Тихо е. Толкова тихо, че чувам себе си. Не мислите си, не! Нещо повече. Чувам тишината на душата си. Нейния шепот. Колкото и непонятно да звучи. Това, че тишината може да шепти.
И да разказва. Невероятни истории. Толкова явни, но така закътани, че никога не бихме могли да ги видим. Докато не се променим. Докато не пожелаем да излезем поне за миг от матрицата, в която някой е заключил живота ни. И е вкаменил мислите ни.
Дали си въобразявам?
Може би…
Но въображението е толкова зашеметяващо, че ме превзема отвътре. И отваря всички възможни прозорци на душата, която се опитва да проумее видяното. Да го почувства и адаптира към ограничената рамка на тялото. За да може някак да обработи чутото, видяното чрез представата…
Слаби са думите, бедни са. За всички тези видения. Но те търсят път – истините. Да се покажат, макар неизрисувани пълно, макар черно-бели. Дори в силуети. И все пак, напират. Да стигнат до нас. Да разчупят представите ни – за себе си, за световете, за всичкото… И за безграничността на взаимовръзките.
Всичко е енергия – движеща се, трансформираща се, вибрираща, пулсираща, деляща се, събираща се… Всеки един е вселена, изградена от много вселени… И част от друга вселена. Която се съдържа в следваща… Светове в световете…
Опитвал ли си да почувстваш строежа си? Допускаш ли, че си сбор от толкова светове, че дори не би могъл да си ги представиш? И всеки от тях има свой живот, свои правила, свое начало и край. Но подчинени на общата твоя вселена. А тя, по същата логика, е вписана в други, по-големи вселени, които няма как да познава. В съзвучие с техния алгоритъм, синхронна с пулса, с трептенето и движението им.
Всяка една клетка в тялото ти има свой собствен живот. Сама по себе си тя е малка вселена, сравнена с цялото, с тялото. Но достатъчно сложна, осмислена, вземаща свои решения, касаещи съществуването й. Умееща да се дели, да воюва, да се защитава и да напада…
Не звучи ли някак познато? Дали клетката проумява, че е част от дадена тъкан? От орган, съставен от хиляди, милиони или милиарди като нея? Или си мисли колко е уникална и заедно със себеподобните си са центъра на света? Че всичкото се изразява единствено чрез тях? Дали си дава сметка колко тясно са свързани помежду си и как взаимно си влияят, от една страна? А от друга, че всички заедно изграждат орган, благодарение на който съществуват?
Дали самият орган изживява своята уникалност и, увлечен в значимостта си, допуска, че е част от света на нечие тяло? Или не се самозабравя дотолкова, че да не усеща взаимовръзката си с другите системи на тялото, което обитава? Защото ще бъде изключен – естествено или насилствено.
А дали не се случва понякога? И какво става тогава с по-голямата вселена – тялото? Коригира се или бива отхвърлено?
Какво е тялото?
А аз какво съм?
В безкрая от пулсиращи вселени къде е скрита същността ми? Дали енергиите ми се пресичат с тези на останалите? Зависими ли сме едни от други? И как се вплитат толкова вселени, ако не комуникират?
Не е ли смешна мисълта ни колко сме велики? Потънали в невежество, броим пари, коли, имоти… Оплетени в интриги, завист, безхаберие, рушим природните мостове, които по рождение са дадени… Прерязваме си пътя към доброто. Към общата вселена на съдбата си – да сме деца щастливи на планетата, която обитаваме с телата си…
***
Чувам тишината на душата си… Колкото и непонятно да звучи. Това, че тишината може да говори. Приканва ме да споделя молбата й – да разрушим матрицата, в която някой е заключил световете, които без да знаем, обитаваме. А мислите ни е превърнал в камъни, които хвърляме един към друг, убивайки остатъка от своите изстрадали души.
Истините търсят път. Към нас, създания-вселени.
Дали не си въобразявам?
Може би…
Кой би могъл да знае?
Калина Томова
.
