – рекъл, – тоя нефт пиете ли го, готвите ли го, или храните добитъка с него?…“ И заел кръгова отбрана, зачакал. А оня нищо не отговорил, само махнал с досада с ръка и си тръгнал. Така се разделили, без победител. Ама нали дядо Михал си е наш човек, присъдили победата на него.
И понеже гарата му беше повече от къщата, той прекарваше по-голямата част от деня си там. Влаковете по онова време бяха начесто. И бързите, и те спираха – голямо уважение! Ръцете му се откъсваха от препълнените кошници, без крака оставаше от шетането край спрелия влак. А очите му все в лъскавите копчета и фуражките на служителите от железниците. Мерак му беше и на него за тези униформи. Сънуваше се понякога, издокаран от главата до петите в тях, а всички наоколо го гледат с почит и преклонение. Спират се до него и му кимат уважително с глава. И куртката с лъскавите копчета и фуражката, всичко си е на мястото и му стоят съвсем по мярка. Кой ще го прати него, кръглия сирак, в железничарското училище в града? И се примиряваше само със сънищата. Красиви, възторжени! Зареждаха го…
С тях, с униформените служители, той спор не захващаше, изчакваше търпеливо всеки удобен момент да ги заговори. Ама така, че и другите да го видят. Имаше един съсед, частник – мръсна дума по онова време, все го подкачаше: “Миале, какво се въртиш около Нейко (спирач беше, през една къща от тяхната) – като калайджия?”
“Фашист!” – срязваше го дядо и го смразяваше с презрителен поглед.
Дръг път един фукара от съседно село, посадено като тяхното насред равнината, го зачекнал: „Човек по-далече да стои от вашите моми. Още очите и врата не са си измили сутрин – и бягат на гарата. За влака – първа севда. Фръцкат се по перона наляво-надясно, сякаш си нямат друга работа. Чакай си ти двора сутрин да пометат, хляб да замесят, на кокошките казалджа да хвърлят. Пепеляк, курешки навсякъде, чисто място не можеш намери да стъпиш, все на някоя нечистотия ще налетиш. Повлекани.“
Тази обида истински го рани, заседна дълбоко в душата му. Дълго време не можа да я забрави, сетеше ли се за тази приказка, помръкваше, смълчаваше се, дълго дума не отронваше. Цяла неделя му беше криво. После лека-полека си възвърна гордостта и ентусиазма от своята работа на гарата.
ХОДЕНЕТО ЗА РИБА с дядо Михал беше истински, да го кажа ритуал. Още от предния ден въздухът около нашата стара кирпичена къща се изпълваше с особен трепет и вълнение. Новата беше още в план, а тухлите и керемидите, развъдници на оси, мишки и други, колкото полезни, толкова и вредни животинки, бяха струпани отпред, досами улицата. Една истинска, древнобългарска крепост, нашия Царевец, детският ни Царевец. Около крепостта се водеха предимно военни битки. С часове я обсаждахме, бранехме, превземахме и отстъпвахме. Понякога така се вживявахме в игрите, че някои от воините се оттегляха от бойното поле с тежки, според нашата квалификация, рани. Цялата тумба се юрвахме към лечебницата, където героите постъпваха за кратко амбулаторно лечение. Фелдшерът Живко ни беше свикнал, за него това бяха рутинни операции. Кислородна вода, риванол, марли и йод бяха достатъчен лек за ранения, който с горда осанка преминаваше през шпалира от чакащи го отвън, помирили се вече победители и победени.
Всички тези битки, обаче, в деня преди риболова се отменяха. Животът на общността, населяваща тесните, с нисък таван и измазан с глина от кирпич гьол под стаички, ставаше по-динамичен, по своему напрегнат. Цялата шетня се подчиняваше на подготовката за утрешния излет. Без шляене и целенасочено, всеки получаваше задачки, за които беше отговорен. Предната вечер лампите се гасяха рано. Ставането беше определено за четири рано сутрин. Чакаше ни дълъг преход до каналите, които водеха началото от язовирите и голямата река – водната каскада, която заливаше обширните оризови полета – традиционна култура за района. Богатите водни ресурси се използваха и за напояване на зеленчуковите блокове в низината, без което едва ли можеше да се очаква добра реколта.
Цялата къща се разбутваше в тъмни зори, всеки имаше своя задача – и тези, които щяха да участват в риболова днес, и жените, които трябваше да приготвят дрехи, храна за мъжката риболовна дружина. От нашата къща бяхме само аз, баща ми и дядо Михал; двете ми малки братчета не ги будехме, за тях баба казваше: “Нека поспят, малки са още за силното слънце и дългото шетане из полето.” А аз се подсмихвах самодоволно на жалостивите звуци, които издаваха, притеснени от макар и надигналия се лек шум в необичайния час. Всичко се вършеше с шепот и стъпване на пръсти из тъмните стаи. Опитвахме се да пазим тишина, да не ги събудим, ама все някое канче ще издрънчи и ще създаде суматоха.
Главният рибар се казваше Трифон. Знаеха го всички в селото, но малко бяха хората, удостоени с неговото внимание да поведе лично рибарска дружина през полето. Той беше нещо като рибешкия генерал. Със себе си водеше двама свои помощници, нещо като адютанти – всеки един от тях със свои специфични задължения. Единият беше Пеню, доста порасло на бой момче, най-голямото дете на Дорковите. От тяхната къща, последна в селото, започваха поляните. В тази скромна, с нисък покрив кирпичена къща – основен строителен материал за времето, почти всяка година проплакваше по едно новородено. Пет или шест братчета и сестричета тичаха на воля, огласяйки по цял ден със звънките си като камбанки гласчета Дорковото имение, което се сливаше без граници с полето. По едно време дори спряха да ги броят, появата на новородено в този дом, който сякаш беше разтегателен, не се считаше вече за новина. И хората просто спряха да отбелязват новорождението в махленските хроники. Точно на кое число бяха спрели старите Доркови, осигуряващи значим прираст на населението в селцето, никой не можеше да каже с точност. Колкото – толкова. И никой не спореше.
Петела, вторият личен “телохранител” на Трифката, така и не чух никога истинското му име, беше местният Робин Худ. Той не се разделяше със своя богат арсенал. Стреляше с всевъзможни оръжия, ръчна изработка. Лъкове – две или три модификации, прашки – също толкова, копия – късо и дълго, според случая на дивеча. Никоя животинка не можеше да се изплъзне от точното му око, стига само да я вземе на равна мушка. Бяха добавили към прякора му “Петела” и “Поразяващата ръка”, съвсем заслужено, заради стрелковите му умения с лично изработените от него оръжия. Защо обаче бяха избрали това “Петела”, така и не се разбра. Най-вероятно някоя забавна случка от детството. Но това бяха незначителни подробности, които историята беше подминала. Петел и толкова.
Петима юнаци, както ни именуваше дядо, това беше съставът на нашата дружина. Себе си и естествено страшията Трифон, той определяше като най-важните в риболова. И понеже стана дума за Петела, нека да изясня, че много често ние, освен пълните торби с прясно уловени шарани, каракуда, червеноперки, се прибирахме и с ловен трофей, благодарение на нашия Робин Худ. Заек, гургулица и дори някоя по-доверчива яребица или пъдпъдък.
Ловът траеше до обяд. Напече ли, прибирахме такъмите и тръгвахме обратно за селото. В най-големите полски жеги. Решение вземаше Трифката. Той, кажеше ли нещо, думата му на две не ставаше. И днес се чудя откъде идеше това огромно уважение към дребния човек, който, от приклякания и снишавания в шаварите на речните брегове и канали, не беше пораснал. Но никой не смееше да коментира неговия ръст.
Понякога, без да вечеряме даже, веднага след бързата баня на открито на терасата се оттегляхме с дядо за почивка в най-хладната стая в задната част на къщата с прозорци откъм съседите, покрити с няколко ката големи бели листи. Те опираха в зашумените черници, храна за бубите, пазеха хладината в стаята, която съм запомнил и с недовършения таван. За толкова им бяха стигнали парите на дядови. Приличаше ми на скривалище, по-скоро на селска колиба край бостана – тайнствена, встрани от другите стаи. Дядо и аз се ползвахме с предимството да заемаме тази стая.
Преди това, обаче, баба слагаше очилата, вземаше най-тънката игла и се заемаше с трънчетата, които ме бяха поразили през деня. Плюнчеше пръсти и като разтриваше мястото, най-вече на петите ми, изкусно и с голямо търпение, изчопляше внимателно остриетата, заседнали в ходилата ми. Най-тежки бяха пораженията от бабини зъби – малки зелени или светлокафяви топчици с доста остри иглички на всички страни, които раняваха до кръв. Винаги се питах защо точно бабини зъби! Докато един ден отговорът не просветли детското ми съзнание. Бабини, защото истински зъби имаше само баба ми. Дядо отдавна беше с изкуствено чейне и отгоре, и отдолу. По-късно такъв смях падаше като разказвах за това свое откритие!
След добър улов цялата къщата се умирисваше на пържена риба. Баба залепваше за печката, а тиганът – за ръцете й. Наближи ли обяд или вечеря, дядо се разпореждаше: “Хващай тигана за ушите, няма по-сладко нещо от прясната риба!”. И баба пържеше.
Спомням си и друг драматичен случай, когато някой беше изпуснал горния, по-големия и най-рибния язовир в землището. В него напролет хвърляха разсад. Презарибяваха го с неизродени шарани. Да има за Никулден. За тези месеци ставаха най-сладки, не много тлъсти. Хранеха ги. След като приключиха с търговията, изпускаха водата, де що се е оплела риба в подмолите, в шаварите и прораслите храсти около бреговете му, в останалата, макар и на дъното вода – събираха я с кошове, изгребваха тинята и я изнасяха на брега. После дезинфекцираха с някакъв много слаб разтвор срещу вредните паразити и почистваха дъното за новия рибен сезон.
Защо драматичен ли? Тогава се беше случила голяма суша и в ТКЗС-то решили да изпуснат повечко вода от язовира за нивите. Ама вадарят нещо се разсеял, не затворил навреме шлюзовете и рибата прескочила през зейналите отвори, увлечена от бързата струя. Каналите завряха от риба. Не само това, ами водата излязла от ниските им брегове и заля кажи-речи цялото поле, барабар с поотрасналите вече лъскави парчета шарани. Като се научили за това, всичко живо, мало и голямо се втурнало към местата на разлива и започнали да пълнят щедро кошници, чували, легени – кой каквото сварил да грабне.
Дядо след тази голяма злополука няколко дни ходеше навъсен като облак. Не го свърташе на едно място. Само мърмореше, гневеше се, искаше разправа с оня нехранимайко вадаря. Никой в къщи не смееше да го попита за каквото и да било, токова страшен беше видът му. И дори ако някое от децата, които така и не разбраха какво се е случило и защо дядо е толкова сърдит, се опиташе да каже нещо весело или да го попита нещо, баба го гушкаше силно в скута си, да заглуши гласчето му. С дългата си от груб плат рокля и пристегнатата около кръста тъмна престилка – нито веднъж не я видях без нея – тя ми приличаше на квачка, разперила криле над пиленцата си, подплашена от внезапно появила се тъмна сянка на двора.
УДАВНИКЪТ СЪМ ГО СЪНУВАЛ, преди да се удави. Едни водни талази, едни преплетени коренища, едни водорасли, не можеш да мръднеш. Той обаче успя да се спаси, да изплува. Събуди се и това го спаси. Ама Димо така и не се събуди.
Спорили кой ще преплува горния язовир, най-голямата вода в района, и пръв ще пипне корията край Балталъка. Така и не могли да решат спора с приказки и накрая се хвърлили в изстиналата след големите дъждове – рядкост по техните места – вдигала се вода. И то след като бай Стоил, пазачът на бостана, ги почерпил с диня. Свършили му били някаква работа преди това и той им рекъл: „Сядайте сега пред колибата и яжте на корем.“ Така им казал. Всички до най-дребните подробности от оня злокобен ден си спомняли дълго след това; всеки път намирали и спасение за бежанеца Димо, ама тогава, когато най-трябвало, така и не успели. Нищо вече не можело да върне Бежанеца при живите; преселници били техните от католишките села. И той като всички тях – на гости при баба и дядо за лятната ваканция. Ето ти тебе една ваканция. „Как ще оживяват старците сега след този случай?“ – нареждаше тихо на себе си баба му и току го придърпа към себе си. Дядо Михал не казваше нищо. Мълчеше. Не поглеждаше никого. На вид ербап в спорове и препирни, се оказа жалостив човек в това нещастие. Не посмя дори дори да отиде до къщата на удавеното, макар да беше в тяхната махала.
Две мухи се бият под оризовата хартия, закриваща прежурящото слънце в подредена стая на осъдените души – близките на удавника. Защо тази дума е окупирала съзнанието ми? И в разговорите на другите все ставаше дума за удавника. Не може ли просто да се каже Димо, или само Бежанеца, както са казвали и преди този кошмарен и страшен ден. Шестокласникът Димо от града, какъвто съм и аз. Нямам смелост да приближа ковчега, не зная дали само от страх – страх си ме беше да видя лицето му, или и от нещо друго, без да мога да определя за себе си точно какво ще е то. Толкова ми е особено, че ми иде, ако мога ей така изведнъж да се изпаря, да се превърна в облак и да се издигна високо-високо в небето. Нищо не мисля, не мога да мисля, но като че ли не искам да мисля в такъв час, когато цялото село е сковано от непреодолима мъка и печал. Сякаш е изпепелено до последната си керемида. Има ли някой вина за случилото се? Тази мисъл мобилизира последните ми съпротивителни сили и аз се измъквам от душната стая, и изскачам без колебание навън. Прекосявам без да се обръщам малкото дворче пред къщата на Бежанците и изхвръквам на замрялата улица.
ТАРТОР НА КОМПАНИЯТА, която се събираше при Сивен, местната кръчма, без значение от сезона – лете или зиме, и независимо от метеорологичната прогноза – беше Коджа Фитка. Пиша го с главни букви, защото той фигурираше в макар и неофициалните списъци на селото точно под това име. Никой не знаеше как беше записан Фитката в официалните книжа на кметството за гражданското състояние на всеки живущ тук. Така си остана той до края – Коджа Фитка. Негова беше последната дума, без значение за какво е ставало въпрос. Местните проблеми ли се обсъждат от изцяло мъжката компания в кръчмата, или международното положение, Фитката ще се произнесе експертно накрая, след като всички са изказали мнение, и с това ще се сложи точка. Само да отбележа, че заведението, което Сивен стопанисваше и се намираше съвсем близо до гордостта на селото – гарата, грееше вече с новото си име “Бирария”. И още нещо. Фитката произнасяше тази дума, необяснимо защо с трептящо “р”. Така си беше решил. С френско “р”. Иначе нищо ново не беше добавено във вътрешното обзавеждане на пивницата – това пък е старото име. Дървени маси, олекотени дървени столове от по-ново поколение, високата кръгла тежка метална печка, която не си знаеше годините. За нея някои дори твърдяха, че е отпреди Девети, демек от царско време. И все същата позната публика, която се събираше тук и зиме, и лете, и през всичките други сезони. Но, както е казано – името прави човека, така името прави и кръчмата, сиреч и нашето село вече е по новата мода. Беше се произнесъл в първите дни след промяната Фитката и сложи точка на спора има ли някаква файда за селото новото название, или няма. И все така с ентусиазъм вдигаше патрончето; това бяха малки стъклени шишенца, в които се измерваха стоте гроздова с анасон. Мъжете тук друго не пият. Да кажа и за Фитката. Селският зевзек може да се опише в щрих така: дългуч като маркуч; ни се води, ни се кара; ръце, крака поразкривени, леко усукани; главата му килната на една страна и издадена леко напред, бучната небрежно в изпъкналия му гръден кош, с щръкнали несъразмерни уши и увиснала долна устна, от което комай идеше и прякорът му Фитка. И смехът му, с който се заливаше след всяко свое остроумие, наблюдавайки внимателно реакциите на другите – същинско пуешко хълцане.
В редките случаи, когато трябваше да купя лимонада за вкъщи, минавах край Сивен и преди да вляза още, спирах пред големите, неизвестно от кога немити прозорци на бирарията, от което гледката беше доста размазана, и търсех да видя вътре ли е Фитката. И само при вида му се смеех на глас. Толкова ми беше забавен. После, докато чичо Сивен ми слагаше звънтящите соденчета с лимонадата, стоях сериозен и съсредоточен. Как да се засмея пред токова големи хора? Ами ако ме видят и решат, че нещо им се присмивам! Едва сдържах да не се изкикотя като допреди малко, пред витрините. После, като излезех, си се смеех на воля, почти докато стигна у нас. Минавах и край телчарника на леля Донка, също наша по-далечна роднина. Тук роднините са безчет и днес не мога да ги изброя всичките, а за някои дори и не съм чувал.
На най-главната стена на варосаното здание на стопанската постройка, откъм улицата, имаше изографисан цветен съветския герб, с чука и сърпа. Чудех се, защо точно този герб. Отговарях си сам. Защото това са инструменти, без които не може селската работа. Виж, съветското знаме липсваше. Сега си мисля, това ще е от недоглеждане на отговорника за украсата и нагледната агитация в ТКЗС…
БАБА МИ, когато бяхме насаме и когато ставаше дума за дядо, казваше “гони го Миаля”, ама с топлина, която идваше отвътре й. И с подчертано уважение. Изпълняваше всичките му желания. Без дори да са адресирани до нея и без дори името да си е чула в това, което казваше. Макар и рядко, понякога се прибираше разстроен от гарата, сигурно някой го е ядосал с каприза си, или не е успял да продаде достатъчно закуски, и доста заповеднически се разпореждаше. Тя го слушаше внимателно, без да се противи, без да му възразява; тихо и смирено си вършеше своята работа. И това го стопляше, душата му се отпускаше, отдалечаваше го от несвършващите му проблеми. Това тя го умееше повече от всички.
Някои от влаковете бяха толкова начесто, че той не си правеше труда да се прибира. Отбиваше се при Сивен. Сядаше открая на компанията, по-близо до вратата, заслушваше се понякога в разговорите, почти без да се намесва. Почиваше си, преговаряше си наум репликите, с които привличаше вниманието на пътниците от влака, на които така и никога да не можа да угоди напълно. Въпреки старанието и усърдието. Ама, такъв му е занаятът!
Баба си говореше с животинките, които населяваха неголемия ни, но подреден, спретнат по мерките на селото двор. Той беше разделен от новата къща на две части – предна, с цветната градина, със зидана с камък и тухла ограда, върху която хвърляше сянка лозницата и къщичката за кучето-пазач; и същинския селски двор със заграденото за пилетата и зайците обширно място, да не се изкушават от зеленчуковата градина и да не подяждат челядта. Тук вирееха всякакви култури, от които се прибираха по две-три реколти на сезон, според времето им. Имаше и няколко плодни дръвчета, които обаче така и не се приспособиха към капризите на времето в равнината и все оставаха изненадани я с късна слана, я с градобийна градушка. Само дюлите проявяваха характер и успяваха да запазят плода си – жълтите, светещи на слънцето, с подути мъхести коремчета плодове.
Имаше си явни предпочитания към прасето. Все си намираше работа покрай кочината в най-отдалечената част на задния двор, ама заради него беше това. Да го нагледа. Да не му е топло в летните жеги. Тогава бяха нашите ваканции и ние, тримата братя, се качвахме с майка на влака и поемахме към село. Селото с гара – най-голямото му достойнство, на която дори спираха и бързите влакове за морето, и тази негова популярност беше изписана на всички ни – мало и голямо – на челата. Отпускът на баща ми беше кратък.
Старият очукан чайник, нов никога не си купиха, издаваше намеренията на поредния й рейд сред животните в двора. Спираше до ниската дървена оградка – дядо майстореше всякакви чудесии, в помощ на стопанството покрай къщата и вътре по стаите, сковал беше и това съоръжение. Ще погледне отвисоко прасето, ще се наведе бавно и ще го полее ритуално с хладката вода, като прокара гальовно ръка по розовия му оширен вече гръб. Тихо нещо ще му говори. Къпеше го като дете. Окуражаваше го. Някои от думите й засягаха в гърлото, не достигаха до мен и аз не можех да разбера какво точно му казва. Сега не мога да възстановя в паметта си всичките и доста учудващи детското ми съзнание строфи. Нейната хитрост беше непостижима. Докато да доближи нейната най-важна и последна точка, ще поспре на няколко пъти, ще се огледа театрално наоколо, сякаш търси нещо, ще се наведе и ще вдигне от земята някоя наядена от “пустите им, да опустеят дано” червеи тумбеста дюля, тръгнала си без време от дървото. Но аз знаех, че този неин умел, хитро замислен маньовър е само за да разсее подозрението на околните живи същества, че има пристрастия само и единствено към прасето. На кокошките незнайно защо се сопваше. Подхващаше ги отдалече: “Търчете, бе! Търчете!…” Те като чуеха да хлопне задната врата “се набираха” нататък, вперили малките си любопитни очички в познатата им пълна фигура. Отначало разсеяно и с нежелание, сякаш бяха залепнали за сянката, която им правеше яловата дюля в заграденото с мрежа място от двора. После постепенно усилваха крачка, докато пъргавите им, къси кокалести крачета не ударят шумно земята под тях, сякаш едри капки дъжд се сипнаха отведнъж от горе. Струпваха се плътно покрай мрежата, да не би стопанката нещо да им подхвърли. Оставаха така замръзнали с вдигнати глави, докато не ги отмине. После бавно и тромаво отново се връщаха под сянката си, като се наместваха смешно всяка на старото си място. Помнеха го. Баба не спираше да ръси неповторимите си мъдрости по техен адрес. Гласът й, на пръв поглед укоряващ и сърдит, извираше от дълбините на душата й някак меко и топло, глас на добра и грижовна стопанка: “Търчете, бе! Да не видите човек… Кат’че слънцето… животът се върти само зарад вас…”
НАЙ-ГОЛЯМА “СКИЦА”, според местното определение в пренаселената ни през лятото къща, беше голямата леля. Малката леля беше почти на моите години, изтърсакът в къщата на дядо ми, както се викаше на закъснелите бебета, което пък ми даваше кураж от време на време да я поступвам. За щяло и нещяло. Тя ми се сърдеше за своеволието и ме наказваше като ме отбягваше, ама й минаваше бързо. Но най-хубаво беше, че никога не ме издаваше. Бях най-големият в детското царство, в което растяхме свободни и независими в дългите летни месеци, макар и с неумити крака и уши. Възрастта беше голямо предимство в онова време, защото на по-големите ни разрешаваха повече неща и най-вече повече свобода.
Леля Ванче, голямата леля, беше най-веселият човек в къщата. Усмивката й – лъчезарна, заразяваща, не слизаше от лицето й. Дори си мисля, че тя беше най-веселият човек не само у нас, ами и в цялата махала, а може би и в селото, от единия до другия му край. Ама може и да съм преувеличавал. Тя също беше градска персона като нас и водеше двете си дъщери на ваканция в село. Като свършеше работата си в кухнята и с прането и нарешеше момичетата, забождаше отгоре им и по една панделка и си пускаше скромното очукано транзисторче. Панделките бяха най-големият ми дразнител. Често издебвах удобен момент да ги перна небрежно с ръка; те се килваха смешно на една страна, а момичетата веднага надаваха вик. Баба ни кореше, бързаше да ни помири. “Какво стана сега?… Защо тези крясъци?… Да не ви колят?!” Леля, обаче, никак не се трогваше от тези пресилени драми, при което моите братовчедки, макар и артистично и доста пресилено, пускаха и по някоя дребна сълза. В крайна сметка всичко отминаваше бързо, мирът и разбирателството отново се възцаряваха на двора и игрите продължаваха.
Леля Ванче знаеше целия репертоар на транзистора и често му припяваше тихичко на глас. А тръгнеха ли хората по обяд, захвърляше гумените чехли на една страна и се “хващаше” на хорото. Боса и с кърпа в ръка. Аз бях свикнал с нейните хора и вече не се свенях, както в началото. Ставаше ми леко и весело и на мене. И на другите – и на тях им ставаше леко и спокойно. Така се е запазила в спомените ми голямата леля. Дори лошата болест не попречи на вечната й, несменяема, заразяваща веселост. Иска ми се да вярвам, че с песните и хората на двора нейната болка е била по-малка. Защото много я обичах. И двете лели ги обичах много. Днес също, въпреки че едната вече я няма.
ДЯДО СЕ ПРЕМЕСТИ от гарата в училището. Превали годините и с гордост напусна своя бастион. Тежките кошници ставаха все по-тежки и по-тежки в ръцете му. Изгуби силата си, някак се смали, осанката му се изгуби. Преживяваше го, но с времето се примири. Преживяваха го сякаш и хората от селото. Отначало дори избягваха да го срещат, толкова унил им се виждаше и гледаха да свърнат в друга уличка, ако той се зададе срещу им. По-странно беше, че откакто той остави кошниците празни, гарата и тя го последва, смали се. Бързите влакове взеха да не спират, а тези, които по стара памет още спираха, оставаха за две-три минутки, колкото да слязат пътниците и да се качат новите, и бързаха нататък. Ще рече и закуски вече не можеш да предлагаш. Тяхната гара, голямата им гордост! И каскадата от канали, които хранеха полето, и те останаха в спомените. Отпървом изтъняха, после се разбягаха. Изпариха се, останаха само коритата, които постепенно се изгубиха в настъпващия треволяк, който затъкна сухите рани от миналия им живот. И рибите в тях, и те се превърнаха в сух спомен. Оризът се върна в родината си Китай, експертно твърдеше Фитката при Сивен. Той се държеше, не предаде тезгяха, само посивя като името си и леко се изгърби. И все така, както го помнеха всичките му уважаеми клиенти, наливаше с равна ръка анасонлийката от шишето. Прав ще излезе Ърнест за любимото си дайкири. Горивото на живота! В превод на нашенски, срещу упреците, че многото пиене скъсявало живота: “Заради една умирачка няма да си разваляме кефа, я!”. Ами то без ракия живот ли е? Това никой не го казва, ама всички го мислят.
Поп по щат в черквата също нямаха. Остана клисарят, ама тази длъжност се зае от жена. Тя отваряше, тя затваряше и вардеше свещите да не подпалят олтара. Отче прихождаше от друго село и много рядко.
Дядо Михал разпалваше печките в училището и биеше звънеца, докато не получи удар. После получи втори, по-силен, залежа се и така си угасна, тихо и невъзмутимо. Като въглените, които с такова старание разпалваше. А училището се смали, смали и един ден хлопна врати. Свършиха децата. Не отиде в Китай училището, като ориза, ама градските училища го изместиха.
И ДНЕС ми е пред очите. С подскачащата по детски походка, щом се зададе от завоя на тясната уличка откъм гарата; навита пружинка на механична играчка от прохождащия и тук социализъм, чийто ревностен привърженик остана до края на дните си; възслабата му, изтъняла, попрегърбена от работа и дертове фигура. От слънцето право в очите ми сякаш плува в маранята от сгорещения тракийски въздух, издига се високо, после отново се спуска плавно на земята. После съвсем изчезва. Милият ми дядо.
Чувам дрезгавия му от цигарите, на пресекулки глас: “Никакво село не сте без гара…”
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Ангел Колев е роден на 12 октомври 1950 г. Завършил е журналистика в град Лвов, Украйна, през 1974 г. Бил е редактор в различни издания в София. Публикува разкази в централния печат, негови творби са включени в литературни сборници. Има две самостоятелни книги – “99 страници от Америка” и “Това е Аляска”. От 1999 г. живее със семейството си във Филаделфия, САЩ. Създател и собственик е на литературния проект “За Буквите”, подпомага издаването на книги на съвременни български автори, организира срещи на творци в българските общности в Америка. Той е един от създателите на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, а от 2019 г. е неин президент.
.
